system of errors

Как журналистиката убива езика, започвайки от сравнителната степен

2012-02-29T00:50:00.002-08:00

Мислех изобщо да не пиша този текст. И възнамерявах да не се ядосвам, защото отдавна разбрах, че принципът на казионната българската журналистика е неуморно да прави разкрития за далаверите на опозицията, както се казваше в един тематичен сериал.

Изобщо бях решила да не обръщам внимание на Бареков, Делян Пеевски, Любомир Павлов, Огнян Донев и прочие. От една седмица се опитвам да си внуша, че за цялата ситуация е виновен самият Донев, защото е спрял своите собствени хапчета, а и тези на всички останали...от производство.

Положението обаче далеч не е за медикаменти. То е за изолатор. То е нелечимо. И от сферата на медиите, влезе в тази на доброто възпитание, после влезе в тази на бизнеса, накрая в политиката, а сега вече е в обсега на психиатрията.

Няма да разказвам случая, защото тези, които се интересуват от медийното ни пространство са го проследили. Само щрихирам – титанът на българската телевизионна журналистика, който след като напусна или го изритаха от бтв, обясни, че той не е служител за „обикновен трудов договор” – Николай Бареков разкъса драматично вестник „Труд” в ефир, с обяснението, че на „този парцал това му е съдбата”. Раздра го артистично като влюбена наложница в своя господар, къса сутиена си, след като е разбрала, че за него отношенията им са „само по работа”. Последва драматичен отпор. Скъсаните вестникари се втурнаха да доказват лидеството си със снимка на Линзи Вон, която не късала вестника и драматични писания как медиите на ДПС стоят зад този мръсен акт. (Какво ДПС, бе брато, тая партия не се споменава в нито едно от изданията на въпросния ДПС-депутат. Защо просто не си кажете, че всички се биете за сърцето на Бойко Борисов?!)Ден по-късно”Труд” излезе с анални закани към Бареков, в отговор на липсата на закани от страна на СЕМ.

Лично аз не мога да изчисля кое е дъното – „Необикновения”, според собствената му представа „журналист”, който пламенно къса вестник (поради липса на сутиен), за да може героично да застане в стил: "И после тя разголи цици и викна с драматичен глас..." .... или аналните размисли на "Труд". Установявам, че цялото обществено безумие унищожава българския език. Започна от сравнителната степен. Наистина не мога да преценя кое е по-дъно от другото...

Унищожава и идеите за журналистика изобщо. Ако съм един читател след цялата сексуално – раздираща история освен кротко да повърна и да спра да се вълнувам от българските медии няма какво да ми остане. Ако съм един читател със сигурност щях да спра да бъда читател.

Тук е време да уточня нещо. Преди местните и парламентарните избори 2009 година започнах работа във вестник „Монитор” с идеята да се боря против идването на власт на Бойко Борисов. Защото така ги разбирах нещата. И все още така ги разбирам – това управлението е вредно. След няколко дни работа установих, че съм силно излъгана – медията не се бореше против нещо си с народнополезно чувство. Медията се бореше „за” управлението на Сергей Станишев. Което според мен също беше вредно. Минаха изборите. Със същия плам и обожание мастилото се изливаше вече в подкрепа на Бойко Борисов. Станишев стана престъпник... Започнаха неуморни разкрития за ужасяващото управление на „Тройната коалиция”. Впрочем, всички знаехме тези ужасяващи факти още по време на управлението на БСП, ДПС и НДСВ. Същата работа е сега с Първанов и Марин. Журналистиката в българия започва след като някой падне от валст....

Така... в началото на 2011, т.е. година и половина по-късно напуснах и вече повече от една година се занимавам с журналистика, но така както я разбирам. Впрочем, докато бях в „Монитор” нито веднъж не написах нещо против волята си, не похвалих нито един път нито Станишев, нито Борисов.

Пиша тези неща за себе си, не защото започвам мемоарите си, а защото всичко в медийната среда в България е адска мешавица. Както казва един познат – знаем си както пръдните, така и парфюмите.

Жалкото е, че в момента не виждам толкова силен парфюм, който да задуши смрадта.

Още по-жалкото е, че медиите се занимават едни с други, вместо да се занимават с това, което им е работата. И това има своето обяснение – в природата на медиите е да правят някакви разкрития, да критикуват, да бъдат коректив. И понеже както стана ясно по-горе и двете медийни групи страдат от невъзможност да критикуват властта, са готови на всичко, за да наплюят някого. Това е медиен нагон, който не може да бъде удържан, именно заради същността на медиите – да прави разкрития против. Другото е поезия, а нейното място не е по мастилените страници на вестниците. Обаче когато се бориш за сърцето на Бойко Борисов, очевидно няма как да го разобличаваш. Затова залъгваш глада за „критика” с дране на вестници от едната страна и анални помисли от другата страна, срещу своето огледално „аз”.

Тогава започва да липсва сравнителната степен за дъно. Няма по-дъно и най-дъно. Има бездънна пропаст на глупостта. Хубавото е, че в един момент тя ще погълне създателите си – тези, които с малките си медийни лопатки я изкопаха. И тогава теренът ще се разчисти.

Теренът винаги се разчиства след като се разкаля. Просто трябва време. А пък и това „разкаляно” ще натори.

В търсене на подходящата дума...

2012-01-22T04:54:00.000-08:00

Тази сутрин не си купих цигари от магазина на Малина. Той е затворен. Тя е изплашена, мъжът й е пребит.
Полицията направи мащабна акция срещу тях. За притежание на акцизни стоки без бандерол – 5 кутии (пет!!!) цигари.

Мда, Малинка, Петър и Ралица (дъщеря им) са дупката в бюджета, равна на 100 къса цигари. Няма нищо по-достоверно от това.

И естествено, че си заслужават боя. Даже с малко са се разминали.

Ако питате вътрешния министър и министър-председателят е трябвало да ги бият и да благодарят, убедена съм.

Ако питате полицията са оказали съпротива.

Ако питате мен – това са хора неспособни да окажат съпротива. Всеки път когато остана без пари ги тероризирам с пет лева на по десет стотинки за кутия цигари (с бандерол). Никога не са ми оказали съпротива. Макар, че джоб с толкова желязо си е съмнителен, а и може да послужи за хладно оръжие.

Малина и Петър не познават кучето Гаро. Гаро получава пържолки, Малина и Петър получават автомат и синини.

Кучето Гаро намери труп, неоткрит от МВР.
МВР от своя страна намери пет кутии цигари.

Кучето наистина заслужава пържоли, все пак има някакъв коефициент на полезно действие.

МВР заслужава... да пуши петте кутии цигари. Нищо повече.

Този случай не е за ядосване. За този случай няма измислена дума...
Въпреки, че така като гледам и да имаше измислена... в тая държава всички сме с беден речник. И никога нямаше да я кажем.

Надявам се утре сутрин да си купя цигари от магазинчето на Малина. Подготвила съм пет лева по 10 стотинки.

Дотогава започвам да чета речника от кора до кора. Белким ми хрумне някоя дума... и да имам реакция.

Как пържолките изстинаха

2012-01-20T07:39:00.000-08:00

Арестант, окован в белезници, на тъмно, при спрял ток, отключва каса с два ключа, после втора каса и накрая се самоубива, пред очите на ченгетата... Освен това ловко прекъснал СОТ-а.

МВР мълчи, парламента мълчи, немската овчарка Гаро получи пържолки и с погнуса отказа да ги яде.

Пържолките на кучето изстинаха. Като Мирослава.

Паметта ни винаги услужливо е забравяла блюдата с кофти вкус.

Толкова можем.

Ядосайте се!!!

2012-01-12T06:01:00.001-08:00

Ядосайте се! Хайде де, всички вие, които твърдите, че не се интересувате от политика, ядосайте се.
Вбесете се и най-сетне излезте от мишата си дупка, в която сте се свили, не защото не се интересувате, а защото ви е страх.
Ядосайте се най-сетне.
Ядосайте се от името на пернишкото семейство, което не стига, че е загубило дъщеря си, ами според Бойко Борисов трябва да се извини на МВР, защото си позволило “лоши думи” по адрес на Цветанов. Да, това семейство е наругало вътрешното министерство, защото именно това министерство обяви дъщеря му за забегнала в чужбина. Същото това МВР, което дори не успя да намери трупа. А го намери куче на БЧК.
Ядосайте се, защото кучето трябва да получи телешки пържолки, според премиера, задето е намерило трупа. Ядосайте се, защото докато говори за убийство той се смее.
Ядосайте се защото задържан може да се самоубие пред полицаи.
Ядосайте се най-сетне, не заради това, че сметката ви за водата вместо два и петдесет е три лева. Ядосайте се заради някой друг.
Не се ядосвайте за пари и без това никога няма да ги имате. Ядосайте се човешки.
Ядосайте се заради всички избълвани вулгарни думи в ефира.
Ядосайте се заради това, че върховния ви вожд, не прави разлика между некропол и кошара.
Ядосайте се на Тиквата, защото отстранил Пицата, тъй като прякорът му не подхождал на политик.
Ядосайте се, но не на масата вкъщи, на две ракии. Ядосайте се навън.
Не вдигайте хаотичен шум. Не крещете истерично в пространството – празно като главите ви.
Ядосайте се тихо, истински и ефективно.
Ядосайте се, най-сетне заинтересовано.

За интелектуалците и хората

2012-01-03T12:27:00.000-08:00

Едва първи работен ден след празниците, а вече толкова много глупост. Това е най-краткото описание на цялото скудоумие, което се изля от ефира във вторник.

Като започнете от Цецо Елвиса, минете през врачки, които заради пророчествата на маите се разтревожили за управлението на Бойко Борисов и затова предричат рождения му ден като бъдещ национален празник, и завършите с премиерските терзания за самотността му – празничен лайтмотив.

В цялата дандания някак тихо потъна поредната публична инициатива на група леви интелектуалци за Българската православна църква.

Макар че допреди двайсетина години възпяваха ценностните устои на соца, включително атеизма, сега те са "огорчени и възмутени от интригите и нечистоплътните атаки срещу” църквата.

Група ченгета, или нека го кажем по изтънчено, като за интелектуалци – група “цивилни изкуствоведи” - изведнъж започната да проповядват.

Чудя се защо културтрегерите на близкото минало Георги Бакалов, Георги Марков, Иван Маразов, Иван Гайтанджиев и прочие не са се подписали с псевдонимите си от Държавна сигурност? Така абсурдът би бил пълен, а картината завършена. Защото сега стои малко постно, а и подвеждащо за по-младите хора, които нямат спомен за "изконните" каузи, защитавани през годините от т. нар. леви интелектуалци. А пък и не са маскирали добре истинската причина за гнева си. Нека поне някой бъде откровен – никакви лимузини и ролекси не са причина за патетичния гняв на гореспоменатите. Цялата драма е в наближаващото разсекретяване на църковните досиета.

Нима някой от вас, господа, се опасява, че е бил водещ офицер на богоугоден и държавоугоден отец?

"Набира скорост една зловеща тенденция – да се обругава всичко, което е изконно българско, всичко, което напомня за великите традиции на националната ни идентичност и култура", възмущават се левите интелектуалци. Подчертано скандализирани от медийните публикации за скъпите лимузини на синода, ролексите на свещениците, облепената с кичозни тапети древна църква в Пловдив и прочие, вероятно, според бившата ДС, богоугодни лъскотии.

"Отродителската психология се прокламира като едва ли не първо условие за приобщеността ни към Европейския съюз от политици и за жалост от някои медии. С отблъскващи манипулации се прави опит да се подменят фундаментални ценности, каузи и национални цели. Преследва се подлата цел достойните архиереи, които защищават православието и отечественото достойнство и чест, да бъдат принизени в очите на паството”, се казва в техния забележителен "манифест".

И сега следват няколко въпроса – кои са отродителските манипулации, уважаеми господа, с които се подменят фундаменталните ценности, каузи и национални цели? Не се ли коренят те във вашето време – времето на Роман, Борис, Библиотекара, Максим, времето, в което освен ченгета сте били в ЦК? Времето, в което свещеници са били избивани без съд и присъда? Времето, в което Коледа е бил празник забранен и таен?

Очевидно гневни заради полемиката около прословутия линкълн на Варненския и Великопреславския митрополит Кирил, която пък извади от забравата и полемиката около лукса, с който обича да се обгражда Пловдивският митрополит Николай, а и вероятно тревожни от бъдещото разсекретяване на досиетата в църквата, оцеляващите през всеки строй родни мислители пишат: "Целта е ясна – лесно се управлява стадо, чийто духовни пастири са разпилени или компрометирани. А всеки разумен човек в България знае, че най-голяма заслуга за оцеляването на Отечеството през последните хиляда и сто години има именно Българската Православна Църква”.

И бъдете убедени, че знаят това от личен опит.

Нима вие, господа интелектуалци, защитихте веднъж така жарко църквата и изконните български ценности, за които сега театрално плачете, по време на социализма, когато бяхте в ДС и в БКП?

Нима се осмелихте тогава от пиедестала си на културни величия да размахате менторски пръст за нередната намеса на държавата в църквата? Нима тогава отидохте и запалихте най-голямата свещ в "Св. Александър Невски" на Великден или Коледа, както правите сега?

"През това хилядолетие, наситено с върховни изпитни и потресения, истинският защитник и самоотвержен пазител на българското е било именно Православието”, поясняват в писанието си т. нар. интелектуалци.

И тук пак следва въпрос. Дали като съчинявахте тези сърцераздирателни слова се сетихте колко пъти, докато сте били “в правата вяра” - онази партийната, във времето, когато бяхте "миропомазани" в Интелектуалци с главно "И" - сте произнасяли със същия плам “Религията е опиум за народа”?

“Ние не можем да бъдем равнодушни и безразлични, когато недобросъвестни и невярващи със зли думи, лъжи и клевети се опитват да разрушат, да разградят България и я обрекат на нови мъки и страдания”, се казва още в писмото.

Наистина, не можем да бъдем равнодушни, когато подписвали доноси вчера, днес парафират писма, вероятно в подкрепа на свои ДС-кадри.

Жалко само, че в поменика от “съпричастни” с вярата имена липсва Божидар Димитров, който неотдавна обясни как един митрополит може да обикаля с линкълн, защото така стигал до труднопроходимите села в епархията.

Което пък за мен е сигурен знак, че уважаемият митрополит никога не е стигал труднопроходимо село. Не че поставяме под съмнение желанието му, но просто линкълнът е ниска кола, непригодна за третокласни разбити пътища, за високи, пресечени местности.

Следващия път Негово високо преосвещенство нека си поиска джип от благодетелите. Поне ще звучи правдоподобно.

Но да се върнем на интелектуалното послание на “пазителите” на вярата. Визирайки полемиките около висшия клир, въпросните културтрегери философски завършват: "Знаем, че това никак не е случайно, а е премерено и добре организирано действие срещу всичко свято и скъпо за българите и християните. Нека не се поддаваме на това зло, което ще ни донесе нови злини и страдания. Днес повече от всякога е необходимо да пазим единството на Църквата, а също и чистотата и силата на Светото Православие, за да бъдем по-силни и по-уверени в преодоляването на тежките изпитания, които ни се налага да изтърпим".

Няма как да не възникне въпросът – защо 45 години не пазихте единството на Църквата и чистотата на Светото Православие?

И понеже всичко е лично, веднага разказвам една история.

Докато дядо ми беше жив, посреднощ започнал да души баба ми. “Борисе, какво правиш?!” - събудила го тя. Стреснал се той, пуснал я и почти разплакан обяснил - “Стефке, душих един комунист”.

Дядо ми отдаде целият си живот на религията. Дори некролога си беше написал сам и той гласеше “Бог бе алфа и Омега в неговия живот”.

Дядо ми не е имал линкълн или Ролекс. Помня, че получаваше свещеническата си заплата от банкноти по един лев. И можеше да ми купи сладолед веднъж месечно. И разбираше колко е часът от кулата в Банско.

На стари години дядо ми душеше комунисти, защото преди да се сетят сега да пишат подписки в подкрепа на църквата, тогавашните партийни величия са обрекли на мизерия и лишения целия му живот.

Аз не мога да съдя нито висшия клир, залитнал към лукса, нито социалистите културтрегери, залитнали към църквата.

Въпреки, че последните доста напомнят на онази фраза на Маркес за “разложеното величие”, не е зле да си припомнят и Пушкин, който твърди, че "уважението към миналото разграничава невежеството от интелигентността“.

Господа, претендирате за интелект, уважавайте миналото си. Пък било то на ДС и ЦК.

Мили Дядо Коледа

2011-12-20T08:22:00.000-08:00

Мили Дядо Коледа,

те много слушаха. Основно Бойко Борисов слушаха. И той слушаше. Основно Вальо Златев. Но все пак – заслужиха си го. Подаръкът.
Така че, моля те, добри старче – донеси им дарове, на всеки му според потребностите.

На Цветан Цветанов донеси още един апартамент. За да може като се налага да доказва имуществото си пак, поне произходът на едното жилище да звучи правдоподобно - “Донесе ми го Дядо Коледа”.

На Росен Плевнелиев – памперси, родопска каба гайда, и малко стадо овце – за да прави това, което може най-добре – всички прилежащи на една уважаваще себе си домакиня и овчарка дейности.

На Маргарита Попова – камшик. Да стопанисва добре овчарката.

На Вежди Рашидов – сейф. Да пази скиците на премиера.

На Симеон Дянков му донеси готварска книга. Че нещо пиците никак не му се получават.

На Тотю Младенов му донеси... Фидосова. Да експериментира всички рестрикции първо върху нея. (Това ще бъде Коледния подарък и за двамата)

На Нона Караджова – ски. За да си ги кара по незаконните писти.

На Миро Найденов – Бентли. За да не завижда на зърнопроизводителите.

На Ивайло Московски – влакче. За да си го посади като премиера. Може пък при него да порасне...

На Николай Младенов – или нов IT-специалист, или добър адвокат. За да покрият личните данни на 14 000 българи, които качиха на страницата на МВнР.

На Свилен Нейков подари... Христо Стоичков, за да му направи национален стадион.

На Трайчо Трайков – още един жълт картон. Но, мили дядо Коледа, разбери се с Вальо Златев, че май той искал да му направи този ценен дар.

На Диана Ковачева – още малко обществени поръчки за Трансперънси.

На Аню Ангелов – празнична вечеря с Цветан Василев. За да може МО да си сътрудничи още повече с Дунарит.

На Стефан Константинов – още една министерска година, че досега статистиката на здравните министри е твърде тревожна.

На Бойко Борисов... като най-специален му подари ... Снежанка. За да не е самотен като куче в Банкя на празниците.

На кабинета като цяло, мило дядо Коледа, им донеси по един специален вид телефон – вместо със зелена и червена – с две зелени слушалчици, за да могат министрите винаги да вдигат на Борисов.

.... а на Влаьо Златев, бели старче, подари още един мандат на това правителство.

После тишина

2011-05-17T11:58:00.000-07:00

Вярно, че пътят към успеха бил невежество и самоувереност (по Марк Твен), но никога не съм допускала, че българинът може да бъде така самоотвержено пунктуален в доказването на това твърдение.

Изумително е до какви висини може да достигне самодоволната глупост в ефир. Още по-изумително е как за секунди се произвеждат гръмки и лишени от смисъл изказвания, които добиват статут на новина или политически анализ. А най-изумителното е, че всички тези умозаключения се произвеждат от овластени фигури, а впоследствие не дотам овластените търсят в тях дълбок смисъл, въпреки очевидната липса на такъв. Ако пък тълкувателят не успее да открие съответно тълкувание, компенсира с патос.

После дали заради пословичната услужливост на медиите или тяхната лековата природа, безумията потъват в морето от неадекватност, за да отстъпят място на следващите, в един безкраен конвейер junk news, сервирани ежедневно на навикналата на такава храна публика.

Така например депутатът Николай Коцев (ГЕРБ) ни предложи доста нетрадиционно тълкувание на историята – според него България се е освободила от турско робство преди 500 години. Впрочем същият този законодател в свое интервю пред вестник “Сега” обеща, че никога няма да си купи диплома за висше образование – не, че не са му предлагали. Народният избраник-среднист също така призна, че не е свършил кой знае какво в парламента, но пък не отказал на нито един бизнесмен да лобира за него.

Какво последва след това? Тишина.

В небитието потънаха и крилатите фрази на председателя на Народното събрание Цецка Цачева. Нейното заключение, че всяка диктатура има своите добри страни като например стотиците километри магистрали, построени от Хитлер, не преживя и 24 часа. Безславната смърт на еднодневката застигна и прозрението й в областта на биологията, че петелът е безгръбначно животно. Същата съдба имаше и изводът на бившата партийна активистка на БКП и настоящ законодател, че комунизмът е причината за ниския рейтинг на парламента. А констатацията й, че откакто управлява ГЕРБ, Народното събрание само по себе си е медия?

Какво последва от това? Тишина.

Същата тишина - това неловко мълчание, което сме придобили като условен рефлекс - тегне и над редицата вербални полюции (без извинение за израза), произвеждани неуморно от премиера Борисов. Аграрният уклон, реколтата картофи, тънкият сексуално-земеделски хумор могат да бъдат събрани в сборник речи, пример за поведенчески абсурди. Между прекопаването на семейните компири на семейство Борисови, премиерът смрази бездетните родители, пробващи ин витро, с игривото заключение, че в техния случай “думата "усилия” не е правилна, защото все пак това е "приятно нещо”. По препоръка на премиера филиите с мас пък редуваме с дюнери, като наложителна антитерористична мярка.

И добре, че е така, защото ако не беше това просто, но ефикасно контратерористично оръжие, досега Пловдив да е паднал в плен на войнстващи либийци. Да - в космическата тишина, приспала българското общество, потъна пропагандната истерия на кмета Славчо Атанасов, който почти обяви военно положение, защото управляваният от него град ставал мишена на Кадафи и световния ислям, след като българската фрегата "Дръзки" отплава в мисия на НАТО край либийския бряг.

И когато говорим за пословичното родолюбие и патриотизъм на българските политици, идва онзи телевизионен репортаж, посветен на националния празник 3 март, когато депутати бяха помолени да кажат пред камера кой е авторът на българския химн. Тогава зам.-председателят на гордата националистическа партия "Атака” Павел Шопов изтълкува въпроса като “долна провокация”, а авторът на закона за БАН Румен Стоилов самоуверено отвърна, че “не знае автора на "Тих бял Дунав”.

Впрочем, по повод националния празник, първата сред равни Цецка Цачева си бе подготвила следната мисъл, с която ще остане в историята като патриотичен коктейл "3 в1": “Ако Ботев е духът, а Левски тялото на българската революция, то Райна Княгина съчетава в себе си и двете”.

Удивителен и апломбът, с който у нас се създават генерални и не на последно място гениални открития за човешката еволюция. Своя дан в тази област дадоха депутатът от ГЕРБ Емил Димитров и държавният глава Георги Първанов. Първият обобщи човешкото развитие през вековете така: "В крайна сметка, ловът е създал човека човек. С каменната брадва, човек от маймуна е станал човек”.

Президентът от своя страна подсказа една мащабна еволюционно- цивилизационна перспектива, в която ще се впише историческият му принос: “В своята хилядолетна история човечеството не е успяло да опитоми вълк. Аз съм събрал вълк и каракачанска овчарка на едно място”.

Отново тишина.

Днес е 9 май – денят на Европа. На тези географски ширини нямаме повод за празник, въпреки че според премиера сме по-добре от хърватите.

На западния фон нищо ново. Изглеждаме като перничани излезли на разходка с Голф двойка в София. Впрочем, романтика по пернишки било двама да се бият на свещи.

После тишина.

Числото Би от сутрин до вечер

2011-04-01T07:35:00.001-07:00

Ако Лудолфовото число Пи винаги има стойност 3.14, то Борисовото Би винаги е различно. Числото Би притежава свойството да се мени постоянно. То е универсално със своята неяснота.

Ако 100 души дадат различна стойност на Би, то Би ще е 101-та. Числото Би се мени сутрин и вечер. Въпреки това обаче то е мерна единица за картофи, за шенгенски критерии, магистрали и т. н. С Би може да се изчислят дори военните действия в Либия.

Най-общо Би е като развален часовник – или избързва, или изостава, но никога не показва точното време. Ако пък все пак това се случи, то е случайно...

В последните няколко дни, верен на своята формула за успех, министър-председателят се появява във всяко предаване, за да даде разяснения и насоки за правилен живот на целокупния народ, че и на някои други нации. Естествено, прави го в прайм-тайма, който е такъв по всяко време на денонощието, защото по телевизията се появява прайм-министърът.

Есенцията на въпросните участия е следната:

Ще си имаме магистрали, разбира се. И метро. И спортна зала. Те ще бъдат построени върху пепел, но пък тя е наследство от предишните правителства, комунизма, царска България и турското робство. Магистралите ще струват скъпо. Но това е заради всички неуредици, останали да тежат върху плещите на кабинета от предишните правителства, комунизма, царска България и турското робство.

Към тези безспорно обективни фактори се прибавят земетресението в Япония, последвалото го цунами, ядрената катастрофа, войната в Либия. Последната според премиера е хем "авантюра“, хем напълно справедлива. По тази причина картофите са скочили 200%. Ако на някой не му харесва – да си сади. Като самия министър-председател, който, ако не дава телевизионно интервю, с "тия две ръце“ копае нивата с компирите. Целта на тези изказвания, пак според думите на премиера, е една едничка - "да съгради нова държава, нова икономика“. Той иска не да даде една риба на "народа“, а да го научи как да си лови сам.

Въпреки това обаче пак с двете си ръце (да, точно с онези, с които сади картофите) намали цените на горивата, само след една среща при него. Подозирам, че тази малка рибка, в размер на няколко стотинки (по Би), премиерът закачи на кукичката на народната въдица, за да не вземе наистина така обичаният от него "лош материал“ да хукне сам на риболов (по горната мъдрост).

Има един случай, в който числото Би винаги нараства. Когато то измерва държавническата мъдрост на своя първоизточник Би е плюс безкрайност. На тази ос няма как да не се нареди и изключителното по рода си прозрение, че не кризата е виновна за безработицата в страната, а некадърността на "материала“.

И докато министър-председателят отговорно и ангажирано развива тези за оцеляването и развиването на нацията в битов и урбанистичен план, в ефира протичат паралелни сензации. Румен Петков обвинява американския посланик, че пропъжда туристите ни към Турция с изказванията си, че България е сеизмична зона; депутат от ГЕРБ се кълне, че няма да си купи диплома за висше образование; кръщават залив в Антарктида на Божидар Димитров.

Държавата неусетно придобива образ на компир, около който неуморно кръжи руски мирен атом. След като прекопае картофите, честитият народ радостно се стича към магистралите, спортните зали, метрото, газопроводите и останалата инфраструктура, с която иска да бъде запомнен министър-председателят.

Хубавото в цялата шизофрения е, че не може да има грешно твърдение. От никого и за нищо. Лошото е, че всички магистрали водят към АЕЦ "Белене“.

Хубавото е, че управлението наистина е прозрачно, т. е. виждаме числото Би като променлива и то в реално време, от телевизионния ефир. Лошото е, че създаваме световен прецедент – държавата може да се управлява сама, докато властимащи и граждани заедно садят картофи. Още по-лошото е, че никога няма да събуем цървулите.

Кадафи пада, Цецо - не...

2011-02-21T07:04:00.000-08:00

15.45 ч. Либийският посланик в Индия, един от либийските дипломати в Пекин, както и представителят на страната в Арабската лига са подали оставки, казва журналистката Дима Хатиб от Ал Джазира в Twitter.
15. 50 ч. Българският външен министър Николай Младенов изрази българската позиция за реформи и диалог в Либия.
16.10 ч. Русия призова за спиране на кръвопролитията в Либия.
16.19 ч. Външните министри на ЕС планират евакуация на европейските граждани, намиращи се в Либия.
16.24 ч. Либийският министър на правосъдието е подал оставка като протест срещу "прекомерната употреба на сила срещу протестиращите" предава либийския вестник Куирина в сайта си.
16.49 ч. Десетки са убитите в столицата Триполи, лидерите на Арабската лига се опитват да договорят спиране на битките и уличната война.
16.58 ч. Акциите на UniCredit, в която Кадафи е акционер се сринаха с 3% на борсата в Милано.

