Има една дума в българския език, която доби смисъла на псувня – дълга и напевна, и е в речника на властта. Когато политик ви каже „криза” в какъвто и да било контекст, трябва да е ясно едно – в главата му се върти сложно изречение с много подчинени, в което има най-малко пет нецензурни глагола, два полови органа (поради липсата на повече), много вметнати части и възклицания.
Кризата като явление почти със сигурност е изобретена от българин. Тя съществува у нас горе-долу от 681 г. и ще си живее до края. Т. е. това е нещо като естествено състояние на духа. Или пък направо благосъстояние, дотолкова сме свикнали. Ако не сме в икономическа криза, попадаме в газова. Ако ли пък едната още не ни е застигнала, а другата вече ни е отминала, неспокойни от липсата се оказваме в правителствена криза. И ако ви кажат, че правителството нищо не прави, хич не се хващайте на тези популистки изказвания. Прави, и то по много, и то все качествени... кризи.
В този смисъл НДСВ е партията, която може да реве и драматизира най-дълго, без да знае точно защо. И естествено в основата на драматизма винаги има кризисна ситуация. Прилежащият патос е налице, а състоянието „тревожна даскалица” смайва и най-хладнокръвните избиратели, претръпнали пред всичко.
И ако в началото на мандата на тройната коалиция Ахмед Доган изобрети думата „заедност”, а Сергей Станишев, за да не остане по-назад, стигна в полета на мисълта си до съществителното „разноговорене”, то вероятно към края на кабинетните дни царят също трябва да даде своя принос към политическия език.
Естествено, за да бъде по-величествено, пък и като за последно е добре приносът в коалиционните отношения да не бъде само думичка, както в другите два случая. Възможна опция на бившия премиер монарх е основаването на цяла политическа школа. Предлаганите проектоимена на въпросната може да са „идимидойдимизъм” или „тинтириминтиризъм”.
Лекционният курс (в конкретния случай с-то e наистина само за благозвучие) ще обхваща осемгодишен срок, разделен на два етапа. Първият раздел - „идиотизиране”, а вторият - „кризисионализиране”. Което ще рече – достигане на криза с подръчни средства.
И тъй като капацитетът на въпросния бивш премиер, не много цар и неясен партньор в едно иначе партньорско правителство, не е много голям в чисто политически план, някак опитът е обречен, комичен, да не кажа и кармичен. Ако депутатите на НДСВ бяха по-мързеливи, убедена съм, че всички щяхме да бъдем много по-щастливи.
След приемането ни в ЕС изведнъж се заговори апокрифно, после по-явно, че „мисията на НДСВ била изпълнена” и те можели да излязат от коалицията. Първа изненада – партията имала и мисия. Втора изненада – на всичко отгоре изпълнена. А третата изненада с това излизане от коалицията на равни интервали от време, с въртеливи постъпателни движения, вече стана изнервяща халтура.
Странно заболяване е това хем да си стоиш тихо и кротко във властта, хем да го играеш опозиция с мисия, хем да излизаш непрестанно от управлението, а осма година да си в него, хем неуморно да напомняш с поведението си за някаква криза. А после след която и да е такава, мъдро поклащайки глава, да казваш: „Предупредих ви”.
Да, криза вероятно има, но тя е в липсата на достатъчно силни медикаменти, ризи с дълги ръкави и стаи с меки стени. За да обуздаем политическата идиотия, вероятно ще се наложи официално да я легализираме и обложим с данък. И някак наистина е наложително поне ако ще ни занимават със собствената си глупост, върху нея да има налог, поне да пълним държавния бюджет. Защото е леко налудно една партия в управлението шест месеца преди избори да се идентифицира със за жалост бледата опозиция и да я посочва като единствен конкурент. Всъщност може и да има конкуренция между тях наистина, на база борбата кой да вземе 1 и кой 3 процента подкрепа...
Истината е обаче, че когато се прави избор, дори в политиката, или най-вече там, освен уста да го извикаш силно и гръмко, е необходимо да имаш и гъз, за да го понесеш. Всички останали примък-отмъквания като философия за управление не правят нищо друго освен с бърз и точен шут да те ритнат по това, което явно нямаш от горното изречение, и така да бъдеш изхвърлен не само от главната роля, но и от публиката на спектакъла.
А той, спектакълът, не е нищо повече от комедия с кофти диалог, лоша артикулация и некадърен режисьор. Нищо, че сцената е камерна, с три места, прашната завеса все ще падне за голямо щастие на зрителите. А дали единият актьор, който само по внушение е главен, ще си тръгне в антракта, няма особено значение. Публиката не си тръгва само защото вече е заспала.
четвъртък, 29 януари 2009 г.
петък, 23 януари 2009 г.
Въпрос на пиар, или как мачът свършва с или без ваза на Мин
Помните ли онзи стар виц, в който мишката силно се депресирала, че я гонят, залагат й капани, тровят я и други мерзости, докато хамстерът щастливо си живее, нахранен, напоен и на топло. Та мишокът отишъл при своя братовчед, за да му се оплаче, и тъжно и троснато казал: "Не е честно! Защо като сме толкова еднакви, теб те галят и всички ти се радват, а мен се чудят как да убият?" Хамстерът се усмихнал иронично и заключил: Въпрос на пиар.
Има проблеми, които пиарът не може да разреши, но няма проблеми, които да не може да създаде. В този смисъл БСП силно и моментално се нуждае от медиен съветник. Вярно, че такива прийоми се ползват от класовите врагове на тази партия, но пък да се самоубиваш публично, и то бавно, а на всичкото отгоре и с апломб, е малко прекалено.
Естетското око на малкото останали с разсъдък в главата си може и да понесе гащите на Елена Йончева на първа страница на няколко вестника или присъствието на премиера в риалити шоу. Дори може да приеме със снизхождение станалия вече шедьовър на съвременната българската литература „Защото сме социалисти” на Сергей Станишев и празния трамвай с тревожния ватман.
Но последната идея за календарчета на червените надминава и най-смелите и алтернативни пиар похвати. Единственото нещо, изобразено върху въпросните, е трамваят, в който само Станишев и Ламбо намират за уместно да се возят. Алюзията е директна, художественото решение - не особено интелигентно.
Ако доста дълго се опитвах да разбера какво иска да каже премиерът с книгата си, тук посланието дори не ми подейства амбициращо. Поздравления за изобретилите го, защото след злощастния клип трамваят върху календарчето за 2009 г. ми даде всички необходими отговори, които липсваха. Първият е, че с тази партия освен цветното да стане черно-бяло, друго не се случва. Освен това се видя, че мотрисата е празна, а единственият последовател е дядо Гого. Сега вече с този календар е ясно и колко време им остава... Следващият рекламен материал, който БСП може да си подготви за пълното смислово завършване на кампанията с кодово име „Самоубийство”, е сметало. На топчетата може да сложат лика на Станишев. Идеята ще бъде да сметнат какво още могат да приберат в трамвая, в който така и така има място, докато не са изтекли последните предвидени дни...
В интерес на истината е трогателна активността, с която БСП търси начин да покори сърцата на младите. И ако не бяха точно тази партия, с точно тази история, биха могли и да намерят някаква рецепта. Историческите предпоставки обаче говорят, че когато имаш точно такова минало, заигравайки се с начинания като ПР, единствената възможност за действие е тази на принципа „проба-грешка”. В случая само грешки.
Разбира се, не само в медийния образ. Грешките в политиката се съдържат в самата абревиатура на въпросната формация. Грешки в хората, с които разполага партията. Но пък там, където природата е бръкнала, и медицината е безсилна... В този смисъл, ако трябва да перифразирам Дъглас Адамс – да вкараш БСП във властта е все едно да занесеш ваза от династията Мин на футболен мач.