Цял ден в София нищо не се случва (а има всички основания за обратното).
Цветан Цветанов все още е вицепремиер и министър на вътрешните работи. Бойко Борисов все още е премиер-министър. Оставки няма. Не се очакват и утре.

Цяла година в България дори въздухът не трепва. Напрежение няма. И няма да има. Поне така казват управляващите. А ние имаме всички основания да не вярваме. Либийците спряха. Ние не. Затова Кадафи пада, Цецо - не. За всичко останало ще разкажат СРС-та.

Перефразирам любима приятелка – Гледам Либия, мечтая за България...

Реализъм (по Любослава Русева)

2011-02-17T14:21:00.000-08:00

“Aко сюрреалистите бяха българи, а не обратното, вероятно щяха да се нарекат реалисти.”

Ето по този начин ужасно любимата ми Любослава Русева завършва седмичния си коментар в “Дневник”. Ето по този начин ще започна текста си аз. И ще го продължа с вица, в който песимистът виждал само тъмен тунел. Оптимистът - светлината в края на тунела. Реалистът отбелязал, че тя е от влак (точно като сюрреализма на Любослава). А в това време, приближавайки с бясна скорост машинистът се чудел какви са тези трима идиоти на релсите...

Напоследък имам усещането, че всички чакаме, удивени от своята способност да разпознаваме, мотрисата, тя просто да ни размаже. Преди това ще сме се насладили на далновидността си.

Наскоро (впрочем отново заради текст на Любослава) водих разговор с една приятелка, която ме попита: Абе, кога ще спрем да говорим иносказателно и да наричаме имената с истинските им имена? Сега нямаме нужда от намеци! Въпросната приятелка беше ужасно категорична. И ужасно права. Към февруари 2011 година ние живеем в конкретика и трябва да се научим да разбираме и да казваме всичко буквално. Точно както ни управляват – без втори план. Без далновидност, без иносказателност. Ей така – битово.

Трябва да се поставим на мястото на Вучката. Трябва да вникнем в мислите на Вучката. Тогава ще разберем и премиера. И ще сме напълно наясно, че Вуте управлява. Ето като вникнем в това, ще разберем, че СРС-та нямат за цел конспиративно да отвличат вниманието от икономическите проблеми, каквито тези се чуват. Не, те просто се случват, поради нечия непредпазливост и поради нечия глупост. (Не че предишните премиери не са проверявали за някой Вучка, просто са го правили по-умно). Не че вътрешните министри до момента не са осигурили поколения напред наследници с пари от контрабанда. Те просто са го правили по-умно, а сега Цветанов... той просто се случва.

Това, че Цецка Цачева хвърчи вместо на метла (което би й прилягало доста повече) на Фалкон... ами просто се случва. Цените скачат – случва се. Бойко Борисов играе мач в неделя (вероятно с Вучката), в следствие на което получава няколко шева на челото... Ами случва се. После в резултат на травмата на главата отива на театър. Е, това се случва значително по-рядко, но все пак... Раненият в “десетката” премиер прилича на охрана на собствените си министри, с колкото и спорни качества да са те... Ами и това се случва. Най-Удобряваният началник на ведомство се оказва Плевнелиев, защото бил добър човек (пак ще цитирам тази приятелка – че добротата професия ли е?!) - и това се случва.

Случва се също журналисти да се обвиняват един друг – единият, че е говорител на мафията, другият, че е говорител на държавната мафия. Случва се Бареков, Волен Сидеров и Карбовски да разпознаят в Кристина Патрашкова жена, предлагала свирка на Бойко. Случва се и Патрашкова да обвинява Сидеров, че не поглеждал майка си и че премиер-министърът закриля Цветанов, той пък закриля контрабандата. И трагедията е, че всичкият този сексуално-семеен битовизъм това наистина се случва. И всички са прави.

Ето, с това трябва да свикнем. Или да не свикнем. А за да направим ясното разграничение между тези две положения трябва да наричаме нещата с истинските им имена. Защото те не само, че ни се случват, а явно по някакъв начин ние искаме това да става.

Искаме куцо куче да пада докато пикае (отново перефраза на Любослава Русева). Случва се. И тогава всички се хващат за сърцето, тюхкайки се за Мима, чиито лапички били отсечени. Да, много е тъжно. Ужасно обичам животни, а оказва се, че всички вкупом ужасно обичаме скотска действителност. Иначе нищо от тези неща нямаше да се случи.

А то стана, защото преходът свърши. Озовахме се в този живот, точно с този привкус на прокиснала интелектуалност, превърнала се в чалга. Озовахме се в този живот, точно с този привкус на реализъм, в който неуспешни мутри от мрачните 20 години назад се реализираха като политици. Озовахме се в този живот, в който трябва да разберем – преходът свърши. Случва се резултатът му. И това е реализъм.

Понеже Любослава цитира Дали няма как да се въздържа и аз. “Смятам, че е наближил моментът, когато чрез активно параноично мислене, ще бъде възможно да се систематизира хаос, който ще спомогне за пълното дискредитиране на реалния свят”, казва той.

Родната полиция

2011-01-19T15:49:00.000-08:00

(актуализирана версия по едноименния хит на Веселин Маринов)

Ако някой някъде говори
въпреки, че сме в лайна до гуша
дори и записа да не пребори -
моята полиция ни слуша

Ако някое налудно братство
не граби от народното богатство,
въпреки че сме в лайна до гуша
родната полиция ни слуша.

Хора, направете запис!
Хора, запомнете ни добре!
Гордост е да слушаш в редовете
на България и МВР.

Ако Бойко пък телефонира
въпреки че чужди думи не разбира
Цецо е нащрек дори под душа
родната полиция ни слуша!

Хора, направете запис!
Хора, запомнете ни добре!
Гордост е да слушаш в редовете
на България и МВР.

P.S. честото използване на "въпреки" не е повторение, а търсен ефект. Какво да се прави - lifestyle. ;))

Цекс

2010-10-22T08:49:00.001-07:00

След като Бойко Борисов обясни, че "В ГЕРБ мъжете обичат жените си, а жените мъжете си" съм трайно разколебана на тема сексуална ориентация и естетика. В тоя смисъл ме вълнуват разни скверни мисли като например кой е тоя мъж, който обича силно Цецка Цачева, дали вече хетеросексуалността е обидна, с оглед fuck-та, че в ГЕРБ така правят. И още – дали всеки гей е опозиция? И дали цялата опозиция е съставена от гейове?

Вероятно още в понеделник, в ранна утрин по време на дежурното включване на ББ в някой сутрешен блок(прайм-тайма в БГ е термин, който означава „времето, в което по ТВ говори прайм-министъра”) ще обясни, че в ГЕРБ го правят само в мисионерската (нали гоним морал). Впрочем мисионерската пак води името си от ББ, не за друго... просто е месия.

И изобщо много сексуално е в политическия ни живот. Полов и парламентарен са прилагателни, които в последната седмица, станаха почти синоними. Нивото на тестостерон в управлението ни расте на кватнови подскоци... а пък аз все се сещам за констатацията на един умен човек, че когато политиците не го правят с жените си, го правят с държавата.

Но пък от гледна точка на естетика, за която стана дума в началото... като им виждам жените, сексът е по-добре да бъде с държавата. Иначе е „цекс”.

EuroП.У.Т.К.А

2010-10-14T07:55:00.001-07:00

Вече съм спокойна. Европейка съм. Имам и две неоспорими доказателства за тази ми принадлежност към цивилизования свят. Първото – конкурсът за красота, който се организира в Син Сити, където ще избират Мис Европейски съюз (че какво друго?!) и второто – новият европейски университет, чието местонахождение е Перник. Перник и Син Сити – европейските символи на България.

Просълзявам се от умиление само от представата, че възпитаничка на новоизлюпеното висше учебно заведение може да се окичи и с титлата „Красавица на ЕС”. Естествено, нимфетката ще получи приза в меката на чалгата. Без съмнение, и дипломата й, и почетната лента ще връчи премиерът Бойко Борисов, който някак чудесно пасва на ситуацията. Чалга, мускули, силикон и висше образование – така изглежда накратко Европа. Или поне Европа в България.

Но да продължим с пернишкия сценарий. След като ББ връчи почетната лента за красота на кръшната перничанка, двамата моментално ще се метнат за парадна обиколка на Голф 2-ка с лети джанти, ама само от страната на дискотеката (в Перник вече така декорирали колите си - като антикризисна мярка). След това ще хвърлят салфетки в захлас, но разделени минимум на две. Както едно време по закусвалните от едно пакетче успяваха да произведат поне четири пъти повече, за да спестят от консуматив. Криза е, както се разбрахме. А ние като добри европейци, каквито сме, с оглед изложените факти, трябва да даваме пример за ограничаване на разходите.

Малко предистория. За Пернишкия университет по телекомуникации, компютри и архитектура (П.У.Т.К.А) се заговори от година насам. Всички самоотвержено хвалеха ПУТКА-та, още преди да е отворила врати за целокупното народонаселение. Внезапно ги осени прозрение, че не е много възпитано да обявят свободен студентски прием на място с подобно име... Пък и нали някой трябва да открие ВУЗ-а! Как ще прозвучи примерно „Бойко Борисов преряза лентата на ПУТКА“. Вярно, че подобен акт е вид дефлорация, но поне да не се започва с позите от самото начало.

Та... както винаги се случва у нас, когато нещо добие очертания на женски полови органи, изведнъж се сещаме за европейската ни принадлежност и я експлоатираме безжалостно. Така от ПУТКА се сдобихме с ЕПУ – тоест, Европейски политехнически университет. В Перник. Докато Бойко Борисов режеше лентата му, без да рискува чудесното проектозаглавие от горните редове, стана ясно, че студентите в Перник - новата образователна столица на Европа - са основно от Саудитска Арабия, Камерун и Египет. Всъщност, защо не – само преди няколко седмици министър-председателят припозна като стратегически партньор на България Северна Корея. В този смисъл е по-добре да действаме по- на едро. Редно е Европейският университет в Перник да е поне Световен, ако не Галактически. Разбира се, за да сме последователни, в Син Сити трябва да се проведе конкурса Мис Свят.

Хубавото на цялата тая работа е, че след няколко години този диалог няма да е виц:

- Какво си завършил?
- Компютри.
- Къде?
- В Европейския в Перник...

Мило е да си имаш държава, в която университетът е с проектоиме П.У.Т.К.А. Още по-мило е дни преди откриването му, гинеколог да стане министър на здравеопазването. А най-трогателно от всичко е как върху цялата тази полова система обуваме европейски гащи.

И не на последно място - вече можем да казваме, че евроинтеграцията ни е през .... пернишкия.

гЕнеколог

2010-09-29T11:54:00.000-07:00

- Пено, снощи те сънувах.
- Как бе, Киро?
- Надупена.
- Боже, пак съм хранила свинете.

Ей такова ни е всичкото – и свалките, и асоциациите. Като иска някой да ни направи комплимент ни пощипва по гъза просташки. Ние пък си мислим за свине и някак не ни остава капацитет да се фръцнем като госпожици. Толкова си можем. Доста ни щипят, и доста време размишляваме върху свинете, докато ни дойде акъла и си признаем – толкова си можем.
Разгеле – Бойко си го каза. Момчето от Банкя, което с едната ръка ядял филия, а с другата тичал, пожарникаря с големия гръб (измерен в педи от Берлускони), гарда масажирал ушите на Тодор Живков, човекът бъркащ Северна и Южна Корея, той успя да си го каже: „Толкова мога. Ще стоя докато ме търпите“. А ние какво правим докато истерично повтаряме мантрата, как видите ли, в тая държава не се живее? Търпим го. Толкова си можем.
Днес един виден главен редактор на един не толкова виден вестник, хилейки се ми показа, как някаква репортерица изобретила думата „гЕнеколог“, в материал, обясняващ наложителността от редовни посещения при въпросния специалист. Толкова може момичето.
Той се смя гърлено, за да не ревне с глас. Аз дори вече не се смея. Толкова можем.
Всъщност, правилно си го е написала девойката. Хубаво е спешно общодържавно да идем на гЕнеколог – трябва нещо изначално да ни е сбъркано в гена, за да .... можем само толкова.
Всичкото ни е такова – и свалките, и асоциациите, и моженето.

Most Wanted

2010-09-22T06:14:00.000-07:00

- Most Wanted играл ли си? Много е интересна!
- Wanted ли? Не...
- Не, Most Wanted...
- Не съм, за какво се разказва?
- Ами не знам, ама е интересна...

Пътувам в автобус 76. Рядко се намъквам в градския транспорт и всеки път, когато се озова в този паралелен свят изпадам в културен шок. Малки деца квичат, чичовци със силно изразени кореми подпират останалите пътници и играят ролята на въздушна възглавница за останалите пасажери, лели с торби, изглеждащи като митични същества, се унасят от монотонната возия. Всички миришат еднакво кисело, а ако се водят разговори са еднакво глупави.

Горният диалог се разви между две хлапета на около 10 години в митичния автобус 76. Говориха силно и вещо за въпросните игри, като половината от думите, които употребиха в досадния си разговор ми бяха непознати. А после се смея на баба ми, когато ми обяснява, че си представя facebook, като книга, която прилича на кълбо. Тя е на 80 и се святка повече от мен, дето съм на 24. Както и да е. Та думичките в началото бяха единствената част от разговора, която що годе дешифрирах и вероятно щях да подмина разсеяно, ако не разгледах останалите пътници. В ляво от мен стоеше девойка на не повече от 15 години, развяла цици и загатнала първичните си полови белези в пола-колан (това е нещо като модерната преди години дреха пола-панталон, ама изглежда като колан с привкус на пола). Лолитката говореше нервно по телефона, докато дъвчеше нокът с олющен син лак като на кондукторка. Точно до нея с влажен поглед впит в детския й задник се мъдреше чичо. От онези с коремите тип въздушни възглавници. Почесваше топки през джоба си и от време на време почистваше гърлото си кашляйки, така че някакви парчета от устата му безмилостно хвърчаха към косматия врат на дядото пред него. Впрочем и дядото се зазяпа в задника на тийнейджърката. Две седалки по-близо до шофьора дама на около 50-55 години дремеше (в буквалния смисъл на думата – просто си спеше на пресекулки) над вестник. Четивото – Телеграф, страницата трета – илюстрацията – опичена девойка. На предната страница, естествено – описани великите дела на Бойко Борисов. Първото- достойна илюстрация на безумното пътуване в автобуса, а второто на цялата държава. В крайна сметка и двете са едно и също.
Точно до шофьора, превита на кука, малка синьокоса бабичка, се опитваше да намери опорна точка, в която да опре себе си и самотните си мисли. Много назад – в дъното на автобуса пъл се чуваше налуден смях, смесен с псувни на шопски. Тогава го видях. Висок и слаб мъж на около 60. Кльощав, с изпити бузи, мътни очи, бяла дълга коса, пожълтяла от цигари брада и.... ярко розово червило. Дънковото яке и ризата, в които беше облечен, допълваше със сребриста дамска чанта, а цялостния си налуден вид - с усмивка. Естествено и смеха и псувните бяха адресирани към него. Не съм много сигурна дали разбираше за какво става дума. Но дори и да беше така не му пукаше. Возеше се прав, перфорирал билетче и с благо лице. Когато слезе на Орлов мост подаде вече употребения билет на една леля (така де, да не се охарчи жената). Тя го изглежда с презрение и остави малката хартийка на падне безмилостно на земята. Гордият собственик на розово червило и сребърна дамска чанта се усмихна чаровно и подмина. Той беше единственият независим, който видях на тазгодишния 22 септември. Нямам представи дали знаеше какъв празник е.
12 часа по-рано, обаче, една успяла бизнесдама, която знаеше смисъла на Деня на Независимостта, ми разви подробно тезата, че е наложително да се обзаведа с гадже, което да ми купува неща. До това прозрение съм щяла да достигна неизбежно, ама ми трябвало още малко време, отсече вещо девойката. Чудя се дали когато е била 15 е носила син лак и се е возила на автобус 76?
И не на последно място се чудя дали ако й се случи да поговори с усмихнатия чичо с червилото за Независимостта няма да звучат като онези дечица с компютърните игри. Така де – не знаем какво е да си независим, но ни се струва ужасно интересно.
Пък и въпросната ни Независимост е Most Wanted.

Списъкът

2010-08-21T06:31:00.000-07:00

Обичам да правя списъци, въпреки налудния хаос, който винаги превзема територията около мен. Дават някаква сигурност и усещането, че решавам аз. Не на последно място е ужасно мило да се прибереш у дома след двуседмично отсъствие и да откриеш лист с прилежно изписани думички, които са влезли в употреба.
Трети ден в София. Не ме напуска онова усещане, че съм тук за малко и веднага тръгвам .... за някъде. Нагона за скитане е толкова натрапчив, че всеки момент ще седна да направя списък с необходимите ми неща. Пък и той е лесен – гащи, чорапи, чувал и цигари. И ето ме на път. Далеч от реактивния дим на града, влудяващите клаксони, противните физиономии и адското усещане за безсмислие. Дори гъделичкащото забождане на песъчинки в задника не изразходва толкова нерви, колкото една информационна емисия в 19 часа. И точно докато разсъждавам над това как дните вместо ведри и ментови отиват на ебем ти страна го намерих. Белият лист стоеше на кухненската маса, под пепелника, в който самотно се мъдри и смърди неописуемо един двуседмичен фас. Палкатка, чувал, джапанки, бански, тампони, тениски, плажно масло, панталони – два чифта, цигари, чаршаф, суичър, кърпи, сапун, шампоан, кафе, консерви, мента, фенер. 400 км. и си там - далеч от списъка, останал на кухненската маса. Телевизор няма, последният вестник, който попада в ръцете ти е закъснял с поне 4 дни. Не знаеш какво става, не искаш да знаеш какво става, а и по никакъв начин това не ти влияе. В същото време Бойко Борисов все така хваща мускули от рязане на ленти на детски градини и спортни площадки, а Цецко се опитва да изчагърта със санитарния си нокът окото на някой съдия... Няма значение – те не фигурират в списъка. После се прибираш и някак без да искаш четеш имената им между старателно изписаните думички като бански, джапанки и ала-бала. Действителността драска по твоя си списък с невидимо мастило и то ти се показва, за да ти го начука, когато си реши. Влиза ти рязко и идиотски неочаквано. Така вместо песъчинки в гъза получаваш нещо друго... И въпреки, че си вкъщи те напуска усещането за у дома. В гърлото ти се появява чуждото тяло на реалността и няма друг начин освен да гълташ. Във всякакъв смисъл. След което сядаш и правиш нов списък.

1.Да стана.
2.Да пия кафе.
3.Да взема душ.
4.Да отида на работа.
5.Да не повърна цял ден.
6.Да се усмихвам приветливо на лайна.
7.Да се правя, че те (лайната) не ми миришат.
8.Да прекарам цял ден с тях с физиономия на адско удоволствие.
9.Да не извикам „Абе аз на вас 'що не ви таковам майката?!“
10.Да изгледам новините.
11.Да не изхвърля телевизора.
12.Да оцелея....

Наръчник за решаване на проблеми от ежедневен характер

2010-07-16T07:18:00.001-07:00

Живеете под стрес? Работите с идиоти? Зависите от идиоти? Управляват ви идиоти? Таковат ви идиоти?
Вашите проблеми имат лесно решение. За целта трябва да се снабдите с кутия цигари, пушка и възглавница.

Практически съвети:

1. Рано сутрин. Домът ви (иначе обител на благородни девици) е хаотичен. Чиниите не са измити, чисти чаши за кафе липсват, няма топла вода. Вземете пушката влезте в спалнята и отстреляйте допълнителния индивид. След това запалете цигара. (за скриването на трупа – проявете креативност). Следствия: изкъпете се със студена вода, пийте кафе в кварталното заведение и поръчайте такси.
2. Таксиметровият шофьор ви занимава с данъците, разрешителните си и прочие. Застреляйте го. Запалете цигара. Необходимо е креативност и за този труп.
3. Отивате на работа. Началникът ви взема висока октава и леко започва да ви къса нервите. Изпушете една цигара и теглете една майна по пушека.
4. Началникът продължава да ви лази по нервите. Взема с октава по-високо. Изпушете още една цигара. Помнете, тук пушката не може да се използва – има свидетели. Като последна мярка – извадете малката възглавничка и пробвайте да поспите. Ако и това не помогне – майната им на свидетелите.
5. Прибирате се у дома – ако още не сте решили въпроса с трупа в спалнята – запалете цигара и си легнете в хола (за целта имате възглавничка). Пуснете ТВ, запалете още една цигара.
6. Пуснете новини – ще се успокоите, че винаги има и по-лошо. Ако видите Бойко Борисов на екрана – гръмнете телевизора. В краен случай – гръмнете Бойко Борисов.
7. Ако оставяте свидетели – почерпете ги с цигара за мълчанието им. Ако се окажат неподкупени – гръмнете ги.
8. Установявате, че патроните са на привършване. Запалете една цигара и пробвайте да поспите. Ако не ви се получи изпушете още една. Ако цигарите ви свършат проверете дали имаше още патрони....

П.П. В случай, че оцелете - повтаряйте действието всеки път до момента, в който не останете насаме с последния патрон.

Ценоразпис

2010-07-16T07:17:00.000-07:00

1. Отговор на въпрос – 10 лева.
2. Правилен отговор на въпрос – 15 лева.
3. Отговор на глупав въпрос – 20 лева.
4. Обръщане на внимание – 20 лева.
5. Емоционално обръщане на внимание (включва възклицания като „О, не!”, „Стига, бе!”, „Ах, дйба!”) - 25 лева.
6. Емпатия – 100 лева.
7. Присъствие – 10 лева.
8. Отсъствие – 10 лева.
9. Трайно присъствие – 50 лева.
10. Трайно отсъствие – 50 лева.
11. Изслушване – 15 лева.
12. Изслушване на глупост – 20 лева.
13. Изслушване с внимание – 25 лева.
14. Изслушване на глупост внимание 30 лева.
15. Разговор по женски – 40 лева.
16. Разговор по мъжки – 40 лева.
17. Поздрав – 10 лева.
18. Възпитан поздрав – 10 лева.
19. Възпитан поздрав с демонстрирана радост от срещата – 20 лева.
20. Пожелание за успешен ден – 20 лева.
21. Съвет – 20 лева.
22. Съвет с елементи на емоционалност – 25 лева.
23. Стръвно емоционален съвет – 40 лева.
24. Телефонен разговор – 10 лева.
25. Телефонен разговор с внимание – 25 лева.

Услуги като проявяване на разбиране, състрадание, искрено състрадание, насърчаване и прочие - не се предлагат за момента.

P.S. Ако имате нужда от контакт с мен, моля съобразете се с тарифите по-горе. Ако финансовата криза е ударила и вас... още по-добре за моето спокойствие.
Таксите се превеждат на банкова сметка:

EBAN: V-GZA 6969696969696
PIC: V-GZA 98217381927

За оплаквания, ползвайте e-mail: pop@armenia.com

Препоръките в писмена форма в тайният ви дневник.

(Особени благодарности на Мая Драганова, заради една снимка, послужила за вдъхновение)

Как стават убийствата в шест стъпки

2010-07-05T04:41:00.001-07:00

Стъпка 1: Ставаш сутринта, пиеш кафе, изпушваш половин кутия цигари. През това време отваряш информационните сайтове и получаваш важни данни: Бойко Борисов се среща с баби, Бойко Борисов се среща с цигани, Бойко Борисов се среща с пациенти, Бойко Борисов намаля цената на газа, парното и тока. Цветан Цветанов организира акцийка-две. Симеон Дянков се хвали, че е в топ 10 на световните учени. Затваряш информационните сайтове. Изпушваш още половин кутия цигари. Замисляш се за оръжие.
Стъпка 2: Вземаш душ. В главата ти е каша. Повтаряш си само как трябва да мине и този ден. Че всичко ще свърши, че правителството ще падне. Че Анна-Мария Борисова ще бъде хоспитализирана, Бойко арестуван, а Цецо няма да стане президент. Излизаш от банята, обличаш си дрехи. Вземаш ключове и евентуални пари. Излизаш. Замисляш се за точно определено оръжие.
Стъпка 3: Кисела продавачка, турски сериал и нова кутия цигари. Тя не те слуша. Искаш Сиво Боро, дава ти бяло. Пак искаш сиво, гледа те тъпо. Накрая разбира. Дава ти две кутии, ти искаш една. Или искаш две, тя дава една. Няма значение. Замисляш си, че е по-добре да нямаш оръжие.
Стъпка 4: Стигаш до колата вече в мини нервна криза. Виждаш, че бронята й е полусвалена. Вече кризата не е мини. Както и да е - викаш такси, защото си закъснял за работа. Таксиджията смърди, слуша чалга и има санитарен нокът. Казва ти, че няма да ти върне цялата сума. А това, което има е разбито във вариант по 5 стотинки. Казваш му да си ги запази. Слизаш от колата, той те псува. Започваш да съжаляваш, че нямаш оръжие.
Стъпка 5: Отиваш на работа. Отново Бойко Борисов, Цветанов, Анна-Мария и ала-бала. Чуваш песента на Веско Маринов за МВР. Псуваш. Пак чуваш песента на Веско Маринов. Разбираш, че се подготвя важна операция на тези прославените от Веско Маринов. Представяш си го как се поти. Псуваш. Повръщаш. Не казваш нищо. Той пее, ти вероятно трябва да слушаш. Стръвно искаш оръжие.
Стъпка 6: Излизаш от работа. Чуваш по радиото гласа на Бойко Борисов. После песента на Веско Маринов. Слушаш и таксиджията, който освен че пак смърди и дудне. Слизаш искаш цигари. Получаваш вместо сиво Боро, бяло. Много тихо казваш, че не е това. Вместо една получаваш две кутии. Или вместо две получаваш една. Няма значение. Вече не ти трябва оръжие....

Стъпка 7 - the end (bonus) няколко години в затвора.
ей така стават убийствата.

Ситен селски клец vs. Sex and the city

2010-06-05T02:54:00.000-07:00

Sex and the city II. Сдобих се с билет за премиерата и ето, че в 00.00 часа на 27-ми ведро пушех пред киносалона. В началото не обърнах никакво внимание на околната среда, но пък....тя даде всичко от себе си, за да я забележа. Тийнейджърки с полусънен вид и нетърпение в очите, разкудкудякани жени, очакващи да се докоснат поне за малко до Диор и Версаче, в чиито кофти копия се бяха впъхнали с ентусиазъм, двойки, съставени от жени инквизиторки и отегчени мъже, мислещи си за световното по футбол и превъзбудени лели, които с изменени лица чакаха да им се поговори малко за секс. Цялата тази гмеш образуваща лепкава сплав с миризма на сладникав прафюм и пот беше гарнирана от известно количество гейове, дошли да видят как е заснета бляскавата хомо-сватба в началото на филма, а в останалото време, разглеждайки посетителките да си припомнят защо нямат интерес към жените. Впрочем, изхождайки от аудиторията – прави са си момчетата. В тоя смисъл двама познати, докато пърхаха виждайки ме, обобщиха ситуацията така: „Тук има само курви и педали, ние сме откъм педалите, ама ти защо висиш?“
Както и да е – това е текст за една премиера, но не за филма, а за публиката. Потна, мръсна, с черно под ноктите и зле подражаваща, но пък с перо в гъза (защото така е редно). Жени, които свършваха на всяка реплика на Кари Брадшоу и въздишаха по сексуалната мощ на Саманта. Кокошки, които за пръв път чуха Маноло Бланик от едноименния сериал и мечтаят за чифт от змийска кожа, с които злобно да настъпят контролата в трамвая. Какъв по-добър начин да покажеш превъзходство? Хора, които не са нито откъм секса, нито откъм града. Но пък стръвно желаят да са Кари Брадшоу. Аз лично имам поне две познати, които са напълно убедени, че са Кари, ама в български вариант. Без изобщо да си дават сметка, че ако се запази основната идея на сюжета, но се вземат предвид и типично българските особености, филмът щеше да се казва „Ситен селски клец“, а главната би била сревитьорка в Биат. Да и Mr.Big щеше да присъства – с широк гръб и малко челце, а описанието за страстта му щеше да бъде нещо от сорта на това да те чука гардероб, а да ти влиза само ключето. За подсилване на сюжета, Кичка (родният еквивалент на главна героиня), прибирайки се от нощния живот в големия град, няма да си хване такси, а ще чака първия трамвай и за по-голяма автентичност ще бъде обградена от глутница гладни софийски псета, които само при едно грешно движение от нейна страна, ще й съдерат дънките Диор, закупени старателно от Илиянци.
Но нищо убедена съм, че дори този поглед върху ситуацията, не може да убие мечтата за чифт Маноло. Я си представете как от трамвай 7 на Централна гара слиза ослепителна мадама в ефирна лятна рокля, пъхнала копита в скъпи обувки, предназначени за женоря ходещи на благотворителни вечери със себеподобни. Не става, нелепо е. И не е нашата реалност. Което всъщност не е тъжно, ако някой вече е взел да въздиша. Тъжното е, че незнайно по какви причини имаме самочувствието, че нашият „Ситен селски клец“ всъщност е „Сексът и града“.
Колкото до филма – смешен е, освен ако не сте от онази публика, която достига оргазъм на всяка втора реплика, със самочувствието, че излизайки от салона няма да попадне в прашна София, а в бляскавия Ню Йорк.

Бойко и акция “Писари”

2010-05-24T08:16:00.000-07:00

(със специалното участие на МВР, ДАНС и прокуратурата)

24.05.2010

07.00 Телефонен звън. Едрата ръка на премиера на България се пресяга към мобилния. Натиска с досада зеленото копче и с изпитателен, но заповеден тон произнася “Кажи!”. От другия край дежурен полицай докладва. Нищо необичайно – двама убити в катастрофа, един прострелян при пиянски скандал, няколко крупни обира, няколко не толкова крупни.
- Друго? – пита строго Борисов.
- Не – отговаря плахо полицаят. Поема въздух и прошепва - ….освен всички говорят за някакви братя. Двама, солунски.
- Аман!!! Писна ми от мафията на Станишев! Не се накраде тая тройна коалиция. Където и да бръкнеш – все обръчи, фирми, далавери. К’во са тея?
- Ами, двама – Кирил и Методий, но не знам дали са истинските им имена. От снощи ги говорят... чух и по телевизора.
- Кирил и Методий, казваш? Ама какво са правили, колко са взели?
- Ами с култура, букви, такива неща, но не разбрах, господин премиер – отговаря почти разплакан полицаят.

Бойко отегчено натиска червеното копче. Сънено бърка в телефонния указател. Звъни на Цветан Цветанов. Цецо вдига на втория сигнал:

- Да, господин премиер?
- Абе, Цветане, ти тъп ли си – нали затова те сложих, пак някакви братя са се появили, докладва ми дежурния, ти нищо не правиш!
- Не, господин Борисов, вече има разработка “Писарите”, задействал съм всичко, но не исках да ви будя.
- Аз никога не спя – сепва го премиера – веднъж мигнах…два пъти.
- Тези бандити са опасна организирана престъпна група – продължава трескаво Цветанов - Зад тях естествено стоят Костов, царя, Станишев и Доган. Президентът също ги подкрепя. Седалището на двамата братя е в Солун. Да ви го обясня просто – те са като батко и братко, ама по-крупна работа. Имат мрежа във всички населени места. Викат им училища – и пак господин премиер, само ние сме чисти от тази помия – никога не сме стъпвали на такова място.
- Продължи? – строго казва Борисов.
- Та – казват, че тези двамата са измислили азбуката. 30 букви уж били дали на народа, ама това са пак ПР-акции, за да не ги разследваме с всичко така правят.
- Дали са?! – пита гневно премиерът.
- Да, така твърдят, но разследването още нищо не е доказало.
- Цецо, ако са дали 30 букви смятай колко трябва да са взели – поне 100!!! Веднага да ги хванете. Затвори, ще се свържа с медиите.

Премиерът предчувства вестникарските заглавие. Поредната шумна акция срещу лошите. Дали 30 букви, взели 100. След кратък размисъл дали да обяви новия чутовен скандал в държавата, се сеща – Цветанов има по-висок рейтинг от него, ще вземе да промъца нещо и айде пак, вътрешният министър в бяло. Премиерът решително звъни по телефона. Вдига шефът на правителствената информационна служба.

- Пиши – казва Бойко.
- Слушам.
- МВР прави акция “Писарите”. Организирана престъпна група. Цял октопод, направили са мрежа във всички населени места. Групата има двама тартори – братя били уж. Засега известните имена са Кирил и Методий. Действат на територията на България и Гърция. Напиши прессъобщение. Говори с Цветанов, той десйтва с ДАНС и прокуратурата.

След няколко часа, ресорните журналисти получават e-mail-и.

МВР прави акция “Писарите”

Министерството на вътрешните работи провежда акция срещу организирана престъпна група “Писарите”. Екипи на МВР, съвместно с ДАНС и прокуратурата действат на територията на България и Гърция. Основните заподозрени лица са две – Кирил и Методий. Според информатори на МВР се укриват в Солун. Предполага се, че над заподозрените е имало политически чадър. Престъпната група е привлякла множество съмишленици и може да се окаже най-крупната схема за унищожаване на държавата. Според официалната информация новите “батко и братко” са дали 30 букви на народа. “Щом са дали 30, смятай колко са взели”, каза премиерът Борисов в телефонен разговор с вътрешния министър Цветан Цветанов.

25.05.2010 г

Преглед на печата:

Бойко Борисов разкри нова престъпна схема. Основните заподозрени са двама братя - Кирил и Методий, съобщава софийски всекидневник. Те се ползвали с политическа закрила, доверяват високопоставени източници, и са действали и на територията на съседна Гърция. Очаква се до дни МВР, ДАНС и прокуратурата да разнищят престъпната мрежа на солунските братя. След задържане на виновниците, управляващите предполагат, че ще прекъснат цялостната схема на новия октопод. Премиерът веднага ще забрани азбуката, уж “дадена” от Кирил и Методий и ще се опита да открие липсващите според него 70 букви, за да унищожи и тях. По този начин страната ни най-сетне ще се освободи от култура и всички училища ще бъдат закрити.

Паралелните реалности

2010-03-24T13:37:00.000-07:00

Или нещо като книга, но прилича на кълбо

„Тези машинки са изключително несъвършени, чух мелодията, с която ми звъниш и виках от другата стая „Чакай, идвам, идвам”, но затвори. Кога ли ще е възможно като разпоредя да си по-търпелива, да не натискаш червеното копче?”. С тези думи една приятелка онзи ден ми върна обаждане и така ме разсмя, че забравих какво исках да я питам, след което прекарахме ведро 30 минути в подобни разговори по телефона. Така де, права беше жената – напълно нелогично е да не можеш да креснеш на мобилния да те изчака малко, защото иначе бързането, за да докопаш слушалката се овенчава единствено със синини по краката от ниските мебели в къщата. В интерес на истината, докато водих разговора за подвикването към телефоните, вече знаех темата на броя и вметнах, че вероятно тази функция ще съществува във всички менюта след около 50 години. Да, ама дамата отсреща ми се изсмя в ухото пренебрежително „абе, ти чуваш ли се – 10 години максимум, след 50 е-хееее”. Е, хубаво де, ама ако след две петилетки командорим GSM-ите да чакат през няколко стаи, какво ще правим след 50? Ще си говорим с хладилника за Кант? А докато микровълновата фурна рецитира сонетите на Шекспир, пералнята нежно ще изпълнява Реквиема на Моцарт, да кажем. Тук, естествено доста осезаемо стои въпросът, дали след 50 години поколението, което ще бъде в разцвета си, ще знае кои са тия тримата от горното изречение. Или както Любо Дилов наскоро отбеляза, че сегашните деца ще имат цял живот да разберат, че Гогол не е интернет-търсачка.
Наскоро ми попадна книга, в която основното действащо лице е един Електрически монах, който в същността си бил като всички домакински уреди. Както видеото гледа филми вместо нас, а тостерът препича филийки вместо нас, така въпросните монаси вярвали в разни неща вместо хората. Естествено имат и своите подобрения – следващото поколение Монах плюс, да кажем, имали възможността да вярват в 64 взаимно изключващи се неща едновременно, без да дават грешка в системата. Не знам за вас, но на мен ми е сложно да мисля за повече от две тези накуп, а десетки такива, които си противоречат за около 30 секунди със сигурност ще ми докарат ако не мигновена смърт, то поне някое сериозно психическо разстройство.
Както и да е – надявам се обаче, след въпросните 50 години, когато ще гоня 80-те, кухненските ми уреди да са значително по-мълчаливи, отколкото ги описах по-горе, и да мога сама да си вярвам в някакви неща, колкото и налудни да са те. Дори много ми се иска, когато съм на възрастта на баба си, да звуча на внуците си по същия начин както тя онзи ден, когато ме разпитваше за facebook. „Абе какво е това нещо – знам че идва от английската дума за книга, но си го представям на вид като кълбо?”, заяви баба ми ангажирано за социалната мрежа. След като се опитах да обясня какво представлява въпросния сайт, с адска погнуса в гласа тя отбеляза: „Моля те, не използвай тази дума чатя – звучи адски грозно и сигурно значи нещо такова”.Естествено, тези изречения мигом бяха употребени по предназначение и образуваха чудесен статус във facebook, предизвикал множество забавни коментари. В крайна сметка обаче много се надявам това статукво между поколенията да се запази. 80-годишните да задават комични въпроси, с цялата сериозност, на която са способни и живеейки отчасти в своя си свят. 20-годишните пък да отговарят с лека насмешка и голяма обич, вярвайки в собствената си незаменимост. Без никакви Електрически монаси, които по команда да се убеждават вместо нас, че Полина Паунова е Анджелина Джоли (не че има нещо лошо точно в тази идея, де).
Мисълта ми е за вярата, без значение в какво. Става дума за онази убеденост в нещо наше, която ни носи смисъл. Вярата в собствената ни истина. Вярата, която прави очарованието от живота еднакво на вкус сега, преди 50 години и след половин век. Вярата в нас самите и в това, което правим. Тази вяра, която носим в себе си, без значение от цифрата на годината.
В този смисъл баба ми е прекрасна и искрено вярва във всичките си идеи. Страстно ги защитава и има свое виждане за света. Застинало някъде далеч в миналия век, но реално и стъпило на земята. То е напълно неприложимо в 2010 година, но е истинско и напоено със убедеността, която има само в уморената от годините кожа. Странното е, че въпреки въпросите, които задава сега за facebook, преди 50 години баба ми е била революционер. Защото страстно е вярвала в идеите си. А сега до някаква степен гледа с насмешка и презрение на виртуалните контакти на внучка си, защото от нейна гледна точка подобно чатене, освен че е адски грозно и вулгарно си е губене на време. От друга страна пък тя е абсолютно наясно, че това не е нейният свят. Знае за съществуването му, но живее в паралелна реалност. Точно като онази книжка на Саймък, в която имаше невидима стая. Прекрасната ми баба се е заключила в нея, искрено убедена, че това е правилният начин на живот. Аз от своя страна вярвам силно в себе си и знам, че сърфирането в нета и онлайн разговорите не са грозно нещо. Искам да живея тук и сега без да ползвам опита на поколения назад, който често ме удря по главата с цялата сила на реалността, изпитана във времето. Да, с баба ми на пръв поглед сме много различни. Обаче нещото, на което ме е научила тя е, че каквото и да правя, трябва да вярвам в него. Защото някак човек оставя живота си в ръцете именно на вярата.
Искрено се надявам след 50 години да имам убедеността на баба ми. И категоричността й в собствените си виждания. Да нямам нужда от усъвършенстван Електрически монах, за да осъзнавам напредналия с половин век вариант на фейсбук. Защото ако съм такава изобщо няма да ми пука дали ще има модели на хладилници, които разбират от философия, микровълнови печки с литературен уклон и перални с музикална култура.
Колкото до вида на света след 50 години – все тая какъв ще бъде. Както каза една приятелка, която попитах какво ще стане след половин век «Абе, какво ме занимаваш с глупости, не знам след 5 минути каква ще е ситуацията...». Важното е човечеството (използвам това понятие въпреки цялата ми омраза към генерализирането) да съумява да върви напред, без да губи вярата си. Което в превод означава – да бъдем буйни, игриви и незрели. Защото както казва Том Робинс, сме непредвали не защото сме били трезви, отговорни и предпазливи. Въпреки, че времето не прощава на ничия буйност. Рано или късно се затваряш в някоя невидима стая на собствения си паралелен свят и смяташ, че нещо прилича на книга, а всъщност е кълбо.

Трите аромата на чорапогащника

2010-03-08T01:16:00.000-08:00

Защо когато е в цикъл жената пресолява манджата? ЗАЩОТО ТАКА!!! Или пък кое е онова нещо, което мирише на задник, крака и женски полов орган (използвам странното словосъчетание, защото съм възпитана)? Свит на топка чорапогащник. Все известни вицове, а на всичко отгоре и верни. Изведнъж обаче между тях със социалистически възторг изгрява 8-ми март. Ден необясним, лишен от смисъл и наситен с патоса на всяка чиновничка или даскалица, която стиска в ръка, подарен й от някой „кавалер” карамфил. Само 24 часа по-късно същият възпитан и почитащ деня на жената, майката и знам ли още какво, пич разказва вица за чорапогащника и се смее с възторжени от остроумието му приятели. Китката е увехнала, също като притежателката й, която се е почувствала жена веднъж в годината.

Истината е, че и на 8-ми март чорапогащникът смърди, но притежателката му, която размахва приповдигнато карамфил се смята за благоуханна поне един ден в годината.

В офисите настроението е ведро, квачките кудкудякат и се усмихват коя под поруменели страни, коя под мустак, на вниманието, което им е оказано. А вечерта, естествено кръчмите се пълнят с неизчерпаемо количество лели, които се кискат, пият ракия и хриптят ведро над някоя салата, говорейки си по женски. Мъжете им си почиват от празничната атмосфера, докато се чешат по топките пред телевизора и смучат бира. Не знам по каква причина, но чуя ли 8-ми март, освен че ми иде немедлено да повърна, моментално си представям една от онези жени тип То, запазили соцдъха си – в комбинизон и пеньоар след работа у дома, малко след като е влачила торби от супера като мистично същество изпълзяло от канала, за да плаши малките дечица. Сакралният празник смърди на ведомственост, изстинали кебапчета, спаружена салата и старо олио. Той е част от онези навици, създадени у нас от времето преди 10-ти ноември, които и сега някак дават чувството за сигурност на доста голяма част от българите. Някак невидимо присъства, за да държи еректирал духа на българката през останалите дни от годината. За да може всяко подобие на Найда Манчева или Цола Драгойчева, каквито впрочем има в изобилие, да знае че от тетка поне един ден в годината ще бъде дама. Без значение на какво точно й мирише чорапогащника, или дали е пресолила манджата.

Хубавото на цялата тази история покрай деня на жената е, че започва да запада като неподдържана кръчма. И че вече две поколения знаят, че са дами 365 дни в годината, без специалния карамфил, поднесен в първата десетдневка на март и без ведомственото събрание в някой ресторант с престаряла салата.

Модерната жена, се възприема като такава целогодишно и сама си разказва вицовете от началото на текста, защото е независима и има чувство за самокритичност. И разбира се, знае че е дама и в пола, и в кецове, без да робува на задължителности, от които има право да се освободи някак мъченически само за един ден от календара. В този смисъл, докато ходих на училище и почитта към 8-ми март беше един вид задължителна, ужасно се чудих защо патосът около този ден, навява мисълта как през останалото време жените са мъченици, които се борят с живота (ей тоя израз ми е любим), с мъжете си, с децата си и прочие. И изобщо как цялото им ежедневие е пълно с борба и неблагодарен труд, в името на нечие добруване. По-късно разбрах няма как да се чувстваш пълноценна единица от женски пол на нашето общество, ако не се възприемаш като мъченица, която а-ха и да я канонизират, малко след осмомартенския купон. Така де, и това има пряка връзка с онези три неща, на които мирише чорапогащника, ама е тема на друг текст.

Делнична обич, без хвърлени гащи

2010-02-14T05:27:00.001-08:00

Когато главният редактор ме попита искам ли да пиша по темата за любовта, веднага охотно прегърнах идеята с мисълта, че няма нищо по-лесно от това да се лееш по общочовешки теми. Някак животът вселената и всичко останало са твърде приятни за обобщение. 42, открил е Дългас Адамс. Така че колко му е да се преповторят няколко истини и ето ти текст. Положението обаче се оказа по-гнусно отколкото си представях. Ето, вече шести път трия написаното и сега съм твърдо решена да го оставя във вида, в който се получи.

Раз, два, три. „Любовта е”... Помните онези дъвки, които бяха като манна небесна след социалистическия Идеал, нали? А картинките - сладки човечета с големи кореми се прегръщаха и в балонче над главата им имаше по някоя мъдрост за любовта. Романтики, нежности и чудеса. Е това НЕ е любовта. Така че, моля, забравете розовите спомени от дъвки с картинки и почти кичозната представа за отношенията между двама души като „романтична вечеря” и прочие хуйи /без извинение и моля тази дума да не се редактира/.

Оня ден един циганин обобщи по телевизията любовта така: „ това са две сърца свързани и два чифта гащи за хвърляне”. Да се чуди човек къде е блял досега в търсене на разни дълбоки смисли и други дивотии, когато въпросният мургав събрат така стегнато прочете „присъдата”. Само че тук внасям малка корекция – това е влюбването. Състояние странно и потискащо, в което аз лични обикалям като звяр на тясно и си повтарям „Не дразнете клетката. Лъвът е паянтов”. После лудостта отминава и обикновено от три до пет месеца, след доста изхвърлени чифтове гащи, мяташ и собственика им. Ако случайно след като премине упойката, същият човек с гащите, ти остане интересен, тогава вече можем да помислим за любов.

Тогава изведнъж между розовите текове се намесва делникът и .... ако оцелееш в него с човека до себе си – честито, обичаш. В тоя смисъл, любовта е ежедневие. Тя изглежда като топка захвърлени мръсни чорапи в ъгъла на стаята, или като метнати мокри кърпи по леглото след сутрешната баня. Преди да излезе за работа любовта оставя мръсни чаши от кафе след себе си. Не пуска пералнята. Отказва категорично да мие чинии. Или пък педантично подрежда гардероба си, така че твоите дрехи на фона на онези на Любовта да добиват мигом вида на ошав. Любовта е такава – цинична, разхвърляна, неподредена. Или досадно романтична и прекомерно подредена. Иначе казано любовта е силата да понасяш цялото ежедневие с някого и колкото и странно да ти се струва това да ти харесва.

Любовта не е светска. Тя не иска да й държиш ръката по улиците. Нито да я показваш като музеен експонат. Тя е скромна, мълчалива и настоява да я отчетеш като любов само когато е много наложително. Иначе любовта е делнична. Тя гледа телевизия и в нейно присъствие глупостите на синия екран стават забавни. Рита те насън или ти краде възглавницата. Но ... не изхвърля части от теб, пък било те и гащи...

Любовта е възможността да се смееш с някого и да се чувстваш вкъщи. Без тревоги и притеснения как ще изглеждаш в анцуг. Любовта е да позволиш на някого да се шегува с теб без да му се сърдиш. Любовта не е суетна и не изисква да й казваш „обичам те”. Защото го знае. Когато се намеси тя изведнъж някои прегръдки стават по-интимни от секса, а ежедневието малко се превръща в бизнес, защото обръщаш внимание само на добрия партньор. Защото любовта е това – партньорство. И не на последно място – тая история с любовта е малко като с извънземните. Няма човек, който да не ги коментира, но малко са ги виждали...

В търсене на целомъдрие... (една история на Цветан Цветанов)

2010-01-29T04:49:00.000-08:00

А всичко трябваше да бъде толкова лесно.
Изведнъж се озовах в централата на германските консерватори. „Божичко, тук е пълно с немци”, помислих си. Хареса ми и си помислих пак: „Боже, и всички говорят на немски”. Но реалността е сурова – сетих, се че не мога (за мисленето говоря). И тъй като все пак съм от службите след кратък анализ и припомняне на всички свои знания се слях с тълпата. Замълчах на немски.
Тогава го видях. Извисяваше се над всички. Гласът му не трепна. В началото го пожелах, после си казах, че с лидера такива неща не се правят. Помислих отново. Пробвах на немски, не се получи. Само с мълчанието ми се получава. Пробвах на български – пак не се получи. Реших, че няма да му посягам въпреки, или заради обожанието си (винаги бъркам тези думи...). Така де, и адашката е също толкова мъжествена. Грях е, Цветане – казах си и тогава го чух как споменава името ми.
„Колегата Цветанов с един багер копае. И вади... трупове”. Всички се смеят. Той е пленителен. Но трябва да бъда мъжествен – все пак багер, трупове... Кой да си помисли, че иначе мъжката ми гръд бие сърце жадно за любовта му. Добих суров вид. Консерваторите се смееха – слава Богу, че поне това разбрах, колко е хубаво хората да се смеят на един език. В този момент съзнанието ми за миг отлетя. „Тука във комбайна, на-на-най-нааааа”... Абе багер и комбайн бяха различни неща нали? Толкова по-зле. А можеше да е толкова лесно – аз да съм по цял ден на нивата с комбайна, а вечер той да е приготвил масата и да ме чака в розов халат. О, не! Пак тези мисли... Цветане, бъди мъж!!! – стегнах се. Не ми се получи и пак полетях в мечти... щяхме да си живеем в малка къщичка, и да си имаме крави, кокошки... ЦВЕТАНЕ, БЪДИ ЦЕЦКА! Получи ми се.
Тези пак се смеят – дали не виждат желанието в очите ми, ясно че мисли на български не могат да четат... Пък и нали за себе си говоря, така че - мисли, мисли... колко да са мисли?
Тежко е. Но това е участта ми – с багера и труповете. Добре, че Фидосова не са я поръчали. Инак с тоя орязан бюджет и нов по-голям багер трябваше да купуваме...
Върнахме се в София. Тъжен съм. Така протичат няколко монотонни дни. Не го виждам. Но пък видях Цецка... И това е нещо. Трябва да говоря пред депутатите за талибанче от Гуантанамо. А мислите ми все бягат при Него...Дали си ме представя с багера? Какво ли прави сега? А не, Цветане не така! – казвам си. И точно в тоя момент...журналисти. Ох, трябва ли да отговаря? Питат ме за затворника от Гуантанамо – какъв трябва да е, провиква се една скубла. Много добре знам какъв ще е, но не мога да отговаря. Чакам потвърждение от Него. И 4х4 да ме беше питала колко е, пак щях да чакам Той да каже „да”. Ох, пак си представих нашата малка къщичка! Трябва да изгоня всички похотливи мисли. А, Фидосова! Мигом открих очарованието на целомъдрието.
Репортерката още е тук. Добре, Цветане, мисли. „Трябва да е лице с достойно поведение и със семейни ценности”, отговарям първосигнално. А не като мен!!, добавям наум, или по-точно казано „на това, което другите го имат”.
„Евентуално лицето може би е семейно и затова може би ще трябва да поемем и неговата съпруга. В тази посока това е един допълнителен механизъм за семейните ценности и което ще може по някакъв начин да придържа това лице към нормалните, общоприетите норми за едно демократично общество”, казвам.
Боже, та аз дори ползвам Неговите думи, когато говоря. Така са се набили в главата ми. Ама и маймуна да бях тези пет-шест думички, с които образува всички свои изречения щях да запомня. Пак се сетих за багера... А, Фидосова! Тази жена се появява винаги навреме. И целомъдрен трябва да е талбинанина. Целомъдрен, да. Няма да навъжда поколение от екзотични българо-талибанчета. Защото знам – всеки е потенциална заплаха и конкуренция за неговото сърце.

План Бъ.

2010-01-14T14:14:00.000-08:00

Преди няколко дни един умен човек си сложи във Facebook следния статус „На европейското по йога в Ротердам, счетоводителят Иванов от Дулово се е класирал втори с невероятно постижение - преживял е 75 години затаявайки дъх...Защо България неизменно живеем така, сякаш нямаме друг избор?”. Адски се трогнах – нали си представяте Иванов от Дулово? Малък, смушен човечец с измъчено лице, сив мъжки панталон, изгладен недодялано с ръб и бяла риза? Същия този Иванов цял живот се е навеждал, пазил и затаявал дъха си, за да не му намалят заплатата, да не напишат срещу него донос в ДС, за да образова детето си, за да има пари за море или знам ли още какво... И същия този Иванов, със затаения дъх, вероятно е родил прекрасния почти описващ цялата ни народопсихология израз – „Шефе, де’еба мене си и малко вазе”. Вероятно в много ситуации мъничкият Иванов наистина не е имал друг избор, освен да диша тихо. А вероятно е бил и твърде страхлив. Във всеки случай няма нужда от присъда, защото му е издадена отдавна, пък и не това ми е идеята. Когато мислих върху текста и се опитвах да подредя очакванията си от новата година малко се потиснах. Защото първата ми мисъл беше, че очаквам да е като старата. Малко кисела констатация, от която неизменно ще изскочи някой мускулест чичо с претенции за политик, или някоя фолкаджийка с претенции за музикална прима, една-две по-значими футболни загуби, още няколко убийства, една-две масови катастрофи – я заради спестени пари от авторемонти, я заради пиян шофьор, малоумни медийни лица и Бог знае още какво... След статуса на въпросния господин във Facebook обаче съм сигурна – тази година ще трябва да се научим да дишаме с пълни дробове, да хъркаме силно насън и да бъдем хора, които имат избор. От това какво да бъде питието ни, до това как да живеем. Защото е крайно време да си поискаме и „план Бъ.” и ако по някаква случайност не си го получим, да сме готови да си го вземем. Изобщо убедена съм, че ще спрем да сме толкова предпазливи като безработни шоу-гърли, обули последния си чифт чорапогащи. И знам, че спрем ли да се оглеждаме конспиративно хем ще дишаме по-леко, хем ще си свиркаме.

Иска ми се да вярвам също, че през новата година ще видим края на онова чувство за обреченост, което се чете в сивите пешаходци. Ще оперира нервите ни и най-сетне ще разберем, че единственият ни живот е напълно достатъчен, ако се смеем повече, посягаме по-често към план Бъ., и си вярваме повече, т.е. ако го живеем правилно.

Та така – 2010 година ще е време за промяна, за нови планове, за резервните варианти, за осъзнаване на свободата и за отстояването на твърда позиция. Година, в която няма да вземем второто място на първенството по йога, или поне няма да го заслужи Иванов от Дулово, защото ще се е научил да диша с пълни дробове, макар и на стари години. Такава трябва да е 2010 година. Или поне се надявам...

Вход не за всички, не за всеки. Само за умопомрачени.

2009-12-18T03:50:00.000-08:00

Ако си позволя да перефразирам Кисинджър ще кажа, че в България хората започват да мислят за политиката като дисциплина в психиатрията. Страната ни или е в предколедна депресия, или това налудно подскачане в стил „Волен Сидеров” и махане с пръст в стил „Яне Янев” ни е перманентното състояние. По-склонна съм да смятам, че вторият вариант пасва повече с оглед цялата обстановка, но не това е важно. И в двата случая се нуждаем спешно от терапевт и хоспитализация. Предколедна, чудно украсена малка лудница, силни медикаменти и компетентно лечение. И тъй като е криза, стесняваме разходи, свиваме бюджет, за да избегнем излишните харчове винаги можем да обявим, че временно преструктурираме Народното събрание в лечебница за болни души и така с един куршум два заека. Хем, Яне, хем Волен... А от време на време на нещо като контролен преглед ще се появява и многоуважаемия премиер Бойко Борисов, който обича разходки до парламента. Така де... мине се не мине седмица и министър-председателят цъфва на „изненадващо посещение” в Народното събрание (за което разбира се, час по-рано са строени всички журналисти. Естествено погледите са изненадани точно като за внезапна визита...). Както и да е, мисълта ми беше за психиатрията. Като цяло планът не включва нищо особено – парламентът си остава в този вид, със същата дейност, само дето трябва да бъдат зачислени няколко психиатъра и психолога, които да си вършат работата в почивките на пленарния ден. Разбира се, за да бъде всичко изпипано, мигом трябва да бъде сменен и надписът на сградата. Така вместо „Съединението прави силата” на Народното събрание, чудесно ще пасне онази фраза от Степния вълк – „Магически театър. Вход не за всички, не за всеки. Само за умопомрачени”.