Хубавото обаче в цялата ситуация (нали винаги трябва да има мъдър извод) е, че въпросната ситуация си има своя край, защото, както знаем, само саламът има два. Че вазата ще се счупи, е ясно, но все някога мачът трябва да свърши. Резултатът е предизвестен – за нас нула, за тях много.
Остава успокоението, че дори накрая на полувремето календарчето с празния трамвай става все по-ненужно, защото времето започва да тече все по-истерично. Така че следващият резонен пиар ход на партията е – хронометри с трамваи или със Станишев... или Бог знае още с какво. До дузпи е ясно, че няма да се стигне.
Има проблеми, които пиарът не може да разреши, но няма проблеми, които да не може да създаде. В този смисъл БСП силно и моментално се нуждае от медиен съветник. Вярно, че такива прийоми се ползват от класовите врагове на тази партия, но пък да се самоубиваш публично, и то бавно, а на всичкото отгоре и с апломб, е малко прекалено.
Естетското око на малкото останали с разсъдък в главата си може и да понесе гащите на Елена Йончева на първа страница на няколко вестника или присъствието на премиера в риалити шоу. Дори може да приеме със снизхождение станалия вече шедьовър на съвременната българската литература „Защото сме социалисти” на Сергей Станишев и празния трамвай с тревожния ватман.
Но последната идея за календарчета на червените надминава и най-смелите и алтернативни пиар похвати. Единственото нещо, изобразено върху въпросните, е трамваят, в който само Станишев и Ламбо намират за уместно да се возят. Алюзията е директна, художественото решение - не особено интелигентно.
Ако доста дълго се опитвах да разбера какво иска да каже премиерът с книгата си, тук посланието дори не ми подейства амбициращо. Поздравления за изобретилите го, защото след злощастния клип трамваят върху календарчето за 2009 г. ми даде всички необходими отговори, които липсваха. Първият е, че с тази партия освен цветното да стане черно-бяло, друго не се случва. Освен това се видя, че мотрисата е празна, а единственият последовател е дядо Гого. Сега вече с този календар е ясно и колко време им остава... Следващият рекламен материал, който БСП може да си подготви за пълното смислово завършване на кампанията с кодово име „Самоубийство”, е сметало. На топчетата може да сложат лика на Станишев. Идеята ще бъде да сметнат какво още могат да приберат в трамвая, в който така и така има място, докато не са изтекли последните предвидени дни...
В интерес на истината е трогателна активността, с която БСП търси начин да покори сърцата на младите. И ако не бяха точно тази партия, с точно тази история, биха могли и да намерят някаква рецепта. Историческите предпоставки обаче говорят, че когато имаш точно такова минало, заигравайки се с начинания като ПР, единствената възможност за действие е тази на принципа „проба-грешка”. В случая само грешки.
Разбира се, не само в медийния образ. Грешките в политиката се съдържат в самата абревиатура на въпросната формация. Грешки в хората, с които разполага партията. Но пък там, където природата е бръкнала, и медицината е безсилна... В този смисъл, ако трябва да перифразирам Дъглас Адамс – да вкараш БСП във властта е все едно да занесеш ваза от династията Мин на футболен мач.
Хубавото обаче в цялата ситуация (нали винаги трябва да има мъдър извод) е, че въпросната ситуация си има своя край, защото, както знаем, само саламът има два. Че вазата ще се счупи, е ясно, но все някога мачът трябва да свърши. Резултатът е предизвестен – за нас нула, за тях много.
Остава успокоението, че дори накрая на полувремето календарчето с празния трамвай става все по-ненужно, защото времето започва да тече все по-истерично. Така че следващият резонен пиар ход на партията е – хронометри с трамваи или със Станишев... или Бог знае още с какво. До дузпи е ясно, че няма да се стигне.
вторник, 20 януари 2009 г.
Метаморфоза на каузите и средния пръст като протест
Ако и сексът ни беше като протестите, то след полова нощ вероятно целокупното народонаселение би било в гипс, подпряно на патерици и с общ изглед като след кофти BDSM-изпълнение. Иначе пък изключително несправедливо е да си недоволен в тази страна. Оказа се, че няма срещу какво да се протестира.Или че няма срещу кого, или пък че няма кой. Обърквам се.
Точно на 14.01 около обед забелязах една жена, изнемощяла от викове и подскоци, която през около 15 минути сменяше плакатите и лозунгите, под които изразяваше гражданската си позиция. Усилено показваше среден пръст към прозорците на парламента и в случай че забележеше съсредоточения поглед на някого върху нея, екстазът и жестовете й ставаха все по-зверски.
Малко по-късно през деня една приятелка каза, че и тя протестирала. Само че срещу въпросната запенена леля. Онази й показала среден пръст и девойката го приела толкова лично и възмутено, че набързо и много внимателно да не влезе в нечий обектив гордо от парламента й върнала милия поздрав.
Този протест май повече го разбирам…Дълбоко и първично не харесвам тройната коалиция. Но тя е пряко отражение на нашите лични решения. Нашите лични решения винаги са такива – избираме си някого смело и безотговорно, за да можем след това да му свалим гащите, всеки да ощипе голия гъз и гордо да недоволства. Забравяме обаче едно много важно правилно, което е потвърждение на световната мерзост. А именно – не всичко, което правим с гъза си, е гъзария.
Естествено следствие от горното е, че когато си изберем управници с онази сакрална част от тялото, то и въпросните лица… целите са един задник. В този смисъл ми е крайно неприятно да го кажа, но и гражданското ни общество е ориентирано от кръста надолу. И докато е там, е по-добре да си мълчи, защото знаем, че тази част от тялото, като се опита да проговори, оставя кофти аромат.
Това се случи и на 14.01. И ще продължи да се случва и тази седмица. Зловонна миризма. Причината е пак същата – ориентирана в долната половина на тялото, отзад. Тук ще цитирам една умна жена, която прозря, че миналата сряда футболни запалянковци са протестирали в подкрепа на ин витро проекта, а родителките от форума „BG мама” са декларирали необходимостта си да посетят конгреса на футболния съюз.
А сега моля всички да станат и да запазят минута мълчание. Днес се навършва една седмица от смъртта на гражданското общество у нас, което бе осакатено някъде в порастването си и окончателно изчезна на 19-годишна възраст. Защото гражданското общество (семантично много противно понятие) се самоуби с камъни и снежни топки. Нахлузило маска. Самоуби се в анонимна демонстрация на канибализъм. Няма политик, който да уважава маскиран дебил с единствена кауза и преследвана цел – потрошен прозорец на парламента.
Истината е такава, че дори да бяха сринали Народното събрание до основи, новото щеше да е също толкова обречено. Да бяха избили депутатите с викингски мъчения, следващите ще са също толкова лумпенизирани, колкото първоначално избиращите ги, а после протестиращи срещу тях. Защото тези с маските, доволни от свършеното, щяха да свалят демоничното домино и да вземат своите решения отново. И така… до края не на света, а на България. Страна, на която отдавна самите ние й видяхме сметката. Тук не са ни виновни управници, правителства и депутати.
Виновни сме ние, които пропиляхме чувството си за критичност и самокритичност. Ние, които, вместо да обършем по два шамара на децата си с възпитателна цел, когато са избягали от училище, за да мятат снежни топки по парламента, протестирайки за четиризначните таблици (?!), кой знае защо обясняваме как „полицаите са ги пребили”.
В страна, в която ученици потрошават парламента заради четиризначни таблици, а маскирани скинари на мирен протест, чули-недочули за едно отминало преди 11 години време, се опитват да го възродят заради звука от счупено, няма как да не се изберат управници, чиято попара е сърбана 45 години. Нелогично, а?
Още по-нелогично е, че тези, които имат смислена позиция, не могат да вземат думата в налудното надграчване на знайни и незнайни, изживели времето си политици. Пък и съм убедена, че именно онези със смислените позиции са именно тези, които къде по-тайно, къде по-явно протестират срещу протестиращите. Като етюда със средния пръст. Защото, когато каузите са с интензитет на промяна 15 минути, не ти остава нищо, освен да псуваш разпространителите им, но не на майка. Заради страха, че могат да се размножат.