По този начин, с малко средства и усилия ще постигнем чудесен баланс на политиката. Не е за подценяване и факта, че тогава никой няма да се възмущава от гей-ритане по кокалчетата между лидери на две, да кажем, странни по структура и идеи партии. По този начин вместо ЕС-посланници да стават свидетели на политическа активност с хомопривкус, с това ще си се занимават специалисти. Плюсът на цялата история е, че ако ситуацията, създала се в четвъртък между Яне Янев и Волен Сидеров се задълбочи, в преструктурираното Народно събрание, медиците могат да направят и мозъчни тестове на двамата. По този начин стигаме отново до ситуацията – с един куршум два заека. Хем страната ни може да се прочуе с някое научно откритие, хем ако не друго ще има доказателство, че въпросните двама лидери имат мозък, пък бил той и само гръбначен.

Откакто се разрази драмата между Волен и Яне, за да съм в тон с психостатуса на Народното събрание, имам натрапчиви мисли. Възможно ли е българския парламентарен живот да бъде разглеждан като полов акт. Естествено, без необходимата кулминация, защото всичко в тази държава излъчва неудовлетворение. Мда, в последните месеци тази институция се е превърнала в нервен тийнейджър, който хем се старае, хем е нескопосен, хем свършва бързо и недодялано. И сега ако в тоя момент се появят морализатори, които да обяснят колко е непристойно да се говори така за най-високата трибуна в тази държава, ще ги помоля да бъдат така любезни да си пъхнат морала, поне в задния джоб и да се сетят за четвъртък. Когато двама души с дърпане на вратовръзки, хомообиди, и сексуални закани към жените си всъщност пикаха на парламентаризма. Така де, в секса и това си има термин... Впрочем, подобни политически дебати със сексуален привкус ще заемат тепърва много повече от времето на депутатите, отколкото някакви си закони. И разбира се, че ще е така – нали са по първите страници на вестниците. А от половин година насам, точно това е мерилото за политическа активност. Както каза една главна редакторка – кабинетът се оглежда в медиите. Вярно, че огледалото е малко криво, ама пък нали има изображение...

Властта се превърна в нещо като турски сериал – сълзи, драма, викове и бой. Изневиделица зазвучава маане и героите на деня щастливо започват да танцуват прегърнати.

В този смисъл не е за пренебрегване и темата за референдумите. Наистина не ви ли се струва малко странно да занимават цяла държава с 10-минутно предаване, новини, а никой да не отдумва за часовете сладникава ориенталска драма? Истината е, че това ни харесва. Много ни харесва и много го искаме. Затова и толкова се страхуваме от новините на турски. Затова и ненавиждаме малцинствата си, защото нашият собствен манталитет е малцинствен. Скришом тактуваме на маанета, иначе стръвно желаем да ни попитат какво мислим за новините на турски. Никой нищо не мисли за тях. Защото никой не ги гледа. Хайде обаче да ни резнат турските сериали?! Тогава ще настане мировата скръб за Инджи и Мехмед. Изобщо психиката българска е загадка. Балкански мрачно тропаме по масата за свободата си, забележете, чийто израз ще бъде спиране на информационна емисия, изобщо за какво говорим... Мотивът - „тия 500 години са ни държали под робство, ние новини на майчин език ще им пускаме, не могат ли да вървят на пичка си майчина?!?”. При този довод започвам да си мисля, че всички в тази държава са безсмъртни и преживели пет столетия иго, после Възраждане, после социализъм ...и естествено всеки от всичко разбира. А най-много ги разбира нещата – Той. Който все пита нещо народа и все дава нещо пак на народа. Я евтина ракия, я информационна мъст чрез референдум. Така де, ясно е за кого става дума. След провеждането на въпросното допитване, предлагам, веднага да произведем още няколко – „Да бъде ли забранен в България всеки друг език освен българския”, после „Да бъде ли забранена в България всяка различна църква от православната” и накрая „Да бъде ли прочистена България от всички малцинства по всякакъв критерий”. След това и депутатите ще могат да си вършат работата без да се занимават с това кой на какъв език говори и с кого си ляга, а Волен Сидеров ще излезе в заслужена пенсия. Може пък и някой закон да напишат.... за оцелелите.

Драгойново – алтернативата на София

2009-12-03T15:29:00.000-08:00

Текст за столичното люпене не семки и усърдно съзерцаване на турски сериали

Има едно село Драгойново. Пловдивско. Малко, китно и уютно. В коритото на реката расте безстопанствен джойнт, а нощем заспиваш от бълбукането на селските чешми, които са кажи-речи под всеки прозорец. Има минерални извори, тракийска могила, легенди за хайдути – всичко което е необходимо за едно село. Ядеш току-що изпечен хляб от фурната, която се намира на мегдана. А всичко останало, включително и ти, е на разстояние не повече от 500 метра от въпросния център. Там животът е друг – няма уиски, няма неон, няма цифрова телевизия, а единственото задръстване, което се образува е на излизане от селото, защото завоят е кофти. В трафика обаче участват не повече от две коли, така че с малко псувни и секунди търпение и той се преживява... Единственото общо между село Драгойново, Пловдивско и София съм аз. Общо дотолкова, че на моменти ми иде да захвърля шумно всичко тук и да отида тихо там. Далеч от суетата, моторния вой, силната музика, сутрешната аларма, тежкия махмурлук, провлачения работен ден, безкрайния светофар пред ректората, десетките карти, чиито пин-кодове забравям, опиканите подлези, сбърканите кръстовища, брадясалите ватмани, некадърната блондинка шофьор, заради която вчера щях да се блъсна в лъскавия джип на някой успешен знам ли какъв. Далеч от всичко това. Там, където няма реактивен дим, а животът се измерва в лехи домати и стерилизирани кисели краставички. Там, където не ми би ми се налагало да прехапвам устни всеки път, когато искам да напсувам някоя институция. Просто защото няма такива. Там, където нощта е тиха, а денят започва рано. Там, където макар и максималният радиус да е един километър е широко. Много по-широко, от тук, където далечината е толкова пренаселена, че ти убива ентусиазма.

Точно преди изборите в София бях написала един текст за това какво ни очаква. Не особено ведър, разбира се. И то ни споходи, като освен всичко останало си е наша заслуга. В тоя смисъл ще кажа, че не харесвам особено клишето, че всеки народ си заслужава управниците. Не че не е вярно, но има една ужасяваща прокоба в него, чувство за обреченост, че все някой лумпен ще ми дава наклон. В което предположение не, че също няма доза истина, но както и да е. София никога не е била по-грозна от сега. И никога не е била по-люпеща семки, чешеща се по топките и храчеща безразборно. В нея няма жизнено пространство, няма къде да си паркирам колата, нито къде да отида без поне двама души да ми вдигнат кръвното с неуместното си поведение.

София е зле възпитана и единственото време, в което е смълчана е когато дават турски сериали. Говоря в своята масовост. А тя – масата, задушава всичко останало, иска рушвет, гледа да те прецака и да ти спука поне две гуми ако си спрял на нейното място пред блока, като в случая „нейно” е дума с особен смисъл, в чието тълкувание няма да се спускаме.

София хрипти и астматично се задушава в собствената си истерия. А тази истерия няма кой да я успокои, да я канализира или поне да я накара да спре да чопли семки по жълтите павета. Не казвам това от кой знае какво уважение към въпросния столичен символ, а с потрес от ежедневната простотия, която се превърна в униформа на града.

И тук в никакъв случай не ми разправяйте как София имала и друг облик и своите скрити малки оазисчета. Ако столицата имаше две лица, дали щеше да носи точно това, а? Тук ще стана малко по-генерална – ако страната ни имаше две лица, дали това щеше да носи точно това? Все повече започвам да си мисля, че не заслужавам (аз лично, за вас не знам, може да си ги харесвате) премиер – ексохранител и кмет бивша учителка. Стесняват ми хоризонта. И защото имам особено мнение за емиграцията, което не е предмет на този текст, България няма да напусна, но нищо не пречи да ида в Драгойново. Така де, там също живеят хора...

///

2009-11-27T17:20:00.001-08:00

1. Няма да виждам дебили, да работя с дебили, да завися от дебили, да псувам дебили...
2. Няма да нарушавам закона, да давам 20-тачка на КАТ-аджии, да си изхвърлям фаса на улицата, да се държа непристойно и да казвам на държавни лица, че са гъзове в очите.
3. Ще уважавам институциите, ще бъда кротка, ще бъда машина, ще се лиша дори от многото его във вътрешния си комос...
4. Ще се съобразявам, ще бъда толерантна, ще харесвам съседите, ще си изхвърлям боклука разделно, ще пазарувам биопродукти, ще си купя компостер ако трябва...ще живея подредено.
5. Няма да ме тормозят простаци, ТВ-извратеняци, сноби, малоумни управници, гербери, комунисти, пишман-консерватори, Бойко Борисовци, Сергей Станишевци, Симеон Дянковци и прочие недодялани комплексари.
6. Няма да живея в ченгеджийница, в която главния доносник е президент, а всички останали са по-малки ченгета, под една или друга форма.
7. Ще имам „собствени места”, където ще си почивам, и периметърът ми ще бъде различен от този на домакините. Ще дишам спокойно без турски сериали.
8. Ще избирам от две злини тази, която не съм опитвала, защото ще мога да си го позволя – екзистенциално/битово и всякак...
9. Няма да мисля какво да правя в петък нощем, защото съботите ще започват нормално, без опасността бивша мутра да изскочи от ТВ с претенции за държавническо мислене.
10. Няма да виждам ежедневно онази ситуация, в която всеки има да каже твърде много, но не успява да каже нищо.
11. Ще бъда усмихната, свободна, с лична територия и без гнусното чувство, че помагам на една помия да се превърне в кауза с неясна цел (или с ясна, все тая).
12. Ще е ведро, тихо или шумно, организирано, дори ще пуша на определените за това места без да псувам много силно, ще бъда това, което съм без някой да ме категоризира, защото няма да му пука. Т.е. ще спазват личното ми пространство, както правя и аз. За да дишаме всички по-спокойно.

Ще емигрирам.

Mute или сто дни порно филм със субтитри

2009-10-31T07:15:00.000-07:00

Много обичам да гледам порно, възкликна преди няколко години Бръмбара – ведър приятел-алкохолик, който въпреки напредналата си възраст обитава охотно Студентски град. На тъпото ми изражение, той ентусиазирано обяви, че ще ме зариби мигом за каузата на порно индустрията, като ме снабди с пълнометражен филм, забележете, със субтитри. Докато успея да промъцам, Бръмбара вече ми беше пуснал някакво видео, в което възгрозен чичо неуморно „работеше” две конкуриращи се в ужасяващия си вид девойки. А на порно филм субтитри... субтитри, колко да са субтитри? В общи линии нито таймингът е труден за синхрон на няколкото реплики „ох” и „пъш”, които се редуваха нестройно, нито необходимите езикови умения са кой знае какви. Тъкмо когато вече извих като ранен койот по пълнолуние да спре тая гнус, на репликата „Wunderbar Schatzi” се появи феноменалният надпис „А сега ще видиш как чука Бойко Борисов”. Няма спор, вече бях спечелена за каузата на порно индустрията...
В крайна сметка порното е доста забавно развление, заяви сигурен в себе си Бръмбъра, който се заливаше от смях. И обективно погледнато си е точно така. На фона на истинския секс, този от живия живот, актовите филми (баси словосъчетанието) са неуморна сбирка на стенд ъп комедианти. То не са акробатики, прегъвания, фалшиво извити във висока октава екстазни писъци и премрежени погледи със спорна доза артистизъм. В тоя смисъл веднага се сещам за онова плоско прозрение, че животът бил сцена, а ние всички сме актьори. Честито, участваме в порно филм с реплика „А сега ще видиш как чука Бойко Борисов”. Той пък от своя страна, някак по Станиславски се впуска в ролята си на главен герой със страстта на сексуален маниак, който ей сега ще покаже на всички що е то мъжка мощ.
Повръща ми се. От недодяланите интервюта, скалъпените дописки по вестниците, „приветливите” снимки по първите страници на пресата, патетично-задъханите репортажи по телевизиите и изкуствено зачистваните му речи по радиата. Първо Той в цял ръст, а после репликата „Wunderbar Schatzi”, отправена към неизвестен адресат. Или по-точно – отправена към без значение кой. Нали все пак, всички сме в поддържащата роля.
Не броя дните на кабинета „Борисов”, защото това би означавало, че след изтичането на първите сто, толерантността ще бъде изчерпана, а срокът на годност на търпимостта към безвкусните сцени ще изтече. Истината обаче е, че стоте дни, ще станат двеста. А сроковете... те в порно филмите нямат значение. Така и така в тях винаги свършват по-бавно...
Бойко Борисов всъщност е един по-нетрадиционен прочит на цялата българска история. Той е хан Аспарух, хан Крум, цар Борис, патриарх Максим, баба Ванга, многомашинничката Найда Манчева, Сашка Васева, Боби Турбото, Тодор Живков, Златка Райкова и съседа Пешо от петия етаж в едно. От него започва държавата. После той я закриля и просвещава. Той й вещае славни бъднини. Той единствен работи за нея, досущ като герой на социалистическия труд. Само той дава благословии в нея. После сам се потупва по рамото, радва се на собствената си неотразимост. Хвали се за презипълнената петилетка. А после... се бърше в пердето и заспива с готовност за новите си подвизи. Всичко се изчерпва с едно име. Или както се пееше в песен от близките години „Само твойто име, само твоят глас”. Няма минало. За жалост няма и бъдеще.
Порнофилмът ни дори е перверзен. С един герой. А на това му се казва мастурбация. Също като тийнейджър над еротично списание - Бойко Борисов е сам в кадър...а от време на време се появява понамачканата снимка на Станишев, който той стиска в една ръка, а с другата С нея е ясно какво парви... Всичко останало е въпрос на операторско майсторство. Защото една чекия можеш да я покажеш чисто и просто като ножка... а можеш и да й дадеш цвета на най-сексапилната сцена в киното. Но пък и това си има обяснение. Нали Бойко Борисов имал две пишки – всяка от които по-голяма и красива от другата. Друг е въпросът колко е находчиво вдъхновението за екстаза ти да бъде безличната физиономия на Станишев... Днес чух как в 50 произволно подбрани изказвания на Борисов са изброени три факта. Въпросният главен герой е произнесъл 11 пъти думата България, 738 пъти думата „аз” и 690 пъти думата „Станишев”... В порно периода си Бъмбарът казваше, че държавите могат да се класират по еротичните си филми. Френските били изпипани, американските били бляскави, немките били грозни. Нашият е...скучен. И за жалост документален. Пък и той дори вече не е наш. Не знам дали помните първото съобщение на правителствената информационна служба. В него пишеше „Правителството на Бойко Борисов... бла-бла”. Не правителството на България. Така, че филмът не е наш. Негов си е. Тъжното е, че е задължителен.
Друг в въпросът, как порното стимулира сетивата. В крайна сметка – всеки вижда това, което иска. И дори най-гнусните и отвратителните сцени на един дълбоко незадоволен човек могат да му се сторят като най-атрактивното сексуално преживяване. А ние сме политически незадоволени. Той също, защото освен хан Аспарух, Крум и баба Ванга е... и съседът Пешо. А на един дълбоко незадоволен човек магистралната циганка, викната за „главната роля” в любителско порно, снимано в крайпътен мотел, може да му се види като Анджелина Джоли. По същия начин, когато Берлускони ти премери гърба с педи, можеш да се объркаш в разчитането на знака. И вместо да прозреш подигравката на живота ти, да го изтълкуваш като безспорно признание в политическата ти кариера.
И не на последно място и в порното има жанрове. Този е БДСМ. Задължително има господар и роб. Първият бие и изпитва удоволствие от това. Вторият го бият и изпива удоволствие от същото. Ясно е кой е мастарът в случая. А кой е с белезници и в недостойна поза също не е особена загадка.
Не намерих за уместно в този текст да се разпростирам в конкретни факти. Т.е. подборът им би имал значение, ако:
1) Те бяха спорадични и внимателното им поднасяне би послужило като аргумент за нетрадиционна теза, която има нужда от доказателства. Тъй като обаче във всяко изявление на Бойко Борисов личи казаното дотук, не виждам никакъв смисъл от доказателствен матераил.
2) Текстът щеше получи някаква гласност (вестник, радио etc), за да има смисъл от подкрепа на гледната точка. Но тъй като, направихме предварителната уговорка, че медиите патетично слюнкоотделят върху лявото ухо на премиера, въпросът за достигането на материалът до някаква публика не е под въпрос.

Ето че след горните изречения дойде ред и на финала. А той ще е кратък. Много обичам да гледам порно, казва Бръмбъра. А на мен то ми е скучно и грозно. Всичко е въпрос на гледна точка – някой избира неговото „Wunderbar Schatzi” да бъде преведено като „А сега ще видиш как чука Бойко Борисов” и да се залива от смях, друг решава че ако не може да изгаси телевизора, то поне може да натисне „Mute”. Трети пък с възторг си казва като в оная тъпа реклама „Ето това чукане чакахме”...

...Mute...

Страната на чудесата

2009-10-02T04:15:00.001-07:00

Започвах този текст няколко пъти. Първо ми се стори, че удачно начало е несметно количество ругатни, псувни и прочие похвали. После се опитах да измисля нещо умно. Чудих се дали първите думи да не са и патетични и накрая реших – започвам направо.

Не САЩ, а България е страната на неограничените възможности. В страната на Бойко Борисовците каквото и да се случи не би ме учудило. Защото най-лесното нещо в света е да станеш премиер на България, когато капацитетът ти не надхвърля този на охранителя на премиер-министъра в други страни. Или пък да те обявят за „Човека глас”, когато пееш фалшиво. Или да си министър на културата с правописни умения, простиращи се до изписването на култовата дума „Збогом”. Или да си професионален шофьор, без книжка. Или да си галадна благоевградска баба, която има присъда за откраднато кебапче (едно!), а когато си истински убиец – такъв, поръчвал и отнемал човешки живот да мааш гащи гордо със самочувствието на богоизбран. Така, че няма невъзможни неща. Добре дошли в Страната на чудесата! От няколко дни съм се сетила за онзи прекрасен диалог от „Алиса в страната на чудесата” между едноименната героиня и котарака, който се усмихва. „Аз не искам да вървя сред луди хора” – каза тя. „Нямаш избор – отвърна котката. – Тук всички сме такива”. И е много правилно – тук всички сме такива. От една крайност се бухваме с ентусиазма на идиота в друга и когато се проснем на земята изтощени от всичките си налудности се чудим защо докато приритваме безпомощно ни и ебат. После вдигаме своите малки революции, докато слушаме поредната доза новини. А тези, които се показват от екраните са като Кралицата от Алиса. Решават проблеми, били те големи или малки, по един единствен начи – „Отсечете му главата – каза тя, без дори да се обърне”.

Този текст е за решенията и изборите, за грешките и здравината на задниците ни, с които трябва да понасяме всички недостойни действия върху тях от кофти преценката си. Да, аз не искам да вървя сред луди хора, както казва Алиса. И не искам страната ми да добива държавническа структура по подобие на охранителна фирма. Нито имам желание да виждам лицето на въпросната държава (не знам защо в езика си не сме възприели да използваме и други части от тялото, когато това е подходящо) по дънки и блузка на райета. Нито мога да понеса, че докато някой маха пръст заплашително от телевизора и се кани да даде на обществото политически хляб и зрелища, същото това общество не успява да проумее, че когато политическите заигравки се изчерпат, не друг, а то самото ще бъде хвърлено на лъвовете. Сиреч няма да получи така дългоочаквания хляб. Когато това се разбере, обикновено някой конвулсивно се гърчи на арената между сметки за ток и парно, чакайки поредния спасител. И тук пак идва мястото на Алиса – не мога да се сетя, кой от героите там беше заключил мъдро „обикновено съм много смел, но днес имам главоболие”. България е с мигрена. Поне това да служеше като оправдание за отказ от секс в нискобюджетен филм. Ами не стига, че ни болят главите, ами и ни таковат. Но пък при някои порастването става по възможно най-неприятния начин.

И за да не бъде всичко твърде иносказателно – няколко изречения в прав текст. В страната на чудесата всички са извратени. Те избират за премиер охранител. А за охранители на детски градини се слагат пенсионери. Шизофренично е. Охранителят бие, на него това му е работата. И голям бой ни се пише. Върху нашите задници. Ние си го избрахме, защото сме толкова умни. Колкото охранители (повтарям тази дума не заради бедния си речник, а защото към момента е основополагаща). Ние ще си го търпим, защото искаме след пенсия да пазим детски градини. Ако искахме като немски престаряващи туристи да обикаляме света – решенията ни щяха да бъдат други. Ние ще си го и свалим, защото в страната на чудесата пътят между „Осанна” и „Разпни го” е твърде кратък.

Имам усещане за край. И на държавата и на текста. Той ще бъде пак от Алиса и за двете. „Необходимо е да тичаш с всички сили, за да останеш на същото място. Ако искаш да стигнеш някъде, трябва да тичаш два пъти по-бързо”.

Пътуване във времето (най-евтиния хорър )

2009-10-01T23:41:00.000-07:00

Не харесвам текстове, които започват с обещанието за социален експеримент. Бяха доста модерни преди няколко години. Пък и имат кофти отношение към тези, с които се провежда въпросния опит. Въпреки това обаче реших – ще прекарам един цял ден в градския транспорт. Оставих ключовете за колата демонстративно на масата, малко след като си отворих очите и оттам нататък сутринта ми протече по обичайния начин. Т.е. чоплене в носа, помотване, кафе, преглеждане на няколко сайта, душ и потегляне към редакцията. В този момент започна с пълна сила един малък градски хорър, от който аз своевременно се отказах.

Първо, отделените ми за стигане от точка А до точка Б 30-40 минути започнаха ужасяващо да се стапят в очакване на неизвестно возило... и второ, като се замисля нямаше. Немедлено си хванах такси и самоуверено си казах, че за да се возенето в градски транспорт в София вероятно изисква дълги проучвания, за които ще отделя време веднага след като приключа работа. И така – часът вече беше около осем вечерта, радостно се наредих на спирката и започнах усърдно да чакам неизвестен номер автобус, за който съвестно разузнах предварително, че спира около скромния ми дом. На 40-та минута /40!!!/ рейсът дойде. Изнемощяла, но все пак доволна от упоритостта си се качих победоносно на него. Чувството да стъпиш най-сетне в бленувания автобус вероятно може да се сравни само покоряването на Еверест, примерно. Естесвето обезумялата от чакане тълпа се втурна във возилото като стадо глигани. Панически устрем за докопването на седалка имаше и у младите и у по-възрастните мераклии за пътуване. Величествено си казах, че седалката е напълно излишна –я, колко място има в буса, тамън става и за разходка. Нали най-големият проблем в такситата докато се виси в задръствания е неизменната закованост на задника ти към седалката. А в автобуса – обиколки, разстъпчване, както се казва „само си викам дано”. В този момент потеглихме и моментално се халосах в стъклото, до което се бях подпряла. Въпросният удар беше повторен още няколко пъти, сякаш с цел Богът на градския транспорт да ми покаже, че не е редно да се отварям и да гледам с насмешка на традиции. Казах си „силна съм”, вкопчих се в една дръжка и се отдадох на събиране на впечатления. И тогава – О, ужас срещу мен се кипреше руса девойка, на поне 8 сантиметров ток, която геройски се държеяе изправена. В едната си ръка стискаше малка червена чантичка, а в другата ... розова възглавница. Пръстите й бяха украсени с пръстени достойни за фамилните накити на малко ромско семейство, а на главата й се мъдреше лилава панделка. Старателно гримирана, с червило, което не само излизаше от устните й, а стигаше горе-долу до веждите, тя с каменно лице се вглеждаше ш мен. А аз – с кецове и дънки. Видно, нарушила разбиранията на момичето за естетика, реших да не я дразня повече, че нищо чудно да извади малка ножичка за нокти, с която да ме прободе няколко пъти. Съсредоточих вниманието си върху момче и момиче в период на свалка. Тя мрънка, че трябва да пътуват от Окръжна до Иван Вазов, той обяснява, че това е най-добрият квартал в София, въпреки че не познавал града. Свалката продължава – той обичал да говори с приятелите си за политика и история, тя го контрира, че единият псувал. Скука. Усещам, че от друсане бъбреците ми са се превърнали в йо-йо, само дето не светкам откъм кръста. Обаче логиката в мен проговаря – идва спирка, ще слезе някой, и сядам, така и наблюдението ще ми се удава повече. Нищо подоно. Плиска. Никой не слиза. Качва се цял блок от Младост. Сега не само, че няма къде да седнеш, къде да се хванеш...а изобщо няма място за теб самия. Контролата блъска хората. Чеше се и грухти, докато нервничи чакайки някоя баба да намери картата си. Ужасяващи картини. Наистина и без превземка. Минута по-късно на следващата спирка слязох безславно и се метнах на спасително такси. Никога, никога, никога повече няма да се кача на градски транспорт. Да, ама не. Само седмица по-късно изпаднах в сексуално-финансова криза, демек – отваряш си портфейла и вътре – кур. Безпомощно се сетих за заканата ми как няма да се кача на обществевено возило и тъжно поех към спирката. Разузнах с кой тролей трябва да стигна до центъра и зачаках. Вероятно през призмата на обречеността на дълго пътуване, липса на цигари, кафе или иначе казано – пълен фалит, картините които видях ми се сториха ужасяващи. Безнадеждни лица, уморени ръце, изпънати от тежки торби и митични същества, които сякаш излизат от канала, за да пазаруват в ужасяващи количества, след което отново се прибират там. Случайни идиоти, смърдящи на бира ученици, които хванали кенче в ръка и изблъскали баба от вратата се превръщат мигом в герои. Възрастни хора, които едва качват високите стълби на тролеите. Гнусна чалга, с първоизточних шофьорската кабина. Миризма на пържено, пот, немити зъби и машинно мласло. Мътни погледи, похотливи погледи, тъжни и слепи очи. Черни нокти, маникюри, груби ръце, нежни ръце. Всичко. Като във врящ казан на преизподнята. Мръсотия, грубост и безнадеждност. Градският транспорт е малка паянтова лудница. А картините в него всяват ужас, че и ние някога ще се превърнем в това. Цената за въпросното пътуване във времето – 1 лв. Най-евтиният филм на ужасите.

Веднага питах един приятел дали се вози в подобни машаини и вижда ли страховитите гледки. „Да, по най-страческата линия”, отвърна той, но някак претръпнал. Е, какво и ние ли ще сме такива? – продължих тревожно. И ние, без съмнение, ако останем тук. Обрчени на пътуване в нечие чуждо време, с торба домати, срещу 1 лв. А иначе току що ми казаха, че в Лондон градския транспорт бил симпатичен. Сигурно отново е въпрос на пътуване във времето...

Ловът на смисъл и трите степени на емиграцията

2009-09-25T03:59:00.000-07:00

(всички те като доказателства на Теоремата на Чърчил)

Нямам никаква идея от ловуването. Честно казано обаче не ми е и притрябвала. При думата лов в съзнанието ми изникват винаги мустакати мъже, които обезателно имат малки пишки и неистово желание да се доказват с голям улов, за компенсация. А уловът е заек. Малък, безпомощен и убит. Т.е. гнусна работа. По тая причина и заешко не ям. И изобщо всякакъв дивеч. Преди години вуйчо ми си купи пушка с мерака, да се присъедини към някаква си дружинка и да упражнява въпросното мъжко занимание. Качили се в балкана, прицелили се в заек, на доктора (симпатичния брат на майка ми) му дожаляло, гръмнал във въздуха и стреснатото животно избягало. Така хуманно постъпил още няколко пъти. Ловната дружинка пила, пушила и псувала, след което без никаква плячка се прибрали в града. Повече не му се обадили, въпреки че на него му харесало особено.