Точно на 14.01 около обед забелязах една жена, изнемощяла от викове и подскоци, която през около 15 минути сменяше плакатите и лозунгите, под които изразяваше гражданската си позиция. Усилено показваше среден пръст към прозорците на парламента и в случай че забележеше съсредоточения поглед на някого върху нея, екстазът и жестовете й ставаха все по-зверски.
Малко по-късно през деня една приятелка каза, че и тя протестирала. Само че срещу въпросната запенена леля. Онази й показала среден пръст и девойката го приела толкова лично и възмутено, че набързо и много внимателно да не влезе в нечий обектив гордо от парламента й върнала милия поздрав.
Този протест май повече го разбирам…Дълбоко и първично не харесвам тройната коалиция. Но тя е пряко отражение на нашите лични решения. Нашите лични решения винаги са такива – избираме си някого смело и безотговорно, за да можем след това да му свалим гащите, всеки да ощипе голия гъз и гордо да недоволства. Забравяме обаче едно много важно правилно, което е потвърждение на световната мерзост. А именно – не всичко, което правим с гъза си, е гъзария.
Естествено следствие от горното е, че когато си изберем управници с онази сакрална част от тялото, то и въпросните лица… целите са един задник. В този смисъл ми е крайно неприятно да го кажа, но и гражданското ни общество е ориентирано от кръста надолу. И докато е там, е по-добре да си мълчи, защото знаем, че тази част от тялото, като се опита да проговори, оставя кофти аромат.
Това се случи и на 14.01. И ще продължи да се случва и тази седмица. Зловонна миризма. Причината е пак същата – ориентирана в долната половина на тялото, отзад. Тук ще цитирам една умна жена, която прозря, че миналата сряда футболни запалянковци са протестирали в подкрепа на ин витро проекта, а родителките от форума „BG мама” са декларирали необходимостта си да посетят конгреса на футболния съюз.
А сега моля всички да станат и да запазят минута мълчание. Днес се навършва една седмица от смъртта на гражданското общество у нас, което бе осакатено някъде в порастването си и окончателно изчезна на 19-годишна възраст. Защото гражданското общество (семантично много противно понятие) се самоуби с камъни и снежни топки. Нахлузило маска. Самоуби се в анонимна демонстрация на канибализъм. Няма политик, който да уважава маскиран дебил с единствена кауза и преследвана цел – потрошен прозорец на парламента.
Истината е такава, че дори да бяха сринали Народното събрание до основи, новото щеше да е също толкова обречено. Да бяха избили депутатите с викингски мъчения, следващите ще са също толкова лумпенизирани, колкото първоначално избиращите ги, а после протестиращи срещу тях. Защото тези с маските, доволни от свършеното, щяха да свалят демоничното домино и да вземат своите решения отново. И така… до края не на света, а на България. Страна, на която отдавна самите ние й видяхме сметката. Тук не са ни виновни управници, правителства и депутати.
Виновни сме ние, които пропиляхме чувството си за критичност и самокритичност. Ние, които, вместо да обършем по два шамара на децата си с възпитателна цел, когато са избягали от училище, за да мятат снежни топки по парламента, протестирайки за четиризначните таблици (?!), кой знае защо обясняваме как „полицаите са ги пребили”.
В страна, в която ученици потрошават парламента заради четиризначни таблици, а маскирани скинари на мирен протест, чули-недочули за едно отминало преди 11 години време, се опитват да го възродят заради звука от счупено, няма как да не се изберат управници, чиято попара е сърбана 45 години. Нелогично, а?
Още по-нелогично е, че тези, които имат смислена позиция, не могат да вземат думата в налудното надграчване на знайни и незнайни, изживели времето си политици. Пък и съм убедена, че именно онези със смислените позиции са именно тези, които къде по-тайно, къде по-явно протестират срещу протестиращите. Като етюда със средния пръст. Защото, когато каузите са с интензитет на промяна 15 минути, не ти остава нищо, освен да псуваш разпространителите им, но не на майка. Заради страха, че могат да се размножат.
неделя, 18 януари 2009 г.
Букът на свободния избор
Тогава я видях - търсеше точка в асфалта, където да опре самотните си мисли. Нея. В цял ръст - аристокрацията. Сбръчкана от години, спомени, сезони и самота. Присяда плахо на ръба и пита смутено дали ще пречи. Разбира се, че няма, отговарям аз.
Изключително странно е да видиш толкова възрастна дама сама в кръчма. Сервитьорите се усмихват и обясняват дискретно, че понякога идва, тиха е и не досажда. Питам я иска ли нещо. Искала само да поседи и да погледа бука от детството й. Кръчмата преди 80 години е била двор. Играла е в него, а сега останалото дърво й дава чувството за „вкъщи”, разказва плахо. Поръчвам сок, лъжейки, че имам повод да почерпя. Баба Мария се притеснява, но все пак го изпива. В квартала й казвали „баба Бърборана”.
”Много обичам да говоря. Целият квартал, или поне тези, които ме познават, ме наричат така”, обяснява леля Мария. „Хубаво е да се чувстваш вкъщи. Ти чувстваш ли се?”, пита ме тя и почти неочаквайки отговор продължава. „Възрастна съм. На 83 години. Имам пердета и на двете очи, почти не виждам, но трябва да се разхождам. А дойда ли тук се чувствам много малка. Този бук е целият ми живот. Винаги е бил тук”, обяснява тя. Държи ме за ръка, с онзи родителски допир на меката уморена кожа и отново прескача от тема в тема. „Младите ме мислят за щура, когато вечер сядам при тях. И са сигурно прави – не приляга много на баба да обикаля заведенията като луда купонджийка”. От думите й разбирам, че не си говори с хората с заведението. Идвала само за 10-тина минути, почивала си, гледала дървото и си тръгвала, без много приказки. „Защо да ги занимавам със спомени и то с давност 80 години?! Време, отдавна отишло си, нищо незначещо за тях?!”, пита ме леля Мария. Понякога обаче, когато видела сърдити лица се опитвала да обясни, че животът е прекрасен. Единственото, което е необходимо на съвременният човек е любов, снишава глас баба Бърборана. Сега се живее много по-лесно. Не ви гонят, не ви тормозят, не спите в полицията. Имате право да мислите, да говорите и да чувствате. Това е всичко, от което се нуждае човек. Преди години всички бяхме толкова мълчаливи, колкото е букът в момента – виждаш всичко, но го пазиш в себе си, иначе играе брадвата, пали се леля Мария и ме моли да набода хапка на вилицата й защото не виждала нищо. „Със старостта се живее трудно. Човек става безпомощен, детински неоправен”, извинява се дамата. „Знаеш ли, че всяка вечер мъжът ми ме къпе?”. „Много ме обича. Чисти къщата, полива ме с душа, готви, откакто недовиждам. Въпреки, че е по-голям от мен”.
Баба Мария е чудовищно натурална и честна. В синия й премрежен поглед няма лъжа.
петък, 9 януари 2009 г.
Позитивите на позитивните
Намерих го по странен начин в нета. Заговорихме се... и така цяла неделя. Готин, ведър, интелигентен мъж на около 40 години. За седем дни разказа десетки вицове, прати около 1 GB музика, скарахме се за няколко книги и установихме, че не бихме могли да пием заедно, не по друга причина, а просто защото той не пие.
За седмица Иван, както условно го наричам, не отвори нито веднъж дума за секс. Знаете как става – заговоря се някой мъж на средна възраст с девойка на годините на щерка му и започва да й обяснява колко оргазмени мига ще преживеят заедно. Отбелязах го като негов позитив. Един от многото. Както обаче се оказа по-късно не най-големия... Разказваше за децата си, жена си, бохемския си живот и прочие теми, от тези сближаващите. Натрупа още позитиви. И един ден ми съобщи лежерно, в средата на някой алкохолен разказ от близкото минало – „виж, аз съм серопозитивен”. И продължи...
Никога не съм натискала толкова ожесточено бутона „Back Space”. И никога не съм трила повече изречения в живота си, дори при най-буксуващите текстове. Иван обаче дружелюбно ме изчака да изръся глупост от типа на „ебати...” и обясни. Живее вече осем години с ХИВ-вируса. Има здраво и готино семейство, забавни приятели и пие лекарства с шепите. Лепнал вируса от гадже - мъж, но с жена му така се били разбрали – за свободна връзка. Обича я, не я е заразил, пази я, и все пак всички в дома му са преживели периода, в който се чудят „абе дали мога да се зарази от тоалетната чиния”, колкото и здрав разум да притежават.
Ако има тягостно мълчание в месинджър – овладях го именно тогава. Предприех тактиката на „ок” и „ясно”, за да не го обидя. Иван упорито ме караше да го разпитвам, за да свикна с идеята. След първоначалния ступор го подложих на няколкочасови въпроси, той отговаряше охотно, напоително и с кодоши във всяко изречение. Бъзикаше се до такава степен, че бая се замислих дали всъщност не ме гъбарка за вируса. Като единствен негатив на болестта си посочи ... напълняването, от лекарствата. И пак прати много усмивки.
Подобно запознанство е предизвикателство.Няма как, обикновено, когато хората се харесат по някакви странни обстоятелства online се виждат и на живо. Въпреки веселяшкия нрав на Иван, както се сещате, той никога не би ми предложил среща. А аз нали съм готина - веднага организирах подобна.
На следващия ден на попа цъфнах с 10 минути по-рано. Нервничих около половин час преди това. Когато Иван дойде се засили да ме прегърне и целуне, впрочем той разви бащински чувства към светлата ми личност. Цялото ми същество изтръпна. В първите няколко секунди пресметнах точно колко месеца живот ми остават още. Апропо, много добре знам как се хваща СПИН, ако някой вече ме е обявил за ментален инвалид. В следващите два часа Иван не млъкна, отначалото кашлицата му ме стресна. Замислих се отново – дали пък СПИН-ът не може да се предаде и по въздушно-капков път. После си бих два шамара на ум и се отпуснах. Висях му на врата до вечерта и се хилихме като луди. Седмица по-късно Иван каза, че ще прави купон. Питам няма ли да ме покани. „Бих искал, но ще е много позитивно парти”, отговаря ми той. Няма такова оскърбление! Аз да не би да не съм позитивна, бе?! Оказва се, че има пред вид серопозитивен купон. Събрат се „спинаджии”, както лежерно ги нарече той, позволяват си да пият, после... си позволяват секс.
Известно време с Иван си говорихме все така. После изчезна. Година по-късно се притесних за него, набрах номера му, а той вдигна ведро. Поговорихме. Знам, че е добре... и толкова. Догодина ще му звънна пак, без да си позволявам да го вадя от позитивната му изолация. Защото хората имат много позитиви, но когато имаш един основен щеш не щеш... не каниш останалите по позитивните си купони, не защото не са готини, а за да не ги подлагаш на съмнението „дали пък точно на мен не ми се случи да се заразя по въздуха, от кораба-майка или Бог знае още какво”...
Не знам дали сте контактували с толкова позитивни хора. Знам обаче, че ХИВ не се хваща от тоалетна, от кашлица или от сърдечна целувка по бузата. Знам го на теория... Хора като Иван са достатъчно „позитивни”, за уважават теоретичните ни съмнения в практиката.
От годината на каръка в годината на тъпака
От известно време насам се чудя в тази криза откъде да спести държавата пари. Един ведър таксиметров шофьор (нали знаете, че тези хора винаги имат готови управленски решения за всяка област) предложи всички депутати да бъдат уволнени, парламентът разпуснат, а като резултат от въпросните две действия - хората доволни.
Сега ще кажа нещо, което не съм предполагала. Бакшишът беше прав. Аргументите обаче са различни от неговите, въпреки че той ми ги разясни напоително, като в ситуацията ангажира много майки. Идеята е такава – защо са ни закони, работни групи по тях, комисии и всички съпътстващи въпросното начинание формалности, при положение че страната се движи по един-единствен нормативен акт.
Законът на Мърфи. А именно – ако нещо може да се обърка, то се обърква. Цялата минала година доказвахме следствията. Примерно първото – нищо не е толкова лесно, колкото изглежда. Да кажем – членството в Евросъюза. Или пък – всяка работа продължава по-дълго, отколкото си мислиш. Ремонтът на Околовръстното. Или пък – ако съществува възможност няколко неща да се объркат, ще се обърка именно онова, което ще причини най-голяма вреда, както е с газовата криза. За капак заваля сняг точно в този момент, но майката Природа е кучка.
Доказваме самоотвержено и онова до насита познато нам следствие, че оставени на самите себе си, нещата проявяват тенденция от лошо към по-зле. Управлението в своята цялост е взело много лично и присърце доказателствата на въпросното твърдение. Ами какво ще кажете за това, че винаги, когато се хванеш да вършиш нещо, нещо друго трябва да бъде свършено преди това.
Най-пресният пример, за който се сещам, е как а-ха да вземем да поработим върху бъдещата ни предпазна клауза по правосъдие и вътрешен ред и то вземе че ни стане студено... А после Мърфи нека пише следствия, че всяко решение пораждало нови проблеми. Проблемите си се пораждат сами тук, защото не се търсят решенията. Изводът – Мърфи е бил оптимист. Понякога обаче гледа реално на нещата. Невъзможно е да направиш нещо глупакоустойчиво, тъй като глупаците са безкрайно изобретателни. Затова е по-разумно властимащите да не се занимават с писането на каквито и да било закони. Просто не са устойчиви. Приемаме този на Мърфи като конституция. Останалите ще нагласим все някак си. Опит в симулациите не е като да нямаме.
Цялата изминала година беше година на имунитета. И на самовъзпитанието. Лекция по анатомия – т.е. къде са местата на нещата, урок по анестезия – кога да заспим, за да не усещаме нищо... и перфектно показно по хирургия – видяхме, че колкото и да ни режат, все ще се оправим. И на студено, и на топло, и със, и без европари, и с почистени пътища, и по снежни преспи, и със, и без закони – все тая. Оцеляването е нещо като национален спорт, само дето медали не получаваме.
Три месеца можем да издържим на „ограничен режим” в смисъла на газовата криза, бюджетът може да издържи без финансовите инжекции от Брюксел, пенсионерите могат да издържат с увеличение от 1,27 лв. на месечния им доход. Прави впечатление как винаги издържаме. Нещо като странни лабораторни опити. На този фон в последните две седмици на изпращане и посрещане на нови и стари години медиите се скъсаха от интервюта с астролози, които вещаят ведрина за страната. Предсказания за успешна година на бика според китайския хороскоп и анализи за критична на мишката, която отмина. Единственото, което поевтинява в тази държава, е критичността. Поемаме тонове информация, без да я разбираме, цъкаме с език, когато в 23 часа вечерта се събере кризисен щаб, за да ни каже, че има мазут, вдигаме рамене, когато слушаме общи приказки след висше държавническо заседание, защото някак знаем, че сме встрани. А какво беше правилото – когато атовете се ритат, катърите мълчат...И мисля, че е крайно време вместо да чакаме гаданията по китайски хороскопи и да ги четем настървено в началото на всяка следваща година, защото новините ни отегчават, пък не ни и засягат, освен закона на Мърфи като държавническа философия да измислим и наш си, български, хороскоп.Така например според него, ако миналата година беше тази на каръка, сега би трябвало да влизаме в новата - на тъпака. Защото през 2008 г. много по-малко неща зависеха от нас и някак замъгленото ни виждане оправдаваше шамарите. Докато 2009-а ще ни поднесе много избори (във всякакъв смисъл) и би било проява на лошо възпитание и вкус да се извиняваме как все ни го вкарват. Пък и когато в ситуацията има един любезен лос, винаги има вероятност да не можеш да се изправиш, колкото и да бързаш. Пък и е известен принципът за опашката, според който колкото по-дълго чакаш, толкова по-голяма е вероятността това да не е правилната опашка...