Идеята е за смисъла. И най-вече за неговото тотално отсъствие в последните няколко месеца от живота ни. Досущ както косматите мъжаги от историята по-горе не са видели никакъв смисъл от понататъшното присъствие на вуйчо ми в тяхното ловуване, така и аз не виждам никаква полза от живеенето в тази държава. От няколко месеца насам. Опитвам се неистово да си намеря смисъл и да не подпаля, яхнала метлата, току що купена от магазина за домашни потреби, към по-умна държава. Или към по-богата. Или поне към по-подредена. И изобщо не мога да разбера защо не го правя. Буквално няма и пет минути преди да започна текста по нетските дебри се засякох с един приятел, който не се беше обаждал цял месец. Почти истерично му зададох въпроса да не ми е сърдит, какво прави и изобщо защо изчезна така от полезрението ми. Отговори кратко „В Копенхаген съм. Работя. На никого не звънях да си казвам „чао”. Ще се върна по Коледа за няколко дни”. Последно получих от него СМС преди по-малко от месец, дразнеше ме, че е в Созопол. Върнал се в София и така прясно починал си рязко изгубил смисъл.

Вероятно на лов за смисъл се ходи точно така. Установяваш, че го няма на мястото, където живееш, купуваш си билет и отпрашваш. България в момента е извън сезона, май така се казва. Когато е забранено да се гърми по дадени животни. Не знам по каква причина се налага въпросното ограничение, но в случая с държавата ни няма как да уловиш каквото и да било. В смисъл – дори бракониерстването е невъзможно.

Вече няколко абзаца се опитвам да не намесвам политика. Защото... няма смисъл. Но пък веднага след това идва въпросът, че ако няма смисъл в политиката ни, значи дънажът е пълен. Извън балканското вакуумно пространство политиката, освен сложна игра на логика и нерви, в крайна сметка има за задача да подобрява живота. Или ако и това звучи пресилено поне да го канализира, да му поставя някаква рамка, за да може да протича ако не друго, то поне нормално, без особени сътресения. У нас, смисълът на политиката е точно противоположния. Тя създава сътресения. Крайната цел вероятно е пълен разпад. Ако изобщо някой от политическите играчи мисли за каквато и да е било цел, камо ли крайна. За разлика от друг път в този текст, и особено в този абзац няма да изпадам в конкретика. Защото... не виждам смисъл да описвам цветно и в картинки какво ще се случи в страната след година. Пък и е редно човек да бъде малко умен и понякога да се придържа към метода на Чърчил, който винаги повтарял, че отказва да пророкува събитията преди те да са се случили. Според него 100 пъти по-хубаво било да ги пророкуваш след като вече са се случили. Този подход донякъде отговаря и на въпроса за смисъла и търсенето му, но далеч няма да се впускам в упражнения по стил.

Споменавайки Чърчил в контекста на страната ни веднага трябва да си припомним и трите групи хора, които той разделя – такива, които са притиснати от нуждата до смърт, такива, които са уплашени до смърт и такива, които са отегчени до смърт. Това се случва в България. И изкристализира в чист вид. Вече сме в третата фаза. Съответно надлежно минали през първите две. Цялата ни нова история всъщност е доказателство на тази теорема на Чърчил. И сме показали 100%-та й вярност без особени усилия.

След изчерпването на задачата заминаваме за Дания, Канада, САЩ, Германия или някъде другаде на леля си в кътния, за да търсим смисъл на съществуването си. Не знам до колко този ход е полезен. Не знам и до каква степен е смислен. Знам обаче, че наистина тук сме извън ловния сезон. Защото каквато и хайка да спретнем, дружинките винаги остават с празни ръце. Без плячкосан смисъл. Пък бил той и варварски извоюван.

Казват, че емиграцията имала три степени. Първата в чужбина, втората в интернет и последната в себе си. Сигурно не случайно почти всички мои приятели и познати говорят за напускане на страната. Ако не намерят смисъл и другаде, вероятно ще достигнат и третата степен от горното изречение. Но преди минутка се разбрахме, че ще прогнозираме събитията след техния край. А така както сме я подкарали той няма да бъде твърде отдалечен във времето. И няма да бъде щастлив. Досущ като ловджийската кариера на вуйчо ми, приключила бързо и предизвестено. Което като сравнение звучи малко налудно, но пък кой друг ако не ние самите гърмим умишлено във въздуха, за да подплашваме смисъла. В крайна сметка всичко винаги е въпрос на избор. А нуждата, страха и отегчението (до смърт) подплашват заека до ужас и той никога не се връща.

Усещане за шизофрения

2009-09-20T11:37:00.001-07:00

Отново задръствания, реактивен дим, таксита. Тръгваш сутрин за работа и се чудиш какво правят всички тези хора по улиците рано сутрин – някои бързащи, други лениви. После със съжаление се сещаш, че не си центъра на света и не само твоята съдба е най-тежката – т.е. извършване на някаква дейност, за някакви пари и прочие.

Не това обаче е идеята. По нещастно стечение на обстоятелствата, тази година се сдобих само с двуседмична отпуска в началото на август. Печалното е, че през останалото време практикувах възпротивното действие „ходене на работа”. Вземах разстоянието, което иначе ми отнема поне 40 минути, за 10. Спях с половин час повече, събуждах се по-блага и мила и изобщо излъчвах доброта. Вечер винаги можех да си намеря място, в което и да е заведение, а във врата ми не дишаха чакащи като хищници гладни или жадни младежи и девойки, които дебнеха кой ще освободи пръв маса, за да се хвърлят към нея с настървление. По улиците не се чуваха клаксони, в моловете нямаше опашки, кината бяха празни, колата ми не се задъхваше безпомощно от ужасяващото задръстване на университета, дори маршрутките ми се струваха симпатични. Такава е София през лятото. Спокойна, за никъде не бързаща, гореща и почти празна.

И точно, когато почти се бях убедила, че в тази лятна ленност се чувствам идеално и би било чудесно градът да изглежда така през цялата година, стигнах до така дългоочакваното море. А там – лицата на същите хора, тарапаната – същата. Заведенията – клонирани. И някак си потъваш отново в своя град, на 500 км от него и докато се чудиш дали това не е малко перверзно като опит за почивка си във вихъра на купона. Естествено и във вихъра на превземката. В центъра на измисления живот, на измислени хора. И започваш да мечтаеш за Резово и селска, морска кръчма и спокойствие и знам ли какво още. А в момента, в който го получиш се изнервяш безобразно и си търсиш шума, правите хора в заведенията, които пият на крак... и не им пука, заглушаваща те музика и побутването на сервитьорката, която не може да мине от стола ти.

Малко е странно това подобно на кентавър-шизофреник разбиране за прекарване на времето. Хем ми харесва да пътувам 10 минути до редакцията ми, хем си казвам „баси, колко е пуст града”. Хем се радвам на полупразните заведения, хем констатирам тъжно „ей, един интересен човек няма”. А после като видиш всички интересни хора, когато отидеш да си почиваш... рязко получаваш диспепсия (за да не кажа, че започва да ти се драйфа от тях). Това е шизофренията на София.

Но пък есента почти дойде. Градът изглежда дебилно, улиците мръсни, а хората ядосани. Клаксоните стряскат и най-добрия шофьор. Бабите едва пресичат по пешеходните пътеки. Клошарите ровят в несвяст по контейнерите, а бездомните кучета чакат пред някоя баничарница да получат суха кора. Гъстотата на населението в заведенията води до печално произнесения извод „дааа, лятото свършва, всички са се върнали от море”. И в този момент пак започваш да псуваш колите с пернишка регистрация, побутналия те в ребрата младеж от съседната маса, таксиметровият шофьор, който прави почти туристически обиколки на града за два лева повече и изобщо цялата мерзост наречена столица.

Какво ли в града си псуват в Тутракан?

Въпрос на ситуация

2009-07-17T07:58:00.000-07:00

София мирише на Диор, Армани и Шанел. Има аромат на току що измити зъби със силно ментова паста, в комбинация с малцово уиски и кубинска пура. Мирише на кафе, тютюн, вестници и освежител за въздух. На джойнт, мурсалски чай, бира и окосена трева. София понякога смърди на конски фъшкии, пот, евтини цигару и ракия.

Има една улица в столицата, която събира всички нейни аромати. Цар Симеон. Безкрайно дълга, напълно шизофренична. Дори бгмапс се обърква, когато трябва да покаже началото и края на Симеон. От безумните магазини за авточасти, тя минава през най-голямото сборище на евтината платена любов, стига до кокетно френско бистро, полупорутени кафенета и пазар, криволичи през безброй островърхи кооперации на старата софийска аристокрация и се забива челно в лудницата на булевард Васил Левски.

Няколко години държах малка квартира на Цар Симеон. С високи тавани, дървен под, орнаменти по прозорците и вити стълби. Като цяло жилището се разпадаше безжалостно, но пък беше идеално за „тихо купони с опиум”, както го кръсти една приятелка. На няколко преки от въпросната обител се намира висока концентрация от евтини кафенета и няколко хранителни магазина, които трогателно отглеждат трима ако не просяци, то поне престарели мъже с потенциал да развият и обиколка из кофите за смет. Брадясали, миризливи и безбожно усмихнати 4 години все пиеха ракия на една пейка около църковния двор. Наскоро в някакво бясно задръстване, опитвайки се да избягам от трафика престоях около час на задръстената ул. Симеон. Колата си бучеше на едно място точно срещу пейката на тримата субекти, които към 12 часа вече бяха доволно подпили. Естествено, аз си го чувствам почти съседи и ги зяпах дълго през отворения прозорец. Решително единият стана, довлече крачоли до ъгъла на тротоара и провлачено попита „Извинете мила госпожице, имате ли възможност да ни подарите по една цигара?” Връчих му неразпечатана кутия. Така де, нали си комшии... Нашият приятел почти изтрезнял от изненада гледаше втрещено няколко секунди, след това протегна две ръце, за да се напъха в колата и превъзбудено обясни как е наложително точно в този момент да ме „цуне”.
Харесвам битниците в 21 век, персонажите на Стайнбек от улицата Консервна също будят симпатии, ама чак да се целуваме ми идва в повече. Отклонявайки набезите на любвеобилния алкохолик, горд притежател на кутия сиво Боро ме блъсна миризма на ракия, пот и спарено. Щастлив кварталния алкохолик забърза, доколкото това му бе възможно, към аверите си, за да сподели плячката. Престоях на Симеон още 20-тина минути. Малко преди да се размърда задръстването друг тип от ведрата тълпа дойде и загрижено ме попита да не би да не пуша, защото съм им дала всичките си цигари и любезно предложи да ме почери с папирос от подарената им кутия. След като и той пожела да ме целува, задръстването се отпуши можех да се спася от народната любов.

По-късно вечерта, проявявайки се като виден столичен кибик в едно заведение, симпатичен младеж запита дали мога да му дам цигара, докато му донесат. Разбира се, тренинг имам, подавам кутията, той запали, усмихна се и ... изобщо не пожела да ме „цуне”, да му се невиди! Е, по-късно ми предложи пурета и изпрати едно малко в знак на благодарност. Ама в крайна сметка животът не е съвсем справедлив...

И докато размишлявах на не до там любвеобилната благодарност на симпатичното момче, за секунда се позабавлявах с идеята, че след години мога да го потърся на онази сакрална пейка на улица Симеон. Защото лицата на София всъщност са маски, а осакатената мутра на града пулсира под тях. А пък и градуса на малцовото и гроздовата, всъщност не са много различни. Въпрос на ситуация. Не на град.

За липсата на един паметник

2009-07-06T07:45:00.000-07:00

Земна съм и не обичам шаманизъм. Не ми допадат астрални и възвишени обяснения, нито информация дошла свише. И изобщо мистиката ми е леко противна, защото държа всяко нещо да има своето обяснение. Този текст ще разкаже една история с много логични обяснения и ... един ритник в главата. Последният почти шамански.

Денят е събота, часът 1 след полунощ, количествата уиски - умерени. Разговорът в едно полупразно заведение се върти около изгубеното поколение. Участниците са двама – аз, която винаги много съм искала да съм част от него и една приятелка. Която е част от него.

Има нещо много романтично в това да си на 40, в този момент, в тази държава. Видял си безумието на комунизма, ритал си отчаяно срещу него, после той сам си е тръгнал, а ти поне за няколко години си живял с убеждението, че ако не друго, си малка причина за смяна на строя. Реденето по опашки, вземането назаем на съседските близнаци, за да те пуснат по-напред в редичката, за банани да кажем, скачането по площади, вестник Демокрация и безумния глад за свобода, която не знаеш точно как изглежда, ама много я искаш. После големите надежди, големите падения, адските разочарования и загубените приятелства. А после е 2009-та и знаеш, че въпреки всички заблуди, упражненията не са били напразни. Да, готино е да си от изгубеното поколение. По-добре изгубен, отколкото загубен, все пак... Та, основата на нашият разговор беше това. Хората, в чието възпитание идеята за конкуренция липсва. Хората, които и сега в 21 век действат на принципа „по-умният отстъпва”, което всъщност е най-зловещото потушаване на бунт, маскирано зад екзистенциална мъдрост. Хората, които са напълно неприложими тук и сега, заради редица изкривявания на средата. Хората, които заради липса на конкурентски хъс излезли от НАТФИЗ се качват на такси и обикалят Люлин за 5 лева. И ако тази моя приятелка умее да вижда всичко това, макар да е част от въпросното изгубено поколение, много други приятели на около нейната възраст се чудят защо средата тактично ги избутва извън своите граници. И то не по отвлечен и неразгадаем начин, който не можеш да пипнеш. Прави го с ритник и рязко. Резултатът може да се види – или обикаляш Люлин с такси за 5 лева, или умираш от свръхдоза. И да, такива случаи има. И да, това не са мургави дечица, които дишат лепило, а завършени хора, които по ред причини не са получили своето място тук и сега. Или не са поискали да го получат.

Тази тема продължава и към 02 ч., когато в едно такси зазвучава Флойд, откъдето вече започва шаманският ритник в главата от първите изречения. Вкратце докато се разхвърляме по къщите си, идва и заключението, че Изгубеното поколение никога няма да успее да си намери мястото. Оцелелите ще са в Люлин, с курс от пет лева и спомена за 1-2 изиграни роли в полупразни театрални зали. За загиналите обаче паметник на Незнайния войн няма да има. Изключенията само ще потвърждават правилото. Шофьорът на таксито мълчи и кара, дори когато оставам сама в колата. Спирайки пред къщи само казва тихо: „Госпожице, аз съм завършил НАТФИЗ”. Рядко оставам без реакция. Е, в случая нямах.... Единствената мисъл, която се появи в разстоянието между първия и шестия етаж беше констатацията на Лец, че въпросът на Хамлет във всяка държава звучи по различен начин.

Как София държи сламката

2009-06-05T08:27:00.000-07:00

Той е истински софиянец. От онези, които по-често съществуват във вид на некролози по трафопостовете, отколкото между нас. Като всеки истински софиянец, прехвърлил 80-те живее в уличките зад МВР. А като всеки възрастен човек много иска да бъде значим. Видях го пред Невски, където отчаяно се опитваше да не падне, докато някой се сети да му обърне внимание. Тъмен костюм, целият лекьосан, бяла риза с почерняла яка и от онези вратовръзки, които се крепят на ластик около шията. Малко преди да се свлече в ръцете ми, се опита да ми обясни колко важно научно откритие е направил в свободното си време (не попитах кога и с какво е зает). Въпросното откритие трябваше скоростно да бъде занесено в БАН, където щели да го оценят. След тази пламенна реч, професорът припадна, а аз пропуснах доста важни неща от работния си ден в стремежа си – а) да не умре, б) да стигне до БАН и в) да бъде доставен в къщата си на улица „Шести септември”. Не знам дали академиците са оценили труда на възрастния учен, нито дали изобщо са прочели старателно подредената папка, която той стискаше здраво както може само да се стиска спасителната сламка от лафа за удавника. Знам обаче, че за професорът със свободното време София е страшна. Неговият роден град освен, че го плаши, го ненавижда. Той бави града си, пъха пръчките на годините си и научните си открития в спиците му, а таксиметровият шофьор, който ни чака пред БАН пуши нервно и гледа с погнуса капката бистра вода, която се подава от носа на иначе прилежният старец. После капката пада и оставя поредното петно върху костюмът от 1975-та, да кажем. Тогава таксиджията ме поглежда с презрение и обяснява колко голям компромис бил направил да качи „дрипльото” в колата си, която миел всеки ден (?!). Как чакал пред БАН някакъв старчок, който качил 50 метра по-нагоре от Невски и някаква луда, която се впечатлявала от простотии. Лудата, явно бях аз, а простотиите старческия инат за научното откритие и реалната опасност от летален изход в центъра на София.

Ето така този град не харесва истинските си жители. Така те забавят темпото му в иначе задръстените улици и прибирането на бакшиша от Младост до Люлин, да кажем. Така едно научното откритие, колкото и безумно да звучи конструкцията, възпрепятства „акостирането” на морния превозвач в дома му и го отдалечава поне с два часа от киселата манджа на жена му. Ето така София бърза, пухти, поти се и нервно чеше слабините си, въоръжена с цялото пренебрежение на света към мудността, сериозността, старостта и знам ли още какво. Така в София се раждат нервните клаксони, дългите псувни с подчертано шопски ударения, символ на лична карта с надпис „издадена от МВР-София” и ... новите столичани. По този начин града задушава вече ненужните си жители. Те се превръщат в парче хартия с мрачна снимка на някой стълб, а апартаментите им в центъра строени, в годините, когато „Гео Милев” не е бил център, а част от село Слатина, се превръщат в кофти подържани офиси, на някой спасил се от битието си на шофьор таксиджия.

В което вероятно няма лошо. Просто София има и друго лице, освен офиса, досадния колега и малкото питие след работа. Това лице се гърчи, припада, прави научни открития и носи лекьосан костюм, докато прави Околосветското пътуване на живота си – от Невски до БАН. Разстояние, в което аз дори не успявам да намеря запалката си, ровейки по джобове и чанти. Има и такава София, която е на път да се загуби в задръстването между Младост и Люлин.

Криворазбраната цивилизация

2009-05-30T04:01:00.000-07:00

Текст за белите одежди, тържествената музика и... кафевия пейзаж

Тя не гледа VIP Brother, а ходи на театър. Намира Eurovision за скучна и се ядосва, че оперното изкуство у нас не е на добро ниво. Презира Music Idol, защото там зазвучава и чалга. И всичко това държи да го обясни публично. С апломб, отнесен глас и много ръкомахане. Тя е прехвърлила 50-те, а понякога и 60-те. Обикновено е била журналистка, с ресор – култура. А може да е завършила и Институт за културно просветни кадри по соца. Което автоматично, както се сещате, я прави и с „едно музикално образование”. Демек може да свири на акордеон. Обича да се показва по телевизията, да коментира общочовешки, общоморални, общополитически, общокултурни и изобщо – общи въпроси. Естествено, с експертно мнение.

Ненавижда чалга певиците, чалга политиците, чалга литературата, чалга храната, чалга заведенията, чалга секса. И тъй като само тя не е чалга, ненавижда всичко наоколо. Защото е чалга. Държи да се покаже в някой сутрешен блок по телевизията, за да обясни как е омерзена от съществуването си точно тук, в точно тази държава, с точно този начин на живот. И ни обвинява – всички нас, които естествено сме чалга, затова че четем, слушаме, пием, чукаме по начин не като нейния.

Тя решава, че ще пише в някой вестник – жълт, защото само там се дава право на глас, на истинската журналистика. Която не е чалга. Или пък ще се изказва от страниците на най-тиражния ежедневник, защото може по този начин да избави няколко загубени души. От чалгата, естествено.

Няма значение дали „тя”, както условно я наричам, е мъж или жена. Има ги и двете разновидности. Когато е той, в безкрайните си пасквили обикновено обяснява в колко „класна”компания от хора и напитки е бил. Защото не е чалга.

От толкова блясък и класа: а) се ослепява; б) се повръща; в) и двете. Тук вероятно е моментът да обявя тържествуващо, че колкото повече искаш да се дистанцираш агресивно от чалгата, толкова по фолкаджийски се случва това. Демонстрациите на класа, тези с почукването по масата с показалец, всъщност ловят ритъма на Екстра Нина. А изпълнителите им са също толкова фалшиви в блясъка си.

Тези хора, или иначе казано нашата „Тя” робуват на авторитети. Ако авторитетът си чопли в носа, това е класно. Ако чалгаджийката чете Достоевски, Достоевски е със стойността що-годе на списание за грим. Те умеят точно в рамките на няколко секунди да сменят изражението си – от това на ужасна отврат и съжаление като към мекотело, до това на огромна почит и респект. Стига само да разберат, че авторитетите им признават някое от качествата на Азис, да кажем.

Няма дефиниция за чалга. Чалгата не е музика. Чалгата не е маниер. Чалгата не е стил. Чалгата е възприятие. Тя е нашето шесто сетиво, щем не щем. Ние сме толкова част от нея, колкото просто мозъците ни отказват да възприемат. Много по-страшно е обаче на фона на и без друго нацапания пейзаж войнствено някой се обяви за белоснежно чист.

Когато от медиите се залеят едни обяснения за живота, вселената и всичко останало в превъзнесен стил винаги се сещам за онзи кадър от анекдота: „Музиката свири туш. Аз на бял кон. В бяло трико, с бели цветя. И всичко около мен в лайна”.

Да, няма дефиниция за чалга. Но има нейни символи. И един от тях е агресията. Дори интелектуалната агресия. С която група самооценили се като ментори лели и чичовци водят битката на живота си. И тази битка не е срещу опростачването на останалата част от обществото. Тази битка е лична и цели да докаже единствено на въпросните лели и чичовци, на никой друг, че те всъщност имат цена. По-висока от тази на едно участие на Глория, Азис или Камелия. А когато една цена е агресивно заявена на всички е ясно, че е завишена до степен незаконност.

Няма да посоча имената на нашите чалга-интелектуалци. Не за друго, просто не искам да тропам с пръст по масата в поп-фолк ритъм. А и криворазбраната цивилизация е стара истина...

Генното инженерство на предизборната кампания

2009-05-30T04:00:00.000-07:00

Как бирата стопли кебапчето или... Чалгата това сме ние

Топла бира и студени кебапчета. Първо пее Азис, после Лили Иванова, да кажем. После пак Азис. След това излиза някой партиен лидер с разгърдена риза и небрежна прическа (нали е пред избирателите), за да си каже думичките и да произнесе около 78 пъти номера на бюлетината си. А те, избирателите топят ледените кебапчета в пластмасовите халби, пълни с жълта течност, която някога е била газирана, с идеята електоралната храна да се постопли.

Това е old school предизборна кампания. Сега вече не, че политиците не обръщат внимание на изпитаните методи, но стана много стилно да събираш шестте баби, които искат да чуят жарките и пламенни идеологически слова, не къде да е, а в читалище. Причината вероятно изобщо не е в „плътния допир” до избирателя, нито в липсата на изгладнели за хонорар певачки. Причината е още по-малко и в Световната финансова криза, която служи за народолюбиво и отговорно оправдание за липсата на площадно-провинциални „гала концерти”. Истината е, че с осем души публика гала-концерт не се прави, пък бил той и локално грандиозен. За Батак, примерно. И тогава на помощ, естествено, идва добрият оператор, който от тясната задушна заличка, прави просторно помещение със стотици развълнувани очи. А всъщност певачките са гладни, избирателят – отегчен... Дори Веско Маринов избяга от БСП при ГЕРБ, за да изтананика нещо предизборно.

Това обаче е само външната страна на вече и бездруго западащата чалга агитация. Явно отмина времето, в което поп фолкът беше по-интересен от политиката и формациите се караха за това на чия сцена ще кацне Глория. Казвам това с уговорката, че политиката все още е толкова безинтересна, колкото и преди. И с ясното съзнание, че имиджът на чалгата спадна ужасяващо заради партийните краски, които добиха палавите трели на силиконовите блондинки. Никога няма да забравя как един видно отегчен избирател на БСП, 2005 година заключи „Хубаво се представи момичето, ама как ли са я навили тия нашите да пее за тях”. Момичето с доброто представяне беше Глория, а тия техните – естествено червените. Само четири години по-късно една друга партия – НДСВ заложи в агитационната си концепция „музикални акценти”. Конструкция, която събуди много въпроси – що за животно е. Преведено на прост език горното означавало „по една песен, за да не отегчаваме хората”. Дълбоко подозирам, че певиците са отегчените и те са сложили лимита довел до загадъчните акценти.

Наскоро по някоя телевизия Георги Лозанов обясни как политиката у нас се е родила след 1989 година, а чалгата навлязла в нея, всъщност замества липсващата идеология, която трябва да се явява основния агитатор. Въпреки, че много уважавам доцента ще си позволя една корекция на казаното от него. Политиката в България тепърва ще има да се ражда. С мъки. Добрата новина е, че контракциите вече са започнали. Лошата новина е, че майката вероятно е руса, със силиконови импланти (в което лошо няма, т.е. не го казвам с пренебрежение) и пее фалшиво. Още по-лошата новина е, че политиката е зачената по предизборна кампания. Когато майката самоотвержено е пяла за любов и кинти на някой площад, а таткото (онзи с разгърдената риза и небрежната прическа от първото изречение на текста) дълго е мислил върху същата тема в следния вид – как да ме заобичат дотолкова, че да им взема кинтите?

Преди няколко дни точно заради чалга-темата възникна чуден спор – за критериите за чалга. Поп-фолкът отдавна надскочи музикалният си вариант и се засели трайно като манталитет, опонираше едната девойка. Аз дълго се тръшках, че няма критерий за чалга. И наистина няма – за мен чалга е едно, за нея друго, за Филанкишията – трето. И от този на пръв поглед съвсем плосък спор, стана ясно следното. Темата с чалгата дотолкова ни занимава, т.е. толкова много искаме да не сме чалга, че сме на милиметър от това да грабнем някой микрофон и разпалено да друснем един кючек в такта.

Толкова много се възмущаваме от фолкаджийките, които извлачват на крехките си плещи цели предизборни кампании, че силно се вълнуваме кой за коя партия ще пее. Толкова много презираме чалгата, че дори знаем как варират цените на изпълнителите от Пайнер и конкуренцията им от Ара. Толкова много се възмущаваме от пошлостта, че го правим... пошло. Може да не ни се иска да бъдем чалга. Може да ни се ще да сме възвишени и над нещата. Е... не става.

В началото на текста имах амбицията да направя един ретро преглед на политическите кампании с дати, имена и ритми. И да не казвам нищо, т.е. да се опитам максимално обективно да „спомена” какво се е случило в такта, наложила демокрацията ни. Но няма смисъл от това. Този текст, можеше да се направи и със схема. На върха, на която щеше да виси името я на Азис, я на Глория. А някъде от всичките разклонения, наред с телевизионните участия и концертите, щеше с малки букви да бъде вписано „Избори 2005”, след което „Избори 2009”. Част от нечий график. Нищо повече. А плановете подлежат на корекции. Този текст може да падне в последния момент от броя, също както нечий концерт в подкрепа на десни или леви идеи може да замине в канавката, заради друг по-висок хонорар. Чалгата е бизнес. Политиката и предизборната кампания – също.За нашия вот има хонорар. И не, това не е купуване на гласове. Това е шоу.

Качествено, некачествено – няма значение. Важното е, че се наблюдава с интерес. Не защото носи послания, а защото разтоварва. А пък кебапчетата дори и студени, когато си гладен – засищат. Простичко е – Бърнард Шоу казва, че оптимистът е измислил самолета, а песимистът парашута. У нас всички искат да са оптимисти, за да ни натоварят...и вероятно извозят. Парашутът хрумва на по-мислещия. Когато на някой му пука, че самолетът може да падне. В предизборна кампания обаче за парашути няма време. После ситуацията става като във вица – я глуха акула, я свирка без топче.

Когато политиката ни се роди, въпреки че според Георги Лозанов е около 20-годишна, вероятно чалгата няма да ни вълнува толкова. Защото тогава ще са се появили и други критерии, чисто обществени. Дотогава ни остава само да се надяваме, че в природата има мутации и понякога децата не носят белезите на родителите си. Тогава ще имаме и парашути.