вторник, 6 януари 2009 г.
Бойко и втората степен на вибратора
Ако всяка жена успяваше да симулира оргазъм по начина, по който Бойко Борисов симулира народополезна дейност, то нямаше да има мъж без самочувствието на полов атлет. В този ред на мисли, колкото повече работа споделя, че е свършил господин кмета, аз толкова по-малко разбирам. И тъй като силно вярвам в думите на Марк Твен, който дава най-точната рецепта за „успех в живота”, а именно невежество и самоувереност, съм склонна да твърдя, че Бойко е успял. Въпреки тези си две безспорни качества, или именно заради тях софийския градоначалник става все по-трогателен. Лично обмислям да се снабдя с много копринени носни кърпи, бели, с везба, за да мога да се просълзявам изтънчено и на съответното ниво всеки път, когато видя лицето бойково по телевизора. А в моменти като тази вечер, когато кмета извънредно и самоотвержено работи до среднощ, обичайната ми нежност и умиление към него, преминават във възторг и страхопочитание. Реввам още по-силно и... ми идва да сляза с една лопата поне тротоара пред входа да почистя, за да знам, че не само той работи в този час.
Пленителна е идеята на Бойко да свика кризисния щаб към общината на спешно заседание в 23 часа. Разбира се, времевото ситуиране на заседанието се дължи на мнооогото кметска работа през деня. Така, де – Бойко да не е Станишев, който заряза честванията, за да мъдрува какво да прави със спрения газ. Да мъдрува, да мъдрува, колко да мъдрува? Нали не може да го пусне. Пък и камери ще има. Никога не е излишно да се усмихне на премръзнали репортерки, които виждат в светлата кметска муцуна, спасение от мразовития делник. В 23 часа обаче, когато и да има и да няма газ, държавата вече спи, бодрият кмет прави изчисления. „На Нова година потреблението на електроенергия в столицата е било под 1000 мегавата, а в момента е 1150 мегавата. Критични за системата в София е потебление от 1200 мегавата”, казва той. И защо не – какъв по-добър час от малко преди полунощ за подобно секващо дъха откритие. Освен това подобни изказвания са като онези не до там симпатични моменти от кофти филми, в които музиката става напрегната, зрителят се изправя на нокти... и в крайна сметка нищо не се случва.
Но нека продължим нататък – след въпросното заседание на кризисния щаб става ясно още, естествено от кметските думи, че радиаторите ще бъдат топли, само колкото да не замръзне инсталацията, на нормален режим ще се отопляват болници, ясли, детски градини и прочее. Но н-о-в-и-н-и-т-е не свършват – спира се отоплението в градския транспорт. Отново, минути преди 00.00 часа, преди кметът се превърне в това, което всъщност е, демонстрира и солидни познания. Конфликтът Русия – Украйна може да продължи дълго, защото вторите имат запаси газ поне за 2-3 месеца, казва той.
НО!!!! Новините не приключват – „към София пътуват 2000 това мазут, а ние имаме 3000 тона. Имаме готовност всички тецове в столицата да минат на мазут”. Какво повече искаме от човека, колко неща казва докато онези злите от правителството (да не се чете като симпатия към въпросното) сладко спят.... Естествено – нищо от информациите, които Бойко сподели не търпи отлагане! Нищо, че телевизорите още в 19 ч. избълваха същите решения взети от кметовете в различните общини, без каквито и да е кризисни простотии. Не бих се изненадала и ако след заседанието на щаба, Борисов, който както знаем вече е пианист – виртуоз, изпълни тематично „Малка нощна музика”. И малко преди да каже дяволито „Гьоте, Гьоте знам те аз...”, да обърне внимание как в този момент правителството СПИ, а той работи, след което разведрява войните си в борбата срещу газовата криза!!!
И накрая в духа на онзи виц, според който двете степени на вибратора са fuck on и fuck off, смятам, че е крайно време да го изключим...
Пленителна е идеята на Бойко да свика кризисния щаб към общината на спешно заседание в 23 часа. Разбира се, времевото ситуиране на заседанието се дължи на мнооогото кметска работа през деня. Така, де – Бойко да не е Станишев, който заряза честванията, за да мъдрува какво да прави със спрения газ. Да мъдрува, да мъдрува, колко да мъдрува? Нали не може да го пусне. Пък и камери ще има. Никога не е излишно да се усмихне на премръзнали репортерки, които виждат в светлата кметска муцуна, спасение от мразовития делник. В 23 часа обаче, когато и да има и да няма газ, държавата вече спи, бодрият кмет прави изчисления. „На Нова година потреблението на електроенергия в столицата е било под 1000 мегавата, а в момента е 1150 мегавата. Критични за системата в София е потебление от 1200 мегавата”, казва той. И защо не – какъв по-добър час от малко преди полунощ за подобно секващо дъха откритие. Освен това подобни изказвания са като онези не до там симпатични моменти от кофти филми, в които музиката става напрегната, зрителят се изправя на нокти... и в крайна сметка нищо не се случва.
Но нека продължим нататък – след въпросното заседание на кризисния щаб става ясно още, естествено от кметските думи, че радиаторите ще бъдат топли, само колкото да не замръзне инсталацията, на нормален режим ще се отопляват болници, ясли, детски градини и прочее. Но н-о-в-и-н-и-т-е не свършват – спира се отоплението в градския транспорт. Отново, минути преди 00.00 часа, преди кметът се превърне в това, което всъщност е, демонстрира и солидни познания. Конфликтът Русия – Украйна може да продължи дълго, защото вторите имат запаси газ поне за 2-3 месеца, казва той.
НО!!!! Новините не приключват – „към София пътуват 2000 това мазут, а ние имаме 3000 тона. Имаме готовност всички тецове в столицата да минат на мазут”. Какво повече искаме от човека, колко неща казва докато онези злите от правителството (да не се чете като симпатия към въпросното) сладко спят.... Естествено – нищо от информациите, които Бойко сподели не търпи отлагане! Нищо, че телевизорите още в 19 ч. избълваха същите решения взети от кметовете в различните общини, без каквито и да е кризисни простотии. Не бих се изненадала и ако след заседанието на щаба, Борисов, който както знаем вече е пианист – виртуоз, изпълни тематично „Малка нощна музика”. И малко преди да каже дяволито „Гьоте, Гьоте знам те аз...”, да обърне внимание как в този момент правителството СПИ, а той работи, след което разведрява войните си в борбата срещу газовата криза!!!
И накрая в духа на онзи виц, според който двете степени на вибратора са fuck on и fuck off, смятам, че е крайно време да го изключим...
събота, 3 януари 2009 г.
За Станишев - кънки, за Доган - Снежанка
Мили Дядо Коледа,
Много слушахме тази година. Слушахме новини, слушахме цели емисии. Слушахме как Европа ни критикува. Слушахме заради теб, мили Дядо Коледа. За да чакаме подаръци, защото нали ти сам каза – щом не слушкате – наааааааааа подарък!
Затова, мили Дядо Коледа, донеси ни хубави подаръци, защото много се постарахме. На най-заслужилите от нас поне награди като за последно. И тъй като, скъпи ми Дядо, повечето от тях са срамежливи и не си искат, а сами си взимат, за да не ти се изпразни безнадеждно чувалът, ти предлагам проектосписък с коледни дарове.