Таткото, който не псува

2009-05-27T14:42:00.000-07:00

Има нощи (като тази), в които единственото спасение е прегръдката на татко. Който не пита особено. Даже не пита изобщо. Просто знае, че трябва да се протегне към дъщеря си и да я прегърне, без много въпроси - нищо че тя отдавна вече не е малка. Татко констатира, след време. Татко поставя диагнози. Татко е лекар и е ужасно добър в това, което прави. И в докторлъка, и в прегръдките.

Д-р Паунов се грижи за здравето на всичките ми приятели, дори по телефона, когато се налага. И изчислява колко бром (който се купува от хуманна аптека и притежава някакво много сложно име) трябва да погълне 3-килограмов йоркширски териер, за да престане да тероризира с любовните си пориви всички квартални псета. Татко е такъв – всеотдаен доктор, който напук на здравната реформа, не преустанови любвеобилните си набези за помощ върху хора... и върху добитък.

Д-р Паунов е хем надменен, хем състрадателен, хем мрази да го занимават с глупости. Той е от онези бащи, които никога не досаждат на безобразната си дъщеря с въпроси и наставления, но винаги знаят в кой клас е тя, колко двойки по немски има и как се казват учителите на иначе неразбраното генийче, за каквато се самоприемах ( с ударение върху „неразбрано”, без значение кой и какво точно не ми разбира). Наясно е и с битието на порасналата си дъщеря днес – кога е на работа, в колко затваря броя, и кога е прекалила с алкохола. Татко винаги знае най-важното.

Не бях чувала баща ми да псува, до 12 клас. И бях абсолютно убедена, че той тези думи не ги знае. Тъкмо когато завършвах немската гимназия в Хасково, класната ми, която изпитваше непоносимост към иначе симпатичната докторпаунова щерка, сиреч мен, за пореден път беше решила, че е крайно време да бъда изключена. Тогава баща ми не само, че побесня, а спомена и майка й. Няколко пъти. След което отиде да й го каже лично и по-възпитано. Познайте дали ме изключиха?

Моят татко никога не е имал големи мускули и някак инстинктивно не съм заплашвала децата от квартала с него. Той не е бил най-силният, не съм спрягала името му в налудните детски надпреварвания от типа „Баща ми може да вдигне цяла кола”. Моят татко беснее тихо, овладяно и културно и тогава е най-страшен. Затова не искам да знам какво е чула класната ми, когато той с цялото си възпитание на английски лорд й е казал онези неща за майката. Във всеки случай жената изглеждаше видимо облекчена, че завърших.

Непонятно ми е защо бащите изпитват слабост към дъщерите си, а майките към синовете си. И то при положение, че преди да види бял свят отрочето - мъжът гордо иска наследник, а мамата – щерка. Никога не съм питала майка ми и баща ми какъв пол тайничко са си мечтали да бъда. Освен, че не съм се вълнувала особено от копнежите на родителските тела за пола ми, в мен за секунда не се е прокрадвала онази прокобна пуберска мисъл, че съм осиновена. Защото съм била най-желаната и най-тяхната. И все още съм. Усещам го дори, когато майка ми или баща ме целуват и завиват нощем, мислейки си, че спя. Всъщност тогава най-вече...

Казвам всичко дотук, защото ако с майка ми и баща ми не сядахме винаги заедно на масата, ако не се привиквахме на семейна спявка в кухнята (впрочем и до ден днешен като чуя „Ела за малко в кухнята!” ми става лошо) и ако дори в караниците ни, те не оставаха винаги единни, аз никога нямаше да мога да напиша този текст. Никога нямаше да виждам нещата по начина, по който ги виждам сега. И никога нямаше да имам шансовете, които имам сега.

Когато мисля за баща ми се сещам за думите на един американски комик, чието име така и не успявам да запомня. Идеята му е безкрайно симпатична и обяснява следното – че когато малките момчета растат и четат за Батман, Спайдърмен и Супермен това не са фантазии, а опции. Какви обаче са опциите за малките момичета? Да бъдат прегърнати от бащите си. Които в техните очи са и Батман, и Спайдърмен, и Супермен в едно. Моят татко е точно такъв. Той винаги ще ме защити. За него винаги ще бъда най-прекрасната и успяла Полина. Той дори ще набие всеки, който дръзне да каже противното. Той винаги ще се гордее с мен. И винаги се е чувствал щастлив от всички мои постъпки. Е, вероятно двойките по немски са го потискали, но пък в гласа му се е усещала подкрепа и странен възторг от моята палавост и криворазбран артистизъм. Дори мързелът ми за баща ми означава, че аз съм много умна. Според него изключително умните хора са способни да лентяйстват толкова безобразно.

Баща ми е висок, синеок, с бяла коса и брада. Няма косми по гърба, не псува като каруцар и не излиза по мъжки с приятели. Той държи за ръка мама. И се гледат с най-голямата любов, на която двама души са способни. Баща ми говори студено и лаконично с хората, но винаги им помага. Не харесва съседите, които вдигат шум и дебнат кой с каква торба се прибира, но винаги преглежда ушите, носовете и гърлата им. Когато му се обадя с молба да чуе нечия кашлица по телефона, първо изсумтява одосадено, но след като измърмори, винаги помага на разсмърканото другарче на щерка си.

Татко се смее страхотно. И кара всички около него да се кикотят. Когато разхожда кучето понякога тайно гледам през прозореца как двуметрово се извисява над ходещата черга. Тогава няма по-грижовен и горд собственик на толкова смешно куче. Защото татко се отнася към холското животно с уважение като за санбернар или пудела на английската кралица, в зависимост от ситуацията.

И най-важното, когато види дъщеря си, баща ми винаги знае колко силно да я прегърне. Защото е Супермен и Батман в едно. А най-важното нещо за малките момиченца е някой да ги спасява. Това не е опция, а необходимост.

Нещо като Бойко, нещо като нищо на света

2009-05-18T03:10:00.000-07:00

Ако Бойко Борисов беше жена, вероятно би бил блондинка. От онези, които като вали дъжд с гръмотевици и светкавици, се усмихват, защото си мислят, че ги снимат. Ако Бойко Борисов беше жена, вместо мускули щеше да има много силикон. Навсякъде, където медицината позволява импланти. Ако Бойко Борисов беше жена, щеше да пее чалга и да тресе силикона от горното изречение бясно. Ако пък всяка жена успяваше да симулира оргазъм по начина, по който кметът на София симулира народополезна дейност, то нямаше да има мъж без самочувствието на полов атлет. В този ред на мисли колкото повече работа споделя, че е свършил господин кметът, толкова по-рус става. В смисъл, че добива вид на едрогърда блондинка, която се хвали пред поредния мъжкар самоуверено с някое свое постижение по ядрена физика, да кажем. А мъжкарят въобще не се впряга - знае, че единствената мозъчна клетка на компаньонката му отдавна е в неплатен отпуск. Което пък изобщо не може да попречи на основното упражнение, което се изисква да свърши русата силиконка.

И тъй като силно вярвам в думите на Марк Твен, който дава най-точната рецепта за „успех в живота", а именно невежество и самоувереност, съм склонна да твърдя, че Бойко е успял в битието си. Въпреки тези си две безспорни качества, или именно заради тях, софийският градоначалник става все по-трогателен. Лично обмислям да се снабдя с много копринени носни кърпи, бели, с везба, за да мога да се просълзявам изтънчено всеки път, когато видя лицето Бойково по телевизора. Дали като участник и водещ на „Стани богат", дали като балетмайстор, основен цирков актьор, лелка от кварталната детска градина (която преди секунди е открил), чалга певица или кмет - все тая. Бойко винаги е трогателен. Той успява да плени българската домакиня, еквивалент на многомашинничката отпреди няколко десетилетия. И всяка съвременна Найда Манчева страстно желае, ако не да управлява страната є, то поне за ден да стане съпруга на кмета. Да се изправи боса, бременна и до печката, а той да се бърше в пердето и да заспива уморен от всички страшни дела, които самоотвержено е извършил.

Всъщност ако Бойко Борисов беше жена - руса, силиконова и не много умна чалга певица, както вече споменахме, той естествено щеше да изпее някоя жална песен, посветена на Станишев. Както знаете, в текстовете на този тип музикални творения има един брой изоставена самка, похотлив самец, зла любовница и вопли за вниманието на бившия, примесени с коварни закани и раздрани ризи. Е, нима трелите, посветени на премиера Станишев, които кметът извива по пресконференции, нямат всички тези така нужни за чалгата компоненти?

Градоначалникът не пропуска и ден да се оплаче от злия премиер, който му дърпа русите плитки и не вижда сочните му силиконови устни. „Ако Станишев ви каже „добър ден" - веднага си пуснете лампата" - обобщи Борисов. Излияние, което с минимална редакторска намеса може да добие вида на припев в драматично-романтична поп-фолк творба. Текстът може да бъде дообогатен с твърдението на кмета, че заради бившия вътрешен министър Румен Петков е станал лидер на ГЕРБ, а заради Станишев ще стане премиер. Е, това не е ли вопъл на прелъстена и изоставена русокоска?

Има само едно нещо по-страшно от чалгата. Желанието за чалга. Защото опитът е показал, че за не много време силиконовата чалга певица се жени за футболист, ражда две деца, остарява и пее по долнопробни кръчми в битов стил. Страшното е, когато поискаш точно тази участ. Силно вярвам, че страната ни не желае да е боса, бременна и до печката, докато някой я управлява, бърше се в пердето и заспива...

No comment

2009-05-06T09:17:00.000-07:00

Нямам коментар. Наистина, нямам. Изчерпах се да коментирам и псувам наум, че и на глас. Напоследък възмущението ми дойде малко в повечко, до степен – потрес. Или както току-що професор Вучков се произнесе по телевизора – „Нямам сили да бъда толкова време, с толкова прости хора”. Всъщност професорът е своеобразен гений и дълбоко ме респектира, но това е тема за един друг текст. Та... нямам коментар на ситуацията, в която поръчвам такси в пиков час и диспечерката ми отговаря „няма смисъл”, след което естествено затваря телефона. Нямам коментар и за онази дупка, в средата на улицата пред къщи, в която предната лява гума на колата ми всеки път тъжно се сгромолясва, по причина че не мога да прелетя. Нямам коментар за субекта, който вчера небрежно си отвори шофьорския прозорец в задръстването, смръкна с онова специфично разкривяващо носа движение, след което изплю мазна храчка с респектираща парабола. Нямам коментар за адския трафик, непостроените подземни гаражи, историческото строителство на метрото. За препълнените контейнери с боклук или за прилежното разделно сметосъбиране и извозването на трицветните кофи в един камион. Нямам коментар за новото хоби на тийнейджърите, което протича под мотото „Да разчленим другарче”, (ние поне само се биехме и чукахме в тая възраст, с което освен на някое класно на друго не успявахме да попречим). Не виждам смисъл да коментирам и препълнените контейнери с боклук, както и всички прилежащи към това ПР-акции на премиера и тръшкането стил „ощипана ученичка” на кмета Бойко Борисов. Нямам коментар за гръмкото увеличение на пенсиите с 30%, което всъщност се оказа 1.30 лв. Нямам коментар за таксиметровия шофьор, който отказа да качи 90-годишен дядо, полуприпаднал на улицата, с мотива че бил мръсен. Нямам коментар за настъпилата със страшна силна предизборна кампания, в която всяка партия и партийка се опитва да ни внуши как ще се оправям я за 800 дни, я за една коалиция време. Имам коментар обаче за изборите. Не точно в смисъла на вота, но покрай него. 20 години все не успяваме да направим крачка в правилната посока. Защото все чакаме някой да ни спаси. Да ни спаси от соца, после от Костов, после от царя, сега от Станишев. От нас самите. В това време си отваряме прозорците на колите, които няма къде да паркираме и плюем през тях със завиден успех. А после отказваме да закараме мръсен дядо до дома му, който с 1.30 лв. увеличение на пенсията може да си позволи само да върви пеш… и да припада по улиците. Няма логика в това да коментираме всичките ни кофти избори. Защото дупките, храчките, боклука, правителството не са нищо по-различно от грешни избори. Които са коментирани със стилистично издържани псувни до лудост. Ако ги констатираме по-често, кой знае, може наистина да се вбесим и да пробваме да избираме с ума си, а не с манталитета на общ работник, недоволен от всичко, който псува пред кварталния магазин, докато пие евтина бира и яде нарязан върху хартия кренвирш. А после може да се окаже, че потресите, с които се сблъскваме толкова са намалели, че ще си е цяло забавление да ги коментираме обилно. И както биха споменали в края реклама за прах за пране (абе защо някакви мъдри хора смятат, че нацията ни освен да пере и да си мие косата друго не прави?!) – „И всичко това благодарение само на един избор”.

Пицата като медена терапия

2009-05-06T09:16:00.001-07:00

Текстовете за детски герои винаги се започват многострадално. И възвишено, разбира се. Обикновено почти с въздишка авторът заключва още в първото изречение, че макар и изскочил от книжка с приказки, предметът на неговия размисъл е мъдър, многопластов и до някаква степен екзистенциален. Този текст ще започне битово. Ще продължи битово. А как ще свърши – всички ще разберем накрая. В този текст ще става дума за една мечка, от време на време за едно прасе, бухал, може би мед за есенция и ... спрян ток. Като на половината от тези неща може да не им дойде редът.

Мечо Пух не е възвишен образ като Малкия Принц. Нито е толкова надрусан като Алиса. Нито пък е войнстващ като Пипи. Не е и приключенец като Нийлс. Мечо Пух е мързелив и не много умен. Той е лаком, любвеобилно глуповат и налудно щастлив. Ако Мечо Пух ползваше услугите на ЧЕЗ, вероятно също както на мен в някакъв светъл момент щяха да му резнат тока. Мечката, вероятно обезсърчено щеше да въздъхне и да потърси гърненце с мед. Както впрочем направих и аз. Обадих се на приятелка и печално попитах „Да не би да искаш да хапнем пица и да ти използвам контакта?”. Последното, за да си заредя телефона, защото по закона за всеобщата гадост ти пада батерията точно, когато ти резнат кабела, досущ като ситуацията, в която преди заплата ти свършва кафето. В този смисъл – ако ви свършва кафето ще получите месечното си възнаграждение, ама ... друг път. Но да се върнем на тока. В подобни ситуации има вариант за законна депресия, която освен, че е потискаща и не засища. И има вариант за кратки, точни и ясни изречения, гарнирани с пица. Или както казва Пух „По-приятно е да разговаряш с някого, който не използва дълги и трудни думи, а предпочита кратки и лесни като например: „Какво ще кажеш да хапнем?”. Не че упражнението омилостивява електро-инквизиторите, но пък ... е приятно.

Мечо Пух е готин. Той има винаги с кого да хапне. И не провесва тъжно нос, защото е сит. Вероятно като мечокът се е чувствал и един приятел, който с охота си направи тениска „Дебел, но добър” и с още по-голям кеф си я носеше. Та... Пух е хем добър, хем щастлив.

Ако обичаш Мечо Пух няма как да не обичаш приятелите си. И ако той поне малко ти е оказал влияние, е изключено въпросните да не те погалват по главата нежно от време на време. Защото, както знаем от не много умната Мечка приятелствата се обещават за по-дълго от вечност. Ако поне малко сме заобичали Пух в детството си или когато и да било, то трябва да знаем, че няма нищо срамно в това да си поискаш да бъдеш харесван. И в повечето случаи тропнеш ли с лапа, кец или токче, че искаш да си симпатичен на някого – обикновено се случва.

Отново се връщаме на тока и лесните думи. Скоро спорих много напоително с приятелка, която се опитваше да ме убеди, че си заслужава да общуваш само с интелигентни и изискани хора. Тази приятелка си пада малко сноб, но й прощавам. Което не е от значение, всъщност. Идеята е, че подчертаната изисканост е силно противна. А хората, чието хоби е използването на думи, съдържащи повече от шест букви отказвам да ги разбера. В повечето случаи събитията около нас са твърде обикновени, за да подхождаме към тях необикновено. Е, вероятно ако щастието ни се усмихне и вземем, че от нищото се трансформиране в руски графини, този факт значително би оправдал сложните думи, философския уклон и трудните конструкции. Дотогава колкото повече, толкова повече. Т.е. колкото повече стоиш вкъщи на тъмно, толкова повече се убеждаваш: а) че е тъмно, б) че трябва да хапнеш пица. В което няма нищо трудно за разбиране като смисъл и стилистика. И нищо неизпълнимо като цел.

И като заговорихме за цели, да не си помислите, че Пуховците нямат такива. Напротив, имат си. Или поне винаги могат да зададат въпрос „Може ли едно мече да стане рицар?”. Важното е до теб да има някой като Кристофър Робин, който мило да отговори „разбира се, че може”. Когато приятел ти вярва, шансовете дори за рицарство скачат най-малко с 50%. Тук пак се връщаме на симпатичността. Пипи няма кого да пита, Алиса се вълнува от други казуси, а пък Малкия Принц понякога е толкова мъдър, че едва ли му идват такива простички щения на ум. Което не означава, че горните герои нямат своите си характеропатии. Важното е да искаш да станеш рицар. А може и руска графиня!

Сега е време на обобщението, което намира място във всеки текст. Обикновено към края. Докато Прасчо е нервен и развълнуван, Йори тъжен, бухалът – мъдър, Тигър – експресивен, Мечо Пух е готин. Всички тези чудати в лудостта си животни, които ни заобикалят включително в ежедневието ни са обединени от едно – обичат мечката. А тя, мечката е чаровна, приятелски настроена и... обича мед. Не се преструва на гризли, също както нормалните хора добре разбираме, че шансът да станем руски графини клони към нула, най-малкото защото не сме рускини. И най-важното от всичко – Мечо Пух умее да вярва. А в какво точно ще вярваш – дали в гърненце мед или в откриване на лекарство против рака вече е допълнение. Дори и като част от изречението. Ето – аз онзи ден вярвах силно, че пицата ще ми подейства добре на тъмнината и така и стана...

Таборът отива към небето

2009-04-22T11:26:00.000-07:00

Бай Вълчо не се страхува от земетресения, скакалци и огън. Нито от други библейски прокоби. Казва, че ако му е писано да се удави, няма как да го обесят. И е прав. Бай Вълчо пие на пластмасова маса в началото на прочулия се с палаткови лагери хасковски парк „Кенана”.

Пие с цялата челяд, която яде салата от еднократни опаковки и смуче домашна гроздова. В нощта срещу Великден, когато според прозрението на някакъв си астролог градът трябваше да се срути, бай Вълчо има рожден ден. И всички репортажи по „телевизора” го подсетили как може да изнесе пластмасова маса в парка, за да пие на теферич.

„Така ще имам голям рожден ден, който мине, ще го черпя, я виж колко еднократни чашки съм си взел, а ракията и без това е 70 градуса. Няма да остане трезвен никой от страхливците по поляните”, обяснява удивен от собствената си прозорливост Вълчо, който навършва 62 години.

След което естествено ме задължи моментално да се разпиша със сериозна глътка от гроздовия спирт. Чудно лекарство било. Пък и човек веднъж навършвал 62, как ще го обиждам така с откази, продължава с аргументацията си Вълчо.

През деня бай Вълчо продава варена царевица на същото място. От време на време подарява, като види някое разревано дете. Не печели добре, ама кой в днешно време има пари, застрахова се веднага пийналият хасковлия. Така, ако имало земетресение, нямало да загуби кой знае колко. Апартаментът му не бил застрахован. Животът му не бил застрахован. Този на жена му и децата му – също.

Добре де, не чакаш ли земетресението, целият град е притеснен – връщам го аз на актуалната тема. Какво земетресение, бе? Спасението чакам! Я-я-я да ти сипя от моята ракия, не се превземай, строява ме бай Вълчо. И ми обяснява, че ще се трогне, само ако някой предскаже спасение. Всички други дивотии били, за да се харчат пари.

Спасението обаче било друго, дори и да не се сбъдне, хората щели да се радват известно време. Хубаво де, ама сега, като не се случи никакво земетресение, хората пак ще са щастливи, опонирам му аз. Не е същото! – повишава тон Вълчо. Нямаме надежда – заявява гордо и патетично той. После се разсмива и добавя, че не му пука.

Ебал съм ти и земетресенията и черните котки, в София имат време да си мислят само глупости, а тука народът е прост – вярва на прокоби и предсказания, продължава хасковлията. На мен така ми е хубаво – с жената, сина и снахата, и ракийката – обяснява бай Вълчо. И пита с очакване – „Ама нали съм майстор?”.

Бай Вълчо е единственият човек в Хасково, който на Великден не беше забравил да чака Спасението. Той е по християнски простодушен и добър. Нищо че има възможност да подарява само царевица и ракия. И докато покрай нас минаваха със страхлива стъпка тълпи млади и стари, мъже и жени, които търсеха свободно късче небе, да не би да им падне тухла на главата от предвещаното бедствие, 62-годишният мъж беше единственият, намерил покой и сигурност.

Опорна точка в себе си. В същото време на километър-два навътре в парка тревожни в суеверието си дребни души търсиха мир в палатките си и спасение в импровизирания табор.

С очи в небето смирените преди злия среднощен час (4 ч) жители на един град се молеха по християнски и споменаваха Великден с молба за защита от бедствия. Десет минути по-късно Възкресението се изличи от паметта на табора, който вече се отказа от небето.

Лицата се изкривиха от псувни с кофти ударения, а християнските молби моментално се превърнаха в закани. Единственият, който се усмихваше щастливо, си остана 62-годишният бай Вълчо. Дали заради 70-градусовия първак или Спасението, историята мълчи.

Ясно обаче е едно, суеверията говорят за един безкрайно опростен народ. Който на Великден избира да вярва повече в Земетресение, отколкото в Спасение. И дали ще държи най-дебелата свещ, докато обикаля църквата, или ще зъзне на палатка, е горе-долу едно и също. Защото дори вярата ни е сбъркана. А таборът у нас най-често отива на майната си…

Шушоните - начин на употреба

2009-03-10T11:06:00.000-07:00

С наближаването на изборите политиката ни заприличва все повече на трогателен преглед на художествената самодейност. От онези, които петокласниците изнасяха всяка година по няколко пъти в актовата зала на школото. Естествено, от импровизираните спектакли, както и от политическите етюди, у нас се вълнуват само група превъзбудени майки-орлици, които бурно аплодират отрочетата си и ехидно се хихикат, когато другарчето им по чин си забрави думичките. През останалото време мамите гордо ръкопляскат на някое загладило косъм детенце, което притеснено от зяпналите го родители а-ха да се разреве, но се окопитва и казва стихче – къде сбъркано, къде не, след което се покланя пред развеселената публика, която не надхвърля 30-40 души и съвсем естествено се чувства така сякаш светът е в краката му.

В този смисъл премиерът Станишев може и да не се справя блестящо с държавническите си функции, но пък откъм соцпатос и поетика е перфектен. Предизборната осмомартенска постановката всъщност беше замислена чудесно – софийско село, читалище, 9 броя баби, 12 внучки, лалета, зюмбюли, баница, кратко слово за смисъла на жената, любовта на мъжа към майка и съпруга и… подарък шушони.

На около 10-та минута от паметното събитие в напрегнатите репортерски погледи се четеше стръвно очакване. Не за политически коментар, разбира се. А за стихче. Примерно – застава Станишев гордо, с прилепени плътно към краката ръчички, сресан на път и се провиква с тъничко гласче:

„На мама днес е празник/ на мама днес е ден./ Тя зная най-обича/ латинки и невен”…

Трогателен момент във всяка една предизборна кампания е електоралното сливане с масите избиратели, който включва китки за развълнувани баби, карамфили за превъзбудени чиновнички, вицове с техните внучки и щерки, неумели комплименти и в крайна сметка нахлузването на шарени домашно плетени шушони. Не знам защо, но от неделя, видя ли Станишев, все си мисля, че това беше най-добрият и уместен подарък, който можеше да получи премиерът. Някак „изхлузването по терлици” като акт на държавническа отговорност все повече се натрапва като модел на политическо поведение.

Но не е като да не сме свикнали преди избори да ни заливат с шумна любов, а след кулминацията на пъшкането като размислили любовници измъкването да става тихичко и на пръсти. Което всъщност не е проблем за избирателя, защото така и така е свикнал да бъде от страната на булката. Идеята е само сватбата да не става прекалено шумна и наситена с обреди, защото в един момент от радостни песни и плетени чорапи, бистришките баби ще трябва да изпълнят на Станишев да кажем „Лакримоза” от Реквиема на Моцарт. А е всеизвестно, че смесването на стиловете води до тежък кич. Пък бил той и осмомартенски.

Става малко тъжно, малко по Смирненски. Твърде кофти е за публиката да разбере, че в четирите месеца до изборите на прегледа на художествената самодейност ще се рецитира само мрачния стих, в който „малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове, ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал”.

За жалост именно така стоят нещата. Когато няма за какво конкретно да се говори в политиката, се започва с театъра, уважението на традициите, поовяхналите карамфили, възраждането на деня на жената, както самият премиер обясни, подаряването на кошници с цветя и отпечатването на цветни брошури, на които се появяваш я с каска, я без каска, или ядеш бонбони и показваш колко близо си всъщност до хората. Нищо че няма какво да им кажеш.

Когато фразите се изтъркат, а посланията звучат по-блудкаво от соцлозунги, в крайна сметка винаги можеш да се появиш в селско читалище с букет и да издействаш на 9 баби лечение в правителствена болница. А когато ти подарят шушони, е време да се сетиш, че можеш да се измъкнеш с тях. Защото следващият вариант за подарък е като изтъркания виц, в който главната героиня получава от мъжа си за осми март джапанки и вибратор. Ако чехлите не й харесат, да се "самоуважи" отзад.

М. като избор, М. като майната ви

2009-02-19T02:59:00.000-08:00

Тя е болезнено слаба, стръвно пияна и смъртно отегчена жена на 49. И никакъв съвет на коалицията не може да я нахрани, отрезви или да й даде смисъл. Единствената й възможност е на път към тоалетната в кръчмата на Калчев да се строполи върху моята маса и без да иска, да я почерпя водка.
М. има пет лева, пропилян талант и прагматично погледнато - безсмислен живот. Притежава намерението на едно маргинално издателство да пусне 100 бройки от новата й стихосбирка, котка на 16 години и никога необичан от нея мъж. М. няма ток и топла вода, а когато се къпе, пие за сгряване една малка (според нейните стандарти) водка, стиска очи и с почти завоевателски устрем се втурва под ледената вода.
По душа М. била комунист, ми разказва провлачено. Даже работила в Кремиковци, за да строи социализма. И така, докато строила, пила и писала стихове, от собствения й живот останали само руини. Носи къса дънкова пола, за да демонстрира единственото останало за показване, а на мястото на липсващия преден зъб свенливо конструира миничене от дъвки на дражета.
Парите си изкарва като гол модел в художествената академия и вероятно дълбоко в себе си знае, че сбръчканите тела са предпочитани за упражненията там, защото са трудни за рисуване. М. ме целува пиянски и плаче, докато рецитира Маяковски, псува два пъти по-пияния от себе си съпруг, издателя, който й дал пет лева за още ненапечатаната стихосбирка, и заявява с гордост, че на никого не е задължена в този живот.
След което бърка в чантата си и намирайки с изненада 50-ина лева, които тайно съм пъхнала там, се ококорва от възторг и решава да почерпи двете съседни маси с по едно питие. М. казва, че няма цел. Взели са й я, не помни кога, нито помни кой. Изходът бил влакът, който ще премине, свистейки, върху отегчената и пияна кремиковска поетеса.
Отдавна му се канела, ми казва, придобивайки трагично изражение, и пак цитира Маяковски. Щяла да изчака рождения си ден, да събере останалите си приятели, след което да поеме към релсите. Всички са педераси, заключва М. пламенно, след което заспива на масата. Младежът зад бара я познавал и щял да я достави в тъмния й и студен дом, обясни сервитьорката.
Рожденият ден на М. беше в петък. Не знам дали е тръгнала към влака и дали мотрисата не се е стреснала от един 50-годишен гол модел, кален от зимния студ. Знам само, че докато М. е опустошавала поредната евтина водка на едно място в София, на друго в същия град група хора се събраха уж, за да решават съдби, чисто прагматично, политически.
И не свършиха нищо, стеснявайки възможността за избор между кръчмата на Калчев и релсите на Централна гара. За пореден път хората горе тържествено обясниха, че сформират работни групи, които ще правят сума ти дълбоко ненужни анализи. Конструирането на въпросните експертни съвети е нещо като изкуствено закрепеното драже дъвка на мястото на липсващия зъб в устата на М. А анализите, които ще последват, са досущ като дънковата й пола, с която демонстрира последните и единствени възможни прелести, или в случая някакъв ход, макар и безполезен.
Истината е, че М. не се вълнува от избори, защото никакъв вот няма да й пусне тока. За нея не представлява интерес и инвестиционната програма на кабинета, защото така или иначе не може да си представи повече от пет лева накуп. Тя само знае, че цената за живота й се повишава непосилно, а шансовете й за него намаляват главоломно. Затова единственият смислен шанс, който получава, в нейните очи е водката.
Между стиховете и кремиковските пещи, до 16-годишната котка и ненужния съпруг М. има право на един-единствен вот – кръчмата или мотрисата. Нямам представа кое е избрала точно в тези дни след рождения й ден. Знам само, че може да не го празнува отново. А съвет на коалицията ще има пак.
С всички безполезно конструирани като миниуправленски ченета работни групи и безплодни анализи, които с нищо не улесняват изборите (във всякакъв смисъл). И каквото и патетично и народополезно решение да вземе властта, по никакъв начин няма да изключи Централна гара като вариант. Напротив, датата на изборите (все тая кога ще са те) ще даде шанс на някой друг назидателно и с пръст да посочи релсите, а М. точно преди да припадне, да го прати на майната си…

Идимидойдимизмът като философия на верването

2009-01-29T08:19:00.000-08:00

Има една дума в българския език, която доби смисъла на псувня – дълга и напевна, и е в речника на властта. Когато политик ви каже „криза” в какъвто и да било контекст, трябва да е ясно едно – в главата му се върти сложно изречение с много подчинени, в което има най-малко пет нецензурни глагола, два полови органа (поради липсата на повече), много вметнати части и възклицания.
Кризата като явление почти със сигурност е изобретена от българин. Тя съществува у нас горе-долу от 681 г. и ще си живее до края. Т. е. това е нещо като естествено състояние на духа. Или пък направо благосъстояние, дотолкова сме свикнали. Ако не сме в икономическа криза, попадаме в газова. Ако ли пък едната още не ни е застигнала, а другата вече ни е отминала, неспокойни от липсата се оказваме в правителствена криза. И ако ви кажат, че правителството нищо не прави, хич не се хващайте на тези популистки изказвания. Прави, и то по много, и то все качествени... кризи.
В този смисъл НДСВ е партията, която може да реве и драматизира най-дълго, без да знае точно защо. И естествено в основата на драматизма винаги има кризисна ситуация. Прилежащият патос е налице, а състоянието „тревожна даскалица” смайва и най-хладнокръвните избиратели, претръпнали пред всичко.
И ако в началото на мандата на тройната коалиция Ахмед Доган изобрети думата „заедност”, а Сергей Станишев, за да не остане по-назад, стигна в полета на мисълта си до съществителното „разноговорене”, то вероятно към края на кабинетните дни царят също трябва да даде своя принос към политическия език.
Естествено, за да бъде по-величествено, пък и като за последно е добре приносът в коалиционните отношения да не бъде само думичка, както в другите два случая. Възможна опция на бившия премиер монарх е основаването на цяла политическа школа. Предлаганите проектоимена на въпросната може да са „идимидойдимизъм” или „тинтириминтиризъм”.
Лекционният курс (в конкретния случай с-то e наистина само за благозвучие) ще обхваща осемгодишен срок, разделен на два етапа. Първият раздел - „идиотизиране”, а вторият - „кризисионализиране”. Което ще рече – достигане на криза с подръчни средства.
И тъй като капацитетът на въпросния бивш премиер, не много цар и неясен партньор в едно иначе партньорско правителство, не е много голям в чисто политически план, някак опитът е обречен, комичен, да не кажа и кармичен. Ако депутатите на НДСВ бяха по-мързеливи, убедена съм, че всички щяхме да бъдем много по-щастливи.
След приемането ни в ЕС изведнъж се заговори апокрифно, после по-явно, че „мисията на НДСВ била изпълнена” и те можели да излязат от коалицията. Първа изненада – партията имала и мисия. Втора изненада – на всичко отгоре изпълнена. А третата изненада с това излизане от коалицията на равни интервали от време, с въртеливи постъпателни движения, вече стана изнервяща халтура.
Странно заболяване е това хем да си стоиш тихо и кротко във властта, хем да го играеш опозиция с мисия, хем да излизаш непрестанно от управлението, а осма година да си в него, хем неуморно да напомняш с поведението си за някаква криза. А после след която и да е такава, мъдро поклащайки глава, да казваш: „Предупредих ви”.
Да, криза вероятно има, но тя е в липсата на достатъчно силни медикаменти, ризи с дълги ръкави и стаи с меки стени. За да обуздаем политическата идиотия, вероятно ще се наложи официално да я легализираме и обложим с данък. И някак наистина е наложително поне ако ще ни занимават със собствената си глупост, върху нея да има налог, поне да пълним държавния бюджет. Защото е леко налудно една партия в управлението шест месеца преди избори да се идентифицира със за жалост бледата опозиция и да я посочва като единствен конкурент. Всъщност може и да има конкуренция между тях наистина, на база борбата кой да вземе 1 и кой 3 процента подкрепа...
Истината е обаче, че когато се прави избор, дори в политиката, или най-вече там, освен уста да го извикаш силно и гръмко, е необходимо да имаш и гъз, за да го понесеш. Всички останали примък-отмъквания като философия за управление не правят нищо друго освен с бърз и точен шут да те ритнат по това, което явно нямаш от горното изречение, и така да бъдеш изхвърлен не само от главната роля, но и от публиката на спектакъла.
А той, спектакълът, не е нищо повече от комедия с кофти диалог, лоша артикулация и некадърен режисьор. Нищо, че сцената е камерна, с три места, прашната завеса все ще падне за голямо щастие на зрителите. А дали единият актьор, който само по внушение е главен, ще си тръгне в антракта, няма особено значение. Публиката не си тръгва само защото вече е заспала.

Въпрос на пиар, или как мачът свършва с или без ваза на Мин

2009-01-23T07:07:00.000-08:00

Помните ли онзи стар виц, в който мишката силно се депресирала, че я гонят, залагат й капани, тровят я и други мерзости, докато хамстерът щастливо си живее, нахранен, напоен и на топло. Та мишокът отишъл при своя братовчед, за да му се оплаче, и тъжно и троснато казал: "Не е честно! Защо като сме толкова еднакви, теб те галят и всички ти се радват, а мен се чудят как да убият?" Хамстерът се усмихнал иронично и заключил: Въпрос на пиар.
Има проблеми, които пиарът не може да разреши, но няма проблеми, които да не може да създаде. В този смисъл БСП силно и моментално се нуждае от медиен съветник. Вярно, че такива прийоми се ползват от класовите врагове на тази партия, но пък да се самоубиваш публично, и то бавно, а на всичкото отгоре и с апломб, е малко прекалено.
Естетското око на малкото останали с разсъдък в главата си може и да понесе гащите на Елена Йончева на първа страница на няколко вестника или присъствието на премиера в риалити шоу. Дори може да приеме със снизхождение станалия вече шедьовър на съвременната българската литература „Защото сме социалисти” на Сергей Станишев и празния трамвай с тревожния ватман.
Но последната идея за календарчета на червените надминава и най-смелите и алтернативни пиар похвати. Единственото нещо, изобразено върху въпросните, е трамваят, в който само Станишев и Ламбо намират за уместно да се возят. Алюзията е директна, художественото решение - не особено интелигентно.
Ако доста дълго се опитвах да разбера какво иска да каже премиерът с книгата си, тук посланието дори не ми подейства амбициращо. Поздравления за изобретилите го, защото след злощастния клип трамваят върху календарчето за 2009 г. ми даде всички необходими отговори, които липсваха. Първият е, че с тази партия освен цветното да стане черно-бяло, друго не се случва. Освен това се видя, че мотрисата е празна, а единственият последовател е дядо Гого. Сега вече с този календар е ясно и колко време им остава... Следващият рекламен материал, който БСП може да си подготви за пълното смислово завършване на кампанията с кодово име „Самоубийство”, е сметало. На топчетата може да сложат лика на Станишев. Идеята ще бъде да сметнат какво още могат да приберат в трамвая, в който така и така има място, докато не са изтекли последните предвидени дни...
В интерес на истината е трогателна активността, с която БСП търси начин да покори сърцата на младите. И ако не бяха точно тази партия, с точно тази история, биха могли и да намерят някаква рецепта. Историческите предпоставки обаче говорят, че когато имаш точно такова минало, заигравайки се с начинания като ПР, единствената възможност за действие е тази на принципа „проба-грешка”. В случая само грешки.
Разбира се, не само в медийния образ. Грешките в политиката се съдържат в самата абревиатура на въпросната формация. Грешки в хората, с които разполага партията. Но пък там, където природата е бръкнала, и медицината е безсилна... В този смисъл, ако трябва да перифразирам Дъглас Адамс – да вкараш БСП във властта е все едно да занесеш ваза от династията Мин на футболен мач.
Хубавото обаче в цялата ситуация (нали винаги трябва да има мъдър извод) е, че въпросната ситуация си има своя край, защото, както знаем, само саламът има два. Че вазата ще се счупи, е ясно, но все някога мачът трябва да свърши. Резултатът е предизвестен – за нас нула, за тях много.
Остава успокоението, че дори накрая на полувремето календарчето с празния трамвай става все по-ненужно, защото времето започва да тече все по-истерично. Така че следващият резонен пиар ход на партията е – хронометри с трамваи или със Станишев... или Бог знае още с какво. До дузпи е ясно, че няма да се стигне.

Метаморфоза на каузите и средния пръст като протест

2009-01-20T11:58:00.000-08:00

Ако и сексът ни беше като протестите, то след полова нощ вероятно целокупното народонаселение би било в гипс, подпряно на патерици и с общ изглед като след кофти BDSM-изпълнение. Иначе пък изключително несправедливо е да си недоволен в тази страна. Оказа се, че няма срещу какво да се протестира.Или че няма срещу кого, или пък че няма кой. Обърквам се.
Точно на 14.01 около обед забелязах една жена, изнемощяла от викове и подскоци, която през около 15 минути сменяше плакатите и лозунгите, под които изразяваше гражданската си позиция. Усилено показваше среден пръст към прозорците на парламента и в случай че забележеше съсредоточения поглед на някого върху нея, екстазът и жестовете й ставаха все по-зверски.
Малко по-късно през деня една приятелка каза, че и тя протестирала. Само че срещу въпросната запенена леля. Онази й показала среден пръст и девойката го приела толкова лично и възмутено, че набързо и много внимателно да не влезе в нечий обектив гордо от парламента й върнала милия поздрав.
Този протест май повече го разбирам…Дълбоко и първично не харесвам тройната коалиция. Но тя е пряко отражение на нашите лични решения. Нашите лични решения винаги са такива – избираме си някого смело и безотговорно, за да можем след това да му свалим гащите, всеки да ощипе голия гъз и гордо да недоволства. Забравяме обаче едно много важно правилно, което е потвърждение на световната мерзост. А именно – не всичко, което правим с гъза си, е гъзария.
Естествено следствие от горното е, че когато си изберем управници с онази сакрална част от тялото, то и въпросните лица… целите са един задник. В този смисъл ми е крайно неприятно да го кажа, но и гражданското ни общество е ориентирано от кръста надолу. И докато е там, е по-добре да си мълчи, защото знаем, че тази част от тялото, като се опита да проговори, оставя кофти аромат.
Това се случи и на 14.01. И ще продължи да се случва и тази седмица. Зловонна миризма. Причината е пак същата – ориентирана в долната половина на тялото, отзад. Тук ще цитирам една умна жена, която прозря, че миналата сряда футболни запалянковци са протестирали в подкрепа на ин витро проекта, а родителките от форума „BG мама” са декларирали необходимостта си да посетят конгреса на футболния съюз.
А сега моля всички да станат и да запазят минута мълчание. Днес се навършва една седмица от смъртта на гражданското общество у нас, което бе осакатено някъде в порастването си и окончателно изчезна на 19-годишна възраст. Защото гражданското общество (семантично много противно понятие) се самоуби с камъни и снежни топки. Нахлузило маска. Самоуби се в анонимна демонстрация на канибализъм. Няма политик, който да уважава маскиран дебил с единствена кауза и преследвана цел – потрошен прозорец на парламента.
Истината е такава, че дори да бяха сринали Народното събрание до основи, новото щеше да е също толкова обречено. Да бяха избили депутатите с викингски мъчения, следващите ще са също толкова лумпенизирани, колкото първоначално избиращите ги, а после протестиращи срещу тях. Защото тези с маските, доволни от свършеното, щяха да свалят демоничното домино и да вземат своите решения отново. И така… до края не на света, а на България. Страна, на която отдавна самите ние й видяхме сметката. Тук не са ни виновни управници, правителства и депутати.
Виновни сме ние, които пропиляхме чувството си за критичност и самокритичност. Ние, които, вместо да обършем по два шамара на децата си с възпитателна цел, когато са избягали от училище, за да мятат снежни топки по парламента, протестирайки за четиризначните таблици (?!), кой знае защо обясняваме как „полицаите са ги пребили”.
В страна, в която ученици потрошават парламента заради четиризначни таблици, а маскирани скинари на мирен протест, чули-недочули за едно отминало преди 11 години време, се опитват да го възродят заради звука от счупено, няма как да не се изберат управници, чиято попара е сърбана 45 години. Нелогично, а?
Още по-нелогично е, че тези, които имат смислена позиция, не могат да вземат думата в налудното надграчване на знайни и незнайни, изживели времето си политици. Пък и съм убедена, че именно онези със смислените позиции са именно тези, които къде по-тайно, къде по-явно протестират срещу протестиращите. Като етюда със средния пръст. Защото, когато каузите са с интензитет на промяна 15 минути, не ти остава нищо, освен да псуваш разпространителите им, но не на майка. Заради страха, че могат да се размножат.

Букът на свободния избор

2009-01-18T05:44:00.000-08:00

Тогава я видях - търсеше точка в асфалта, където да опре самотните си мисли. Нея. В цял ръст - аристокрацията. Сбръчкана от години, спомени, сезони и самота. Присяда плахо на ръба и пита смутено дали ще пречи. Разбира се, че няма, отговарям аз.

Изключително странно е да видиш толкова възрастна дама сама в кръчма. Сервитьорите се усмихват и обясняват дискретно, че понякога идва, тиха е и не досажда. Питам я иска ли нещо. Искала само да поседи и да погледа бука от детството й. Кръчмата преди 80 години е била двор. Играла е в него, а сега останалото дърво й дава чувството за „вкъщи”, разказва плахо. Поръчвам сок, лъжейки, че имам повод да почерпя. Баба Мария се притеснява, но все пак го изпива. В квартала й казвали „баба Бърборана”.
”Много обичам да говоря. Целият квартал, или поне тези, които ме познават, ме наричат така”, обяснява леля Мария. „Хубаво е да се чувстваш вкъщи. Ти чувстваш ли се?”, пита ме тя и почти неочаквайки отговор продължава. „Възрастна съм. На 83 години. Имам пердета и на двете очи, почти не виждам, но трябва да се разхождам. А дойда ли тук се чувствам много малка. Този бук е целият ми живот. Винаги е бил тук”, обяснява тя. Държи ме за ръка, с онзи родителски допир на меката уморена кожа и отново прескача от тема в тема. „Младите ме мислят за щура, когато вечер сядам при тях. И са сигурно прави – не приляга много на баба да обикаля заведенията като луда купонджийка”. От думите й разбирам, че не си говори с хората с заведението. Идвала само за 10-тина минути, почивала си, гледала дървото и си тръгвала, без много приказки. „Защо да ги занимавам със спомени и то с давност 80 години?! Време, отдавна отишло си, нищо незначещо за тях?!”, пита ме леля Мария. Понякога обаче, когато видела сърдити лица се опитвала да обясни, че животът е прекрасен. Единственото, което е необходимо на съвременният човек е любов, снишава глас баба Бърборана. Сега се живее много по-лесно. Не ви гонят, не ви тормозят, не спите в полицията. Имате право да мислите, да говорите и да чувствате. Това е всичко, от което се нуждае човек. Преди години всички бяхме толкова мълчаливи, колкото е букът в момента – виждаш всичко, но го пазиш в себе си, иначе играе брадвата, пали се леля Мария и ме моли да набода хапка на вилицата й защото не виждала нищо. „Със старостта се живее трудно. Човек става безпомощен, детински неоправен”, извинява се дамата. „Знаеш ли, че всяка вечер мъжът ми ме къпе?”. „Много ме обича. Чисти къщата, полива ме с душа, готви, откакто недовиждам. Въпреки, че е по-голям от мен”.

Баба Мария е чудовищно натурална и честна. В синия й премрежен поглед няма лъжа.

Тя обича Костов, без да знае защо не е за обичане. Не знае дали е крал, както сама обяснява, но знае, че й е дал свободата да избира и да мисли. Обича и мъжа си. Той сега я къпе… и е бил до нея във времето, когато мисленето е било страшно и забранено. Тя обича и дървото – защото е младостта й. В която както тя разказва са й забранявани много неща. И сега на 83 години иска да се възползва от всички тях. От тяхната „законност”, признатост и цялост. Баба Бърборана, както я наричат в квартала си иска свободата. Сега в 2008 година. И я получава, а в двора на кварталната кръчма, при 100-годишния бук я оценява. Оценява я и когато единият й син звъни от Канада, а другият й води трите си деца. И техните деца. „Радвам се, че те няма да видят глад и ограничения като нас. Радвам се, че няма да бъдат притискани и унижавани. Че задълженията им ще бъдат техен личен избор. И ще могат да викат свободно. Аз никога не съм го правила.”, обяснява леля Мария. Питам я помни ли опашките по магазините, гладните зими? „Помня ги, но не ме интересуват. Толкова ми е хубаво сега…”, казва Аристокрацията и става. Приглажда бледорозовите си пола и блуза. Намигва игриво със сините си невиждащи очи и се усмихва. И като една розово-синя история в черно тръгва към дома си бавно и куцайки. Прибира се при мъжа си, който ще е сготвил и почистил. А после ще я изкъпе и двамата свободни ще заспят, защото знаят, че могат да викат...

Позитивите на позитивните

2009-01-09T04:17:00.000-08:00

Намерих го по странен начин в нета. Заговорихме се... и така цяла неделя. Готин, ведър, интелигентен мъж на около 40 години. За седем дни разказа десетки вицове, прати около 1 GB музика, скарахме се за няколко книги и установихме, че не бихме могли да пием заедно, не по друга причина, а просто защото той не пие.

За седмица Иван, както условно го наричам, не отвори нито веднъж дума за секс. Знаете как става – заговоря се някой мъж на средна възраст с девойка на годините на щерка му и започва да й обяснява колко оргазмени мига ще преживеят заедно. Отбелязах го като негов позитив. Един от многото. Както обаче се оказа по-късно не най-големия... Разказваше за децата си, жена си, бохемския си живот и прочие теми, от тези сближаващите. Натрупа още позитиви. И един ден ми съобщи лежерно, в средата на някой алкохолен разказ от близкото минало – „виж, аз съм серопозитивен”. И продължи...

Никога не съм натискала толкова ожесточено бутона „Back Space”. И никога не съм трила повече изречения в живота си, дори при най-буксуващите текстове. Иван обаче дружелюбно ме изчака да изръся глупост от типа на „ебати...” и обясни. Живее вече осем години с ХИВ-вируса. Има здраво и готино семейство, забавни приятели и пие лекарства с шепите. Лепнал вируса от гадже - мъж, но с жена му така се били разбрали – за свободна връзка. Обича я, не я е заразил, пази я, и все пак всички в дома му са преживели периода, в който се чудят „абе дали мога да се зарази от тоалетната чиния”, колкото и здрав разум да притежават.

Ако има тягостно мълчание в месинджър – овладях го именно тогава. Предприех тактиката на „ок” и „ясно”, за да не го обидя. Иван упорито ме караше да го разпитвам, за да свикна с идеята. След първоначалния ступор го подложих на няколкочасови въпроси, той отговаряше охотно, напоително и с кодоши във всяко изречение. Бъзикаше се до такава степен, че бая се замислих дали всъщност не ме гъбарка за вируса. Като единствен негатив на болестта си посочи ... напълняването, от лекарствата. И пак прати много усмивки.

Подобно запознанство е предизвикателство.Няма как, обикновено, когато хората се харесат по някакви странни обстоятелства online се виждат и на живо. Въпреки веселяшкия нрав на Иван, както се сещате, той никога не би ми предложил среща. А аз нали съм готина - веднага организирах подобна.

На следващия ден на попа цъфнах с 10 минути по-рано. Нервничих около половин час преди това. Когато Иван дойде се засили да ме прегърне и целуне, впрочем той разви бащински чувства към светлата ми личност. Цялото ми същество изтръпна. В първите няколко секунди пресметнах точно колко месеца живот ми остават още. Апропо, много добре знам как се хваща СПИН, ако някой вече ме е обявил за ментален инвалид. В следващите два часа Иван не млъкна, отначалото кашлицата му ме стресна. Замислих се отново – дали пък СПИН-ът не може да се предаде и по въздушно-капков път. После си бих два шамара на ум и се отпуснах. Висях му на врата до вечерта и се хилихме като луди. Седмица по-късно Иван каза, че ще прави купон. Питам няма ли да ме покани. „Бих искал, но ще е много позитивно парти”, отговаря ми той. Няма такова оскърбление! Аз да не би да не съм позитивна, бе?! Оказва се, че има пред вид серопозитивен купон. Събрат се „спинаджии”, както лежерно ги нарече той, позволяват си да пият, после... си позволяват секс.

Известно време с Иван си говорихме все така. После изчезна. Година по-късно се притесних за него, набрах номера му, а той вдигна ведро. Поговорихме. Знам, че е добре... и толкова. Догодина ще му звънна пак, без да си позволявам да го вадя от позитивната му изолация. Защото хората имат много позитиви, но когато имаш един основен щеш не щеш... не каниш останалите по позитивните си купони, не защото не са готини, а за да не ги подлагаш на съмнението „дали пък точно на мен не ми се случи да се заразя по въздуха, от кораба-майка или Бог знае още какво”...

Не знам дали сте контактували с толкова позитивни хора. Знам обаче, че ХИВ не се хваща от тоалетна, от кашлица или от сърдечна целувка по бузата. Знам го на теория... Хора като Иван са достатъчно „позитивни”, за уважават теоретичните ни съмнения в практиката.

От годината на каръка в годината на тъпака

2009-01-09T04:06:00.000-08:00

От известно време насам се чудя в тази криза откъде да спести държавата пари. Един ведър таксиметров шофьор (нали знаете, че тези хора винаги имат готови управленски решения за всяка област) предложи всички депутати да бъдат уволнени, парламентът разпуснат, а като резултат от въпросните две действия - хората доволни.

Сега ще кажа нещо, което не съм предполагала. Бакшишът беше прав. Аргументите обаче са различни от неговите, въпреки че той ми ги разясни напоително, като в ситуацията ангажира много майки. Идеята е такава – защо са ни закони, работни групи по тях, комисии и всички съпътстващи въпросното начинание формалности, при положение че страната се движи по един-единствен нормативен акт.

Законът на Мърфи. А именно – ако нещо може да се обърка, то се обърква. Цялата минала година доказвахме следствията. Примерно първото – нищо не е толкова лесно, колкото изглежда. Да кажем – членството в Евросъюза. Или пък – всяка работа продължава по-дълго, отколкото си мислиш. Ремонтът на Околовръстното. Или пък – ако съществува възможност няколко неща да се объркат, ще се обърка именно онова, което ще причини най-голяма вреда, както е с газовата криза. За капак заваля сняг точно в този момент, но майката Природа е кучка.

Доказваме самоотвержено и онова до насита познато нам следствие, че оставени на самите себе си, нещата проявяват тенденция от лошо към по-зле. Управлението в своята цялост е взело много лично и присърце доказателствата на въпросното твърдение. Ами какво ще кажете за това, че винаги, когато се хванеш да вършиш нещо, нещо друго трябва да бъде свършено преди това.

Най-пресният пример, за който се сещам, е как а-ха да вземем да поработим върху бъдещата ни предпазна клауза по правосъдие и вътрешен ред и то вземе че ни стане студено... А после Мърфи нека пише следствия, че всяко решение пораждало нови проблеми. Проблемите си се пораждат сами тук, защото не се търсят решенията. Изводът – Мърфи е бил оптимист. Понякога обаче гледа реално на нещата. Невъзможно е да направиш нещо глупакоустойчиво, тъй като глупаците са безкрайно изобретателни. Затова е по-разумно властимащите да не се занимават с писането на каквито и да било закони. Просто не са устойчиви. Приемаме този на Мърфи като конституция. Останалите ще нагласим все някак си. Опит в симулациите не е като да нямаме.

Цялата изминала година беше година на имунитета. И на самовъзпитанието. Лекция по анатомия – т.е. къде са местата на нещата, урок по анестезия – кога да заспим, за да не усещаме нищо... и перфектно показно по хирургия – видяхме, че колкото и да ни режат, все ще се оправим. И на студено, и на топло, и със, и без европари, и с почистени пътища, и по снежни преспи, и със, и без закони – все тая. Оцеляването е нещо като национален спорт, само дето медали не получаваме.

Три месеца можем да издържим на „ограничен режим” в смисъла на газовата криза, бюджетът може да издържи без финансовите инжекции от Брюксел, пенсионерите могат да издържат с увеличение от 1,27 лв. на месечния им доход. Прави впечатление как винаги издържаме. Нещо като странни лабораторни опити. На този фон в последните две седмици на изпращане и посрещане на нови и стари години медиите се скъсаха от интервюта с астролози, които вещаят ведрина за страната. Предсказания за успешна година на бика според китайския хороскоп и анализи за критична на мишката, която отмина. Единственото, което поевтинява в тази държава, е критичността. Поемаме тонове информация, без да я разбираме, цъкаме с език, когато в 23 часа вечерта се събере кризисен щаб, за да ни каже, че има мазут, вдигаме рамене, когато слушаме общи приказки след висше държавническо заседание, защото някак знаем, че сме встрани. А какво беше правилото – когато атовете се ритат, катърите мълчат...

И мисля, че е крайно време вместо да чакаме гаданията по китайски хороскопи и да ги четем настървено в началото на всяка следваща година, защото новините ни отегчават, пък не ни и засягат, освен закона на Мърфи като държавническа философия да измислим и наш си, български, хороскоп.Така например според него, ако миналата година беше тази на каръка, сега би трябвало да влизаме в новата - на тъпака. Защото през 2008 г. много по-малко неща зависеха от нас и някак замъгленото ни виждане оправдаваше шамарите. Докато 2009-а ще ни поднесе много избори (във всякакъв смисъл) и би било проява на лошо възпитание и вкус да се извиняваме как все ни го вкарват. Пък и когато в ситуацията има един любезен лос, винаги има вероятност да не можеш да се изправиш, колкото и да бързаш. Пък и е известен принципът за опашката, според който колкото по-дълго чакаш, толкова по-голяма е вероятността това да не е правилната опашка...