На Сергей Станишев донеси кънки за лед. Премиерът ще има нужда от тях. Трамваят му така и така беше празен, затова е добре следващите му изпълнения да са соло. Пък и вече идеята се изтърка. В новия си клип може щастливо да обикаля ледената пързалка, открита, разбира се, от Бойко Борисов, сам. Кънки с много остър връх, скъпи ми Дядо.
На министъра на културата Стефан Данаилов донеси правописен речник. Джуджетата ти казаха, че още не се е научил как се пише „сбогом” въпреки многото опити.
На социалния ни министър Емилия Масларова остави чувала си, но след коледната нощ, когато го опразниш. Така и така соцпримата обича аксесоари, а чантите й вече се препълниха. Ще напълни чувала с подаръци, пък после нека обещава морета на пенсионерите, то сега нали е зима.
На Меглена Плугчиева, въпреки че слушка отскоро, донеси една шейна. За да може да пуска Европа по-успешно по нея.
Когато идваш към "Дондуков" 1, мили ми Дядо, обаче не смей да носиш нищо на шефа на чиновниците Николай Василев. Нали не искаш после да те обвини в това, че не си взел мерки срещу кризата?!
Той човекът и картички не разпраща тази година, а ти бива ли такова разхищение – подаръци! И като заговорихме за чиновници, скъпи ми дядо, така и така трябва да свиваме администрацията – донеси на строителния министър Асен Гагаузов още един фонд, все едно какъв, за да може спокойно и него да ликвидира. На колегата му Орешарски пък донеси едно сметало, защото се видя, че не се справя със смятането на бюджета безгрешно.
Вероятно, Дядо Коледа, редовете, които ще напиша сега, са ерес, защото ти си добър, но ще те помоля веднъж, много тихичко. На правосъдния министър Меглена Тачева не й носи нищо, а ако не се заклещиш в комина – й открадни. Вземи превръзката на Темида, Дядо Коледа. Така, добри ми Дядо, ще подариш на всички ни един по-спокоен февруари. Не само на България, а и на Европа.
На Румен Петков, Дядо Коледа, му донеси още една Татяна Дончева, но в негова защита. Донеси му още (защото много заслужи тази година) две близначета като братя Галеви. А към запалката му и лула. Тази на мира. И като сме на тема аксесоари, не пропускай и неговия наследник Михаил Миков. Него дари с пепелник, за да има къде да си загасят цигарите пушещите полицаи.
На Антония Първанова пък, Дядо Коледа, донеси не един, а два фонда. И „ин витро”, и „ин виво”, хем да миряса, хем и пиарите й ще си починат по празниците.
На генерал Атанас Атанасов донеси няколко записа от службите, че аман от папки, очите на човека се насълзиха от четене. Малко да послуша и той, не само да се оплаква от несправедливостта, че го подслушват. На лидера му пък се постарай да намериш много ароматизирана, розова хартия за писма и мастило, защото, както сам знаеш, мили Дядо, много писане му предстои през новата година.
Писане на сърцераздирателни и увещаващи писма за обединение. Той вече изпрати първото си до новоизбрания лидер на СДС Мартин Димитров, но джуджета, маскирани като агенти, алармираха, че тъмносиньото му мастило свършвало. На самия Мартин пък донеси членове в партията.
Не че и сам воинът не е воин, но нали е малък Командир, поне да има кого да строява. На Пламен Юруков, скъпи Дядо Коледа, не забравяй да донесеш джезве, че единственото, което му остана, е да си вари кафето и да гадае какво още ще извади изпод тезгяха Яне Янев. На самия Яне пък, добри ми Дядо, донеси от билковата аптека мента, глог и валериан.
Мили Дядо Коледа, да не забравиш в чувала си и лаврова клонка за царя. Поне нещо горско да получи, за да не ни занимава със себе си още 800 дни. Пък и мир да има.
Добри ми Дядо, не забравяй и Ахмед Доган. За него една Снежанка донеси. За секретарка, че се измъчи с всички тези мъжки секретарки, които се оказа, че има.
И кмета на София да не забравиш. На него донеси – много детски градини още в столицата и нови улици, за да има какво да открива. Не можеш да оставиш този деен човек без работа, нали добри ми Дядо?
Идвайки насам, мили Дядо Коледа, не забравяй да донесеш 240 монети за питите на депутатите, защото, след като и до празнични бонуси стигнаха, сигурно нямат дребни. А са свикнали късметът винаги да се пада на тях.
На нас, Дядо Коледа, донеси издръжливост и чувство за хумор. Друго не ни трябва.
Поздрави всички джуджета, погали Рудолф и много внимавай, идвайки в България, да не те оберат. Извини ме и за това, че ти пиша по този старомоден начин, но ако ти се обадя по телефона, подаръците за никого няма да са изненада. Казват - ДАНС не почивали по празниците.
Данчо. Или ракиената революция на един днешен хъш в Хасково
„Направи едно разследване за ДПС-то в нашия град и как Доган държи целия бизнес, и как синът на дясната му ръка кара червено „Порше”, а няма 18 години”, казва ми той с кървясали очи и провлачен ленив глас. „Защо медиите не правите нищо, ами ако тоя пикльо блъсне сина ми, тогава инцидент ли ще го пишете?!”, продължава настървено. Не знам какво чета в погледа му – дали добре прикрита неприязън, просто защото ситуацията не му позволява да е явна, или крайно омерзение от живота. Той е около 40-годишен, изнервен, уморен и подпит мъж от Хасково. Ненавижда „ДПС-то”, Доган, ненавижда града си, държавата си и вероятно живота си. Мрази правителството, Станишев, Костов, Бойко, депутатите, полицаите, журналистите. Мрази всички, които го карат да се чувства българин в България и хасковлия в Хасково. Казва се Йордан и вероятно като повечето йордановци у нас би предпочел да се казва примерно Джордън и да живее, ако не в друга реалност и измерение, то поне от другия край на земното кълбо. Данчо прави две вечери по ред своите нежни революции срещу страната си на половин литър ракия. На сутринта помни за малкия си бунт, но не говори така наситено за ДПС-то. Даже работи за турчин. В Хасково. Бил готин и добър човек и началник. Следователно не гласувал за Доган. Опитвам се да му обясня, че няма такъв вариант – в смисъл турците поначало са готини и добри хора, но... гласуват за ДПС. Не се съгласява с мен. След като го харесвам, значи не гласува за ДПС-то, оборва ме Данчо с желязна логика. Не споря, защото знам, че самият Данчо трябва да има своето собствено извинение, когато стигне до третата ракия, защо утре ще отиде на работа при Али, да кажем, или при Хасан, или при който и да е добър турчин. И именно в този момент – около 23 ч всяка вечер Йордан трябва да има желязна аргументация защо иска лично да удуши Доган, без това да му попречи да харесва шефа си.
Точно в 23 часа всяка вечер в една къща в Хасково правителството пада. Точно в 23 часа всяка вечер в една къща в Хасково има предсрочни избори. Точно в 23 часа всяка вечер в една къща в Хасково един мъж прави своята нежна революция... и без малко да стане премиер, след което заспива. Не знам какво сънува Данчо, но знам какъв е ежедневният му потискан кошмар. ДПС-то. И когато настане вечер и месец изгрее, изригва гневът на Йордан, който се чуди какви задачи да ми поставя за журналистически разследвания: „Мен защо полицията ме спира, като карам със 160, а малкия пикльо с поршето – не?!”, пита ме той, все едно аз ще му дам достатъчно солиден отговор на въпроса, който задава с екзистенциален потрес.
Дълго си мислех дали Данчо се възмущава на мерзката несправедловост и своята собствена онеправданост... или просто на факта, че не кара порше. Вероятно и на двете. Но пък всеки път на митницата брои кешовица. Въпреки нея вечер иска подредена държава. След което се появява локалният, но грандиозен в неговите очи проблем – ДПС-то. Данчо не ме хареса. Не ме хареса именно защото се опитвах да му обясня, че Доган е нулев проблем. Не за друго – защото създателите на Доган са други. Някой имаше нужда от него. И досущ като д-р Франкенщайн – бавно създадаваха чудовище. Защото гласовете за ДПС-то избираха правителства цялата ни демокрация. Избираха всичко важно. В момента, в който тяхната работа се свърши, изведнъж тези гласове стават незаконни, неморални, нелицеприятни. И всички новини бълват това и показват политици с по питбулски разпенени усти, които се опитват да обяснят на Данчо, че... трябва да прави своите нежни революции, след което да заспива уморен и отвратен.
Не съм виждала Йордан от седмица. А вероятно няма и да го видя скоро. Но съм убедена, че още снощи той е разнищил проблема със спрените европейски пари, отнетите акредитации на разплащателните ни агенции и крадливите ни управници. В политическите си анализи Данчо използва не повече от 20-30 думи, 15-ина от тях нецензурни. И е убеден, че я разбира политиката – регионална и световна. За повечето злощастни събития е виновен Доган и синът на дясната му ръка в Хасково, който кара червено „Порше”. Според Данчо има пряка зависимост между депутатското кюфте, което за жалост не можах да му отговоря колко струва, и строежа на хотели по морето, спрените европари, купуването на гласове и медиите. Всички обществени процеси в страната Данчо простичко си обяснява с размера на нечия заплата и откъслечни реплики от някой (платен) репортаж по телевизията, които е дочул между виковете си.
Иначе Данчо не е лош човек. Той е симпатичен и простодушен. Данчо е един български хъш, който вместо в Браила се опиянява и прави своите малки революции в панелен блок в Хасково... и като истински хъш се чуди защо всички в собствената му държава са го изоставили.
Точно в 23 часа всяка вечер в една къща в Хасково правителството пада. Точно в 23 часа всяка вечер в една къща в Хасково има предсрочни избори. Точно в 23 часа всяка вечер в една къща в Хасково един мъж прави своята нежна революция... и без малко да стане премиер, след което заспива. Не знам какво сънува Данчо, но знам какъв е ежедневният му потискан кошмар. ДПС-то. И когато настане вечер и месец изгрее, изригва гневът на Йордан, който се чуди какви задачи да ми поставя за журналистически разследвания: „Мен защо полицията ме спира, като карам със 160, а малкия пикльо с поршето – не?!”, пита ме той, все едно аз ще му дам достатъчно солиден отговор на въпроса, който задава с екзистенциален потрес.
Дълго си мислех дали Данчо се възмущава на мерзката несправедловост и своята собствена онеправданост... или просто на факта, че не кара порше. Вероятно и на двете. Но пък всеки път на митницата брои кешовица. Въпреки нея вечер иска подредена държава. След което се появява локалният, но грандиозен в неговите очи проблем – ДПС-то. Данчо не ме хареса. Не ме хареса именно защото се опитвах да му обясня, че Доган е нулев проблем. Не за друго – защото създателите на Доган са други. Някой имаше нужда от него. И досущ като д-р Франкенщайн – бавно създадаваха чудовище. Защото гласовете за ДПС-то избираха правителства цялата ни демокрация. Избираха всичко важно. В момента, в който тяхната работа се свърши, изведнъж тези гласове стават незаконни, неморални, нелицеприятни. И всички новини бълват това и показват политици с по питбулски разпенени усти, които се опитват да обяснят на Данчо, че... трябва да прави своите нежни революции, след което да заспива уморен и отвратен.
Не съм виждала Йордан от седмица. А вероятно няма и да го видя скоро. Но съм убедена, че още снощи той е разнищил проблема със спрените европейски пари, отнетите акредитации на разплащателните ни агенции и крадливите ни управници. В политическите си анализи Данчо използва не повече от 20-30 думи, 15-ина от тях нецензурни. И е убеден, че я разбира политиката – регионална и световна. За повечето злощастни събития е виновен Доган и синът на дясната му ръка в Хасково, който кара червено „Порше”. Според Данчо има пряка зависимост между депутатското кюфте, което за жалост не можах да му отговоря колко струва, и строежа на хотели по морето, спрените европари, купуването на гласове и медиите. Всички обществени процеси в страната Данчо простичко си обяснява с размера на нечия заплата и откъслечни реплики от някой (платен) репортаж по телевизията, които е дочул между виковете си.
Иначе Данчо не е лош човек. Той е симпатичен и простодушен. Данчо е един български хъш, който вместо в Браила се опиянява и прави своите малки революции в панелен блок в Хасково... и като истински хъш се чуди защо всички в собствената му държава са го изоставили.
И да копаме, и да не копаме, Х=мамата
Следновогодишен мъдър спор с приятел почти ме убеди, че животът като цяло се свежда до прости сметки. Аз като нежна душа се тръшках за чувства, емоции и прочие романтизми, които някак си излизат извън умножението, делението и прочие математични действия. Младежът, обаче е инженер - прагматичен и целенасочен. Аз като всеки новак в дадена област ударих късмета на начинаещия. Всъщност почти убедена съм, че успях да направя ново откритие в математиката. Тъй като псуването ми е един от любимите мотиви в народопсихологията на българина, а злият анекдот „мога да копам, мога и да не копам” е другият, на тази база открих теоремата, на която се крепи съществуването на страната ни. И така – теоремата на българския живот гласи следното: и да копам, и да не копам, Х винаги е равно на „мамата”. Резултатът е лесноразгадаем – защо да копам, като е все тая? За седмицата успях да събера достатъчно количество доказателствен материал за потвърждение.
01.01.2008 г., 11.00 ч – кварталният магазин, пиян продавач, възрастна дама и аз. Дамата към продавача: Извинете, къде са яйцата? Пияният поглежда кърваво и отговаря нагло: Работата ми е да прибирам пари, не да давам упътвания. Аз към пияния: Работата ви е да бъдете любезен, работата ви е да се усмихвате, именно докато обяснявате къде са яйцата, работата ви е и да ги мътите даже, ако госпожата пожелае. Пияният гледа тъпо. Аз излизам, ще пазарувам другаде, жената остава. И я разбирам – едва ходи, с годините изборите ни се стесняват. Проста аритметика е, колкото и да съм зле със сметките. Изводът е също толкова прост – той е там, пиян и скръбен, че работи на първи. И едва ли взима повече за това, че виси като прани гащи в магазина и трябва да се занимава с хорските претенции в момент, когато му е през оная работа за неговите собствени дори. Естествено – няма да копа.
03.01.2008 г., отново някаква ранна сутрин, телефонен звън: „Ало, дай ми телефон на Гражданска защита, защото брат ми е затиснат в снега в забравено от Бога село, чието име не мога да произнеса, а фирмата, на която е автобусът, дори не знае, че е тръгнал.” След десетки позвънявания по различни офиси на въпросния превозвач се оказа, че явно автобусът е отвлечен от НЛО, защото никой не знае тръгвал ли е този рейс, ако е тръгвал, къде е, колко хора има вътре и прочие. Покъртителното е, че звънейки и разхождайки се до централния офис аз излязох невъзпитана, затова че си позволявам да се интересувам за нещо, закоето „Съжаляваме, госпожице, информация нямаме”. И защо тези мили хора да знаят къде е автобусът, при положение че така и така е обявено бедствено положение и хората ще си стоят в „преспите” (наистина изненадващ е фактът как 30 см сняг могат да изкарат извън релси цяла една държава). Изводът е – така и така е „мамата”, защото да се копа.
04.01. 2008 г., 15.00 ч. Такси, неголямо разстояние, таксиметров шофьор, отказ. Бързам безумно, писва ми сериозно. Предлагам да не пуска апарат, само да ме закара и да каже колко иска. Пътувайки, питам мъжа как би постъпил в следната ситуация: отива на кръчма, поръчва си така знаковите за българина ракия и салата. Русата сервитьорка обаче отказва да вземе поръчката му, защото е „малка”. Ще й кажеш ли, че е кучка? – питам го аз. "Каква ти кучка - отговаря тъпакът, който още не схваща аналогията – курва ще й кажа директно, аз си плащам." "Същото е и с такситата", отговарям лаконично и подавам 5 лв., за които сме се „договорили”.