Бойко и втората степен на вибратора

2009-01-06T14:55:00.000-08:00

Ако всяка жена успяваше да симулира оргазъм по начина, по който Бойко Борисов симулира народополезна дейност, то нямаше да има мъж без самочувствието на полов атлет. В този ред на мисли, колкото повече работа споделя, че е свършил господин кмета, аз толкова по-малко разбирам. И тъй като силно вярвам в думите на Марк Твен, който дава най-точната рецепта за „успех в живота”, а именно невежество и самоувереност, съм склонна да твърдя, че Бойко е успял. Въпреки тези си две безспорни качества, или именно заради тях софийския градоначалник става все по-трогателен. Лично обмислям да се снабдя с много копринени носни кърпи, бели, с везба, за да мога да се просълзявам изтънчено и на съответното ниво всеки път, когато видя лицето бойково по телевизора. А в моменти като тази вечер, когато кмета извънредно и самоотвержено работи до среднощ, обичайната ми нежност и умиление към него, преминават във възторг и страхопочитание. Реввам още по-силно и... ми идва да сляза с една лопата поне тротоара пред входа да почистя, за да знам, че не само той работи в този час.
Пленителна е идеята на Бойко да свика кризисния щаб към общината на спешно заседание в 23 часа. Разбира се, времевото ситуиране на заседанието се дължи на мнооогото кметска работа през деня. Така, де – Бойко да не е Станишев, който заряза честванията, за да мъдрува какво да прави със спрения газ. Да мъдрува, да мъдрува, колко да мъдрува? Нали не може да го пусне. Пък и камери ще има. Никога не е излишно да се усмихне на премръзнали репортерки, които виждат в светлата кметска муцуна, спасение от мразовития делник. В 23 часа обаче, когато и да има и да няма газ, държавата вече спи, бодрият кмет прави изчисления. „На Нова година потреблението на електроенергия в столицата е било под 1000 мегавата, а в момента е 1150 мегавата. Критични за системата в София е потебление от 1200 мегавата”, казва той. И защо не – какъв по-добър час от малко преди полунощ за подобно секващо дъха откритие. Освен това подобни изказвания са като онези не до там симпатични моменти от кофти филми, в които музиката става напрегната, зрителят се изправя на нокти... и в крайна сметка нищо не се случва.
Но нека продължим нататък – след въпросното заседание на кризисния щаб става ясно още, естествено от кметските думи, че радиаторите ще бъдат топли, само колкото да не замръзне инсталацията, на нормален режим ще се отопляват болници, ясли, детски градини и прочее. Но н-о-в-и-н-и-т-е не свършват – спира се отоплението в градския транспорт. Отново, минути преди 00.00 часа, преди кметът се превърне в това, което всъщност е, демонстрира и солидни познания. Конфликтът Русия – Украйна може да продължи дълго, защото вторите имат запаси газ поне за 2-3 месеца, казва той.
НО!!!! Новините не приключват – „към София пътуват 2000 това мазут, а ние имаме 3000 тона. Имаме готовност всички тецове в столицата да минат на мазут”. Какво повече искаме от човека, колко неща казва докато онези злите от правителството (да не се чете като симпатия към въпросното) сладко спят.... Естествено – нищо от информациите, които Бойко сподели не търпи отлагане! Нищо, че телевизорите още в 19 ч. избълваха същите решения взети от кметовете в различните общини, без каквито и да е кризисни простотии. Не бих се изненадала и ако след заседанието на щаба, Борисов, който както знаем вече е пианист – виртуоз, изпълни тематично „Малка нощна музика”. И малко преди да каже дяволито „Гьоте, Гьоте знам те аз...”, да обърне внимание как в този момент правителството СПИ, а той работи, след което разведрява войните си в борбата срещу газовата криза!!!
И накрая в духа на онзи виц, според който двете степени на вибратора са fuck on и fuck off, смятам, че е крайно време да го изключим...

За Станишев - кънки, за Доган - Снежанка

2009-01-03T05:40:00.000-08:00

Мили Дядо Коледа,

Много слушахме тази година. Слушахме новини, слушахме цели емисии. Слушахме как Европа ни критикува. Слушахме заради теб, мили Дядо Коледа. За да чакаме подаръци, защото нали ти сам каза – щом не слушкате – наааааааааа подарък!

Затова, мили Дядо Коледа, донеси ни хубави подаръци, защото много се постарахме. На най-заслужилите от нас поне награди като за последно. И тъй като, скъпи ми Дядо, повечето от тях са срамежливи и не си искат, а сами си взимат, за да не ти се изпразни безнадеждно чувалът, ти предлагам проектосписък с коледни дарове.

На Сергей Станишев донеси кънки за лед. Премиерът ще има нужда от тях. Трамваят му така и така беше празен, затова е добре следващите му изпълнения да са соло. Пък и вече идеята се изтърка. В новия си клип може щастливо да обикаля ледената пързалка, открита, разбира се, от Бойко Борисов, сам. Кънки с много остър връх, скъпи ми Дядо.

На министъра на културата Стефан Данаилов донеси правописен речник. Джуджетата ти казаха, че още не се е научил как се пише „сбогом” въпреки многото опити.

На социалния ни министър Емилия Масларова остави чувала си, но след коледната нощ, когато го опразниш. Така и така соцпримата обича аксесоари, а чантите й вече се препълниха. Ще напълни чувала с подаръци, пък после нека обещава морета на пенсионерите, то сега нали е зима.

На Меглена Плугчиева, въпреки че слушка отскоро, донеси една шейна. За да може да пуска Европа по-успешно по нея.
Когато идваш към "Дондуков" 1, мили ми Дядо, обаче не смей да носиш нищо на шефа на чиновниците Николай Василев. Нали не искаш после да те обвини в това, че не си взел мерки срещу кризата?!

Той човекът и картички не разпраща тази година, а ти бива ли такова разхищение – подаръци! И като заговорихме за чиновници, скъпи ми дядо, така и така трябва да свиваме администрацията – донеси на строителния министър Асен Гагаузов още един фонд, все едно какъв, за да може спокойно и него да ликвидира. На колегата му Орешарски пък донеси едно сметало, защото се видя, че не се справя със смятането на бюджета безгрешно.

Вероятно, Дядо Коледа, редовете, които ще напиша сега, са ерес, защото ти си добър, но ще те помоля веднъж, много тихичко. На правосъдния министър Меглена Тачева не й носи нищо, а ако не се заклещиш в комина – й открадни. Вземи превръзката на Темида, Дядо Коледа. Така, добри ми Дядо, ще подариш на всички ни един по-спокоен февруари. Не само на България, а и на Европа.

На Румен Петков, Дядо Коледа, му донеси още една Татяна Дончева, но в негова защита. Донеси му още (защото много заслужи тази година) две близначета като братя Галеви. А към запалката му и лула. Тази на мира. И като сме на тема аксесоари, не пропускай и неговия наследник Михаил Миков. Него дари с пепелник, за да има къде да си загасят цигарите пушещите полицаи.
На Антония Първанова пък, Дядо Коледа, донеси не един, а два фонда. И „ин витро”, и „ин виво”, хем да миряса, хем и пиарите й ще си починат по празниците.

На генерал Атанас Атанасов донеси няколко записа от службите, че аман от папки, очите на човека се насълзиха от четене. Малко да послуша и той, не само да се оплаква от несправедливостта, че го подслушват. На лидера му пък се постарай да намериш много ароматизирана, розова хартия за писма и мастило, защото, както сам знаеш, мили Дядо, много писане му предстои през новата година.

Писане на сърцераздирателни и увещаващи писма за обединение. Той вече изпрати първото си до новоизбрания лидер на СДС Мартин Димитров, но джуджета, маскирани като агенти, алармираха, че тъмносиньото му мастило свършвало. На самия Мартин пък донеси членове в партията.

Не че и сам воинът не е воин, но нали е малък Командир, поне да има кого да строява. На Пламен Юруков, скъпи Дядо Коледа, не забравяй да донесеш джезве, че единственото, което му остана, е да си вари кафето и да гадае какво още ще извади изпод тезгяха Яне Янев. На самия Яне пък, добри ми Дядо, донеси от билковата аптека мента, глог и валериан.

Мили Дядо Коледа, да не забравиш в чувала си и лаврова клонка за царя. Поне нещо горско да получи, за да не ни занимава със себе си още 800 дни. Пък и мир да има.

Добри ми Дядо, не забравяй и Ахмед Доган. За него една Снежанка донеси. За секретарка, че се измъчи с всички тези мъжки секретарки, които се оказа, че има.

И кмета на София да не забравиш. На него донеси – много детски градини още в столицата и нови улици, за да има какво да открива. Не можеш да оставиш този деен човек без работа, нали добри ми Дядо?

Идвайки насам, мили Дядо Коледа, не забравяй да донесеш 240 монети за питите на депутатите, защото, след като и до празнични бонуси стигнаха, сигурно нямат дребни. А са свикнали късметът винаги да се пада на тях.

На нас, Дядо Коледа, донеси издръжливост и чувство за хумор. Друго не ни трябва.

Поздрави всички джуджета, погали Рудолф и много внимавай, идвайки в България, да не те оберат. Извини ме и за това, че ти пиша по този старомоден начин, но ако ти се обадя по телефона, подаръците за никого няма да са изненада. Казват - ДАНС не почивали по празниците.

Данчо. Или ракиената революция на един днешен хъш в Хасково

2009-01-03T05:11:00.000-08:00

„Направи едно разследване за ДПС-то в нашия град и как Доган държи целия бизнес, и как синът на дясната му ръка кара червено „Порше”, а няма 18 години”, казва ми той с кървясали очи и провлачен ленив глас. „Защо медиите не правите нищо, ами ако тоя пикльо блъсне сина ми, тогава инцидент ли ще го пишете?!”, продължава настървено. Не знам какво чета в погледа му – дали добре прикрита неприязън, просто защото ситуацията не му позволява да е явна, или крайно омерзение от живота. Той е около 40-годишен, изнервен, уморен и подпит мъж от Хасково. Ненавижда „ДПС-то”, Доган, ненавижда града си, държавата си и вероятно живота си. Мрази правителството, Станишев, Костов, Бойко, депутатите, полицаите, журналистите. Мрази всички, които го карат да се чувства българин в България и хасковлия в Хасково. Казва се Йордан и вероятно като повечето йордановци у нас би предпочел да се казва примерно Джордън и да живее, ако не в друга реалност и измерение, то поне от другия край на земното кълбо. Данчо прави две вечери по ред своите нежни революции срещу страната си на половин литър ракия. На сутринта помни за малкия си бунт, но не говори така наситено за ДПС-то. Даже работи за турчин. В Хасково. Бил готин и добър човек и началник. Следователно не гласувал за Доган. Опитвам се да му обясня, че няма такъв вариант – в смисъл турците поначало са готини и добри хора, но... гласуват за ДПС. Не се съгласява с мен. След като го харесвам, значи не гласува за ДПС-то, оборва ме Данчо с желязна логика. Не споря, защото знам, че самият Данчо трябва да има своето собствено извинение, когато стигне до третата ракия, защо утре ще отиде на работа при Али, да кажем, или при Хасан, или при който и да е добър турчин. И именно в този момент – около 23 ч всяка вечер Йордан трябва да има желязна аргументация защо иска лично да удуши Доган, без това да му попречи да харесва шефа си.
Точно в 23 часа всяка вечер в една къща в Хасково правителството пада. Точно в 23 часа всяка вечер в една къща в Хасково има предсрочни избори. Точно в 23 часа всяка вечер в една къща в Хасково един мъж прави своята нежна революция... и без малко да стане премиер, след което заспива. Не знам какво сънува Данчо, но знам какъв е ежедневният му потискан кошмар. ДПС-то. И когато настане вечер и месец изгрее, изригва гневът на Йордан, който се чуди какви задачи да ми поставя за журналистически разследвания: „Мен защо полицията ме спира, като карам със 160, а малкия пикльо с поршето – не?!”, пита ме той, все едно аз ще му дам достатъчно солиден отговор на въпроса, който задава с екзистенциален потрес.
Дълго си мислех дали Данчо се възмущава на мерзката несправедловост и своята собствена онеправданост... или просто на факта, че не кара порше. Вероятно и на двете. Но пък всеки път на митницата брои кешовица. Въпреки нея вечер иска подредена държава. След което се появява локалният, но грандиозен в неговите очи проблем – ДПС-то. Данчо не ме хареса. Не ме хареса именно защото се опитвах да му обясня, че Доган е нулев проблем. Не за друго – защото създателите на Доган са други. Някой имаше нужда от него. И досущ като д-р Франкенщайн – бавно създадаваха чудовище. Защото гласовете за ДПС-то избираха правителства цялата ни демокрация. Избираха всичко важно. В момента, в който тяхната работа се свърши, изведнъж тези гласове стават незаконни, неморални, нелицеприятни. И всички новини бълват това и показват политици с по питбулски разпенени усти, които се опитват да обяснят на Данчо, че... трябва да прави своите нежни революции, след което да заспива уморен и отвратен.
Не съм виждала Йордан от седмица. А вероятно няма и да го видя скоро. Но съм убедена, че още снощи той е разнищил проблема със спрените европейски пари, отнетите акредитации на разплащателните ни агенции и крадливите ни управници. В политическите си анализи Данчо използва не повече от 20-30 думи, 15-ина от тях нецензурни. И е убеден, че я разбира политиката – регионална и световна. За повечето злощастни събития е виновен Доган и синът на дясната му ръка в Хасково, който кара червено „Порше”. Според Данчо има пряка зависимост между депутатското кюфте, което за жалост не можах да му отговоря колко струва, и строежа на хотели по морето, спрените европари, купуването на гласове и медиите. Всички обществени процеси в страната Данчо простичко си обяснява с размера на нечия заплата и откъслечни реплики от някой (платен) репортаж по телевизията, които е дочул между виковете си.
Иначе Данчо не е лош човек. Той е симпатичен и простодушен. Данчо е един български хъш, който вместо в Браила се опиянява и прави своите малки революции в панелен блок в Хасково... и като истински хъш се чуди защо всички в собствената му държава са го изоставили.

И да копаме, и да не копаме, Х=мамата

2009-01-03T05:10:00.001-08:00

Следновогодишен мъдър спор с приятел почти ме убеди, че животът като цяло се свежда до прости сметки. Аз като нежна душа се тръшках за чувства, емоции и прочие романтизми, които някак си излизат извън умножението, делението и прочие математични действия. Младежът, обаче е инженер - прагматичен и целенасочен. Аз като всеки новак в дадена област ударих късмета на начинаещия. Всъщност почти убедена съм, че успях да направя ново откритие в математиката. Тъй като псуването ми е един от любимите мотиви в народопсихологията на българина, а злият анекдот „мога да копам, мога и да не копам” е другият, на тази база открих теоремата, на която се крепи съществуването на страната ни. И така – теоремата на българския живот гласи следното: и да копам, и да не копам, Х винаги е равно на „мамата”. Резултатът е лесноразгадаем – защо да копам, като е все тая? За седмицата успях да събера достатъчно количество доказателствен материал за потвърждение.
01.01.2008 г., 11.00 ч – кварталният магазин, пиян продавач, възрастна дама и аз. Дамата към продавача: Извинете, къде са яйцата? Пияният поглежда кърваво и отговаря нагло: Работата ми е да прибирам пари, не да давам упътвания. Аз към пияния: Работата ви е да бъдете любезен, работата ви е да се усмихвате, именно докато обяснявате къде са яйцата, работата ви е и да ги мътите даже, ако госпожата пожелае. Пияният гледа тъпо. Аз излизам, ще пазарувам другаде, жената остава. И я разбирам – едва ходи, с годините изборите ни се стесняват. Проста аритметика е, колкото и да съм зле със сметките. Изводът е също толкова прост – той е там, пиян и скръбен, че работи на първи. И едва ли взима повече за това, че виси като прани гащи в магазина и трябва да се занимава с хорските претенции в момент, когато му е през оная работа за неговите собствени дори. Естествено – няма да копа.
03.01.2008 г., отново някаква ранна сутрин, телефонен звън: „Ало, дай ми телефон на Гражданска защита, защото брат ми е затиснат в снега в забравено от Бога село, чието име не мога да произнеса, а фирмата, на която е автобусът, дори не знае, че е тръгнал.” След десетки позвънявания по различни офиси на въпросния превозвач се оказа, че явно автобусът е отвлечен от НЛО, защото никой не знае тръгвал ли е този рейс, ако е тръгвал, къде е, колко хора има вътре и прочие. Покъртителното е, че звънейки и разхождайки се до централния офис аз излязох невъзпитана, затова че си позволявам да се интересувам за нещо, закоето „Съжаляваме, госпожице, информация нямаме”. И защо тези мили хора да знаят къде е автобусът, при положение че така и така е обявено бедствено положение и хората ще си стоят в „преспите” (наистина изненадващ е фактът как 30 см сняг могат да изкарат извън релси цяла една държава). Изводът е – така и така е „мамата”, защото да се копа.
04.01. 2008 г., 15.00 ч. Такси, неголямо разстояние, таксиметров шофьор, отказ. Бързам безумно, писва ми сериозно. Предлагам да не пуска апарат, само да ме закара и да каже колко иска. Пътувайки, питам мъжа как би постъпил в следната ситуация: отива на кръчма, поръчва си така знаковите за българина ракия и салата. Русата сервитьорка обаче отказва да вземе поръчката му, защото е „малка”. Ще й кажеш ли, че е кучка? – питам го аз. "Каква ти кучка - отговаря тъпакът, който още не схваща аналогията – курва ще й кажа директно, аз си плащам." "Същото е и с такситата", отговарям лаконично и подавам 5 лв., за които сме се „договорили”.
Изобщо не съм за глупавите стотинки, нито лаская интелектуалната си суета, като доказвам превъзходство над таксиджия. Просто наистина не разбирам защо понякога поне не се опитваме да копаме. Цял свят знае, че умеем и да не го правим. И изобщо започвам да стигам до извода, че живеем в държавата на оксимороните. Смешният плач е някакво перманентно налудно състояние на българина, чиято постоянна хистерия не може да бъде овладяна и от най-силните медикаменти. Защото единственият лек е „мамата”, вечер, тайничко вкъщи. И докато е тайничко, никога няма да разберем манталитета на тази половина от Европа, от която уж вече цяла година сме част. Няма да схванем защо баба-германка прави скандал в български хотел, защото в разгара на лятото климатикът в стаята й има опция само охлаждане, а тя е платила карта за двойна вентилация. Дойде ред и за мъдростта, която по право се полага да облажи читателя в края на всеки текст. В случая е съвсем прозаична – една година след приемането ни в ЕС е крайно време скечът с диалог: „тате, тате, кога ще се оправим”, „еба ли му майката, тате” да се изтърка. Крайно време е и доказателствата на разни зли теореми да бъдат оборени от също толкова логично звучащи аксиоми, за които нужда от доказателствен материал няма.

"Позитано" 20, или прашното леговище на сбръчканото Време

2009-01-03T05:07:00.000-08:00

Има едно място в тази страна, където времето е спряло. Застинало, мрачно и наситено червено. Времето там е задимено и в лошо настроение. То е с разкривено лице, подпира се на осеммилионен бастун, говори менторски. Понякога умира от нагъл смях и тютюнева кашлица. До това място се стига лесно. Влиза се трудно. Времето си почива на „Позитано” 20. Там се чувства комфортно, сбръчква се, старее, но знае, че винаги има кой да го реанимира. Ако времето беше жена, там към нея щяха да се обръщат с „другарко”, не с „госпожо”.

На всеки четири години другарката Време си слага ярко червило на устните, намазва скулите си с него и оглеждайки се в джобно огледалце, размазва червената ципура по бузите си с онова специфично движение, което бабите ни са усвоили като навик поради липса на руж. Прическата на другарката Време естествено е добре познатата „розичка”, известна още като фризура „До-ре-ми-фа”. Така пременена, другарката Време дефилира по улиците, представя се за „възрастна госпожа”, чука по вратите ни, влиза в домовете ни и започва да ни казва как да живеем като всяка досадна старица, вкопчена в собствения си живот.

На „Позитано” 20 другарката Време обаче никога не може да бъде госпожа. На „Позитано” 20 тя се охранява от един полупиян портиер. Сбръчкан, лъхащ на алкохол и соцспомени бай Иван демонстрира властта си, която е получил от другарката Време, обръщайки се с прегракнало към посетителите с „Ало, ти къде?!”. Пред накипрената старица обаче се гъне като спиртосан червей и изкуствено чупи в усмивка обилно наквасените с ракия устни. Под зорката охрана на възрастния портиер застиналото време ни дебне. За да вдигне гордо палец в победния си жест. След което да смачка с палеца си тези, които може. Ей така, по другарски.

Другарката Време е паметлива, но когато излезе на улицата, услужливо я удря амнезията. В мрачното си леговище на „Позитано” тя напето се разхожда по прогнилия от годините мокет, кашля от праха и гледа руски филми. На курорт пее „Бийтълс”, досущ като верния си внук – Сергей Станишев. От време на време другарката Време си изпуска нервите, вселявайки се в лидера на лявото крило на БСП Янаки Стоилов. Тогава тя обяснява, че Преходът, който госпожа Промяната й спретна, е скъсил живота й със седем години. Другарката Време е завършен егоист. Преходът й скъси живота с десетилетие, но тя забрави как унищожи много животи за 45 години.

Дълго се чудих как да започна този текст. Сега, като се замисля, трябваше да бъде с една звучна… За да скандализираме другарката Време. Идиотите обаче не се псуват на майка, защото има опасност да се размножат. Сега по същество.
Ако видите Янаки Стоилов да се ядосва, че манджата на жена му е кисела или солена, или и двете, то да знаете, че пръст в тази работа имат капитализмът и преходът. Ако пък същата тази госпожа често му казва, че я „боли глава”, то както добре знаете – вина за подобно неразположение имат „дясната политика на БСП”, съществуването на опозиция и този зъл политически модел – демокрацията. Ако попитате БСП кой е виновен за падането на България под турско робство пък, ще чуете гръмогласен отговор „Иван Костов”.

В последните години у нас хората измирали заради прехода. Ако не го знаете – питайте Стоилов, който прозря тази истина. Той ще ви обясни напоително, аргументирано и с пионерски патос. Ще направи това, докато премиерът пее „Бийтълс” пред развълнувана социалистическа младеж на символичната дата 10 ноември. Певческите изяви на Станишев са силно безинтересни, колкото безличен в политически аспект е той самият. Любопитното е друго – що за кентавър шизофреник е партия, която докато лелее по славните си времена на забрани, унижения и безалтернативност, пее с пълно гърло символите на бунта срещу нея?!

Каква е тази мерзка дясност, другарю Станишев? Западно влияние – упадък! Върху „дясната” ви глава със страшна сила ще се стовари стисналият розата юмрук и ще ви „посини”. Преходът ни скъси живота, а вие ще ми пеете песнички, вместо да вземете поне един концлагер да откриете с премиерския си възторг и червена каска!!! Ще защитавате плосък данък, вместо да наложите купонна система, и ще посещавате Буш, вместо да висите като паяк не три, а шест часа пред Путиновата порта.

Защо вие, другари Станишев и Стоилов, знаете английски, като този пуст преход ни скъси живота? Защо не гледате руско кино вместо холивудски продукции? Защо четете модерна литература, пиете класни вина и се возите в западни коли? Имате алтернатива – „Лада” произвеждат и нови модели, а вместо сьомга може да ядете доволно „Камчия”.
Та… когато, господа (простете, другари, че не се обръщам към вас, но някак времето го изисква), се снимате по вестниците, пеейки „Бийтълс”, имайте благоразумието да не извисявате фалцетни гласчета как демокрацията ви е скъсила живота. Защото ако не беше тя, щяхте да грачите „Ние сме на всеки километър” в злокобната прегръдка на Найда Манчева. И нали знаете - нещата се объркват изведнъж, но се оправят постепенно.

По този повод, бъдете така добри и паметливи, за да не обяснявате как хората ще живеят с 10 години по-малко в демократична страна. Защото лично аз предпочитам да съществувам по-кратко, но да знам, че за тези десетилетия ще имам времето да ви наругая, отколкото цял един ДЪЛЪГ живот да гледам съветски филми, да се радвам на чифт дънки като на моден шедьовър и да си скъсявам живота по опашки за новогодишни банани…

Кой изпя "Кен лий"

2009-01-03T05:01:00.000-08:00

"Кен лии", драги ми Смехурко, не е песен на Валентина Хасан. Не е 15-годишен спомен от касетките, чиито ленти се нагъваха безкомпромисно от развалените глави на 10-годишен Сименс от корекома. "Кен лии" не е римейк на Марая Кери. "Кен лии" не е „Няма такъв изрод”, каквито коментари се появяват по нетските дебри по повод култовото изпълнение на девойката от село Звезделина. "Кен лии" е продукт. Продуктът, който създаваме ние. Продуктът на манифактурния труд на соц(не)културата и десетилетията информационна дупка. "Кен лии" всъщност е послеписа под „Збогуването” на министъра на културата. И е по-малко сттрашно от него и далеч по-забавно. Защото в „Кен лии” и в „тунай мулинай” няма претенции. То е простодушно, наивно, на „детски английски”. „Кен лии” е резултатът от цялата държава. Резултат на изкривеното посттоталитарно мислене, резултат на всеобщата бездарна некадърност. "Кен лии" дори е начин. Ако щете е превенция. Да не изгориш във влак, без всъщност да има виновни. Да не ти спрат парите от еврофондове, без още да си ги видял, защото някой преди теб им се е нагледал.

"Кен лии" е начинът да не стоиш в село Звезделина, а да заминеш в Испания, зад бара, както ми разказа Валентина. И изобщо Валентина не е смешна. Тя е адския пич. На нея не й пука от това на какъв английски точно пее. И няма и за какво – Валентина Хасан, за разлика от нас, знаещите английски, си гледа живота в Испания. Да, живот зад бара, но тя не претендира да е някакъв своеобразен културен връх със своето „Кен лии”. Министърът на културата, със своето „Збогом” обаче не стои зад бар, където вероятно му е мястото. Стои в кресло. Министерско. Валентина Хасан е негово умалено и подобрено издание. Тя е България в умален мащаб. Но България й се смее. Като защитна реакция, защото никой от нас не може, а и не ще да си представи, че в сравнение със Западна Европа ние дори до „тунай мулинай” не го докарваме.

Случаят Куйович, комисията по него, спрените пари по ФАР, ИСПА и САПАРД, изгорелите във влака София-Кардам, нефтопроводът „Бургас-Александруполис”, независимостта на Косово...За всичко България има обяснение. И то е „Кен лии”. То е почти толкова неразбираемо, налудно и смешно. Вероятно и Англия ни завижда на черния хумор.

„Кен лии” е Могилино. А позицията на Емилия Масларова е „тунай молинай”. Компетентността й е смесица от двете, в комбинация с шалче. "Кен лии" е правосъдието ни. Резултатът – условната присъда на Стависки. „Кен лии” е КАТ и 20-те лева за едно кафе. „Кен лии” действително е продуктът, който създаваме ние с перманентното ни нищоправене и цъкане с език. „Кен лии” е възмущението ни от всякакви институции и примиреното ни типкане по държавната машина. „Кен лии” е извадена лична карта с връзки за по-малко от 40 минути и стандартна процедура повече от месец.

„Кен лии” е няма такава държава. Няма такива хора. Няма такъв фалшив фалцет. То е и безумната самонадеяност на отчаянието. Когато видим Валентина Хасан в червена бална рокля, пееща на своя си английски – виждаме себе си. И както хиляди се хилят на "Кен лии" в YouTube, точно толкова подигравателно гледат на самата ни държава, извън нейните граници. Естесвено в нашите си очи сме една прелест. Изпълняваме препоръките на Европейсаката комисия, припява премиерэт и завършва с „лубудибудаутююююю”, синхронизираме правосъдието си с европейското, пъчи се Тачева и после „лубудибудаутююююю”. „Да тропнем по масата” вие Масларова. Защо никой не качва Масларова в интернет – убедена съм, че изпълнението й на „Дали хазяйката ще дойде рано” ще е със същата посещаемост, на каквато се радва Валентина Хасан. И обективно погледнато – няма как тази държава, нашата, да създаде нещо по-различно от „Кен лии”. Жалкото е, че самата България не може да емигрира от себе си. Да работи в Испания като барман и даде шанс на детето си да израстне в различно нещо от солово изпълнение на „Кен лии”. Което всъщност е шанс солото да не се превърне в дует.

Така че, когато за пореден път отворите клипчето с Валентина Хасан, знайте, че тя е само нагледният пример за собствената ни лайнария и глупост. И когато по някой форум се появи постигът „Тая е ебати изрода” се замислете коя всъщност е тая. Приятно слушане