Изобщо не съм за глупавите стотинки, нито лаская интелектуалната си суета, като доказвам превъзходство над таксиджия. Просто наистина не разбирам защо понякога поне не се опитваме да копаме. Цял свят знае, че умеем и да не го правим. И изобщо започвам да стигам до извода, че живеем в държавата на оксимороните. Смешният плач е някакво перманентно налудно състояние на българина, чиято постоянна хистерия не може да бъде овладяна и от най-силните медикаменти. Защото единственият лек е „мамата”, вечер, тайничко вкъщи. И докато е тайничко, никога няма да разберем манталитета на тази половина от Европа, от която уж вече цяла година сме част. Няма да схванем защо баба-германка прави скандал в български хотел, защото в разгара на лятото климатикът в стаята й има опция само охлаждане, а тя е платила карта за двойна вентилация. Дойде ред и за мъдростта, която по право се полага да облажи читателя в края на всеки текст. В случая е съвсем прозаична – една година след приемането ни в ЕС е крайно време скечът с диалог: „тате, тате, кога ще се оправим”, „еба ли му майката, тате” да се изтърка. Крайно време е и доказателствата на разни зли теореми да бъдат оборени от също толкова логично звучащи аксиоми, за които нужда от доказателствен материал няма.
"Позитано" 20, или прашното леговище на сбръчканото Време
Има едно място в тази страна, където времето е спряло. Застинало, мрачно и наситено червено. Времето там е задимено и в лошо настроение. То е с разкривено лице, подпира се на осеммилионен бастун, говори менторски. Понякога умира от нагъл смях и тютюнева кашлица. До това място се стига лесно. Влиза се трудно. Времето си почива на „Позитано” 20. Там се чувства комфортно, сбръчква се, старее, но знае, че винаги има кой да го реанимира. Ако времето беше жена, там към нея щяха да се обръщат с „другарко”, не с „госпожо”.
На всеки четири години другарката Време си слага ярко червило на устните, намазва скулите си с него и оглеждайки се в джобно огледалце, размазва червената ципура по бузите си с онова специфично движение, което бабите ни са усвоили като навик поради липса на руж. Прическата на другарката Време естествено е добре познатата „розичка”, известна още като фризура „До-ре-ми-фа”. Така пременена, другарката Време дефилира по улиците, представя се за „възрастна госпожа”, чука по вратите ни, влиза в домовете ни и започва да ни казва как да живеем като всяка досадна старица, вкопчена в собствения си живот.
На „Позитано” 20 другарката Време обаче никога не може да бъде госпожа. На „Позитано” 20 тя се охранява от един полупиян портиер. Сбръчкан, лъхащ на алкохол и соцспомени бай Иван демонстрира властта си, която е получил от другарката Време, обръщайки се с прегракнало към посетителите с „Ало, ти къде?!”. Пред накипрената старица обаче се гъне като спиртосан червей и изкуствено чупи в усмивка обилно наквасените с ракия устни. Под зорката охрана на възрастния портиер застиналото време ни дебне. За да вдигне гордо палец в победния си жест. След което да смачка с палеца си тези, които може. Ей така, по другарски.
Другарката Време е паметлива, но когато излезе на улицата, услужливо я удря амнезията. В мрачното си леговище на „Позитано” тя напето се разхожда по прогнилия от годините мокет, кашля от праха и гледа руски филми. На курорт пее „Бийтълс”, досущ като верния си внук – Сергей Станишев. От време на време другарката Време си изпуска нервите, вселявайки се в лидера на лявото крило на БСП Янаки Стоилов. Тогава тя обяснява, че Преходът, който госпожа Промяната й спретна, е скъсил живота й със седем години. Другарката Време е завършен егоист. Преходът й скъси живота с десетилетие, но тя забрави как унищожи много животи за 45 години.
Дълго се чудих как да започна този текст. Сега, като се замисля, трябваше да бъде с една звучна… За да скандализираме другарката Време. Идиотите обаче не се псуват на майка, защото има опасност да се размножат. Сега по същество.
Ако видите Янаки Стоилов да се ядосва, че манджата на жена му е кисела или солена, или и двете, то да знаете, че пръст в тази работа имат капитализмът и преходът. Ако пък същата тази госпожа често му казва, че я „боли глава”, то както добре знаете – вина за подобно неразположение имат „дясната политика на БСП”, съществуването на опозиция и този зъл политически модел – демокрацията. Ако попитате БСП кой е виновен за падането на България под турско робство пък, ще чуете гръмогласен отговор „Иван Костов”.
В последните години у нас хората измирали заради прехода. Ако не го знаете – питайте Стоилов, който прозря тази истина. Той ще ви обясни напоително, аргументирано и с пионерски патос. Ще направи това, докато премиерът пее „Бийтълс” пред развълнувана социалистическа младеж на символичната дата 10 ноември. Певческите изяви на Станишев са силно безинтересни, колкото безличен в политически аспект е той самият. Любопитното е друго – що за кентавър шизофреник е партия, която докато лелее по славните си времена на забрани, унижения и безалтернативност, пее с пълно гърло символите на бунта срещу нея?!
Каква е тази мерзка дясност, другарю Станишев? Западно влияние – упадък! Върху „дясната” ви глава със страшна сила ще се стовари стисналият розата юмрук и ще ви „посини”. Преходът ни скъси живота, а вие ще ми пеете песнички, вместо да вземете поне един концлагер да откриете с премиерския си възторг и червена каска!!! Ще защитавате плосък данък, вместо да наложите купонна система, и ще посещавате Буш, вместо да висите като паяк не три, а шест часа пред Путиновата порта.
Защо вие, другари Станишев и Стоилов, знаете английски, като този пуст преход ни скъси живота? Защо не гледате руско кино вместо холивудски продукции? Защо четете модерна литература, пиете класни вина и се возите в западни коли? Имате алтернатива – „Лада” произвеждат и нови модели, а вместо сьомга може да ядете доволно „Камчия”.
Та… когато, господа (простете, другари, че не се обръщам към вас, но някак времето го изисква), се снимате по вестниците, пеейки „Бийтълс”, имайте благоразумието да не извисявате фалцетни гласчета как демокрацията ви е скъсила живота. Защото ако не беше тя, щяхте да грачите „Ние сме на всеки километър” в злокобната прегръдка на Найда Манчева. И нали знаете - нещата се объркват изведнъж, но се оправят постепенно.
По този повод, бъдете така добри и паметливи, за да не обяснявате как хората ще живеят с 10 години по-малко в демократична страна. Защото лично аз предпочитам да съществувам по-кратко, но да знам, че за тези десетилетия ще имам времето да ви наругая, отколкото цял един ДЪЛЪГ живот да гледам съветски филми, да се радвам на чифт дънки като на моден шедьовър и да си скъсявам живота по опашки за новогодишни банани…
Кой изпя "Кен лий"
"Кен лии", драги ми Смехурко, не е песен на Валентина Хасан. Не е 15-годишен спомен от касетките, чиито ленти се нагъваха безкомпромисно от развалените глави на 10-годишен Сименс от корекома. "Кен лии" не е римейк на Марая Кери. "Кен лии" не е „Няма такъв изрод”, каквито коментари се появяват по нетските дебри по повод култовото изпълнение на девойката от село Звезделина. "Кен лии" е продукт. Продуктът, който създаваме ние. Продуктът на манифактурния труд на соц(не)културата и десетилетията информационна дупка. "Кен лии" всъщност е послеписа под „Збогуването” на министъра на културата. И е по-малко сттрашно от него и далеч по-забавно. Защото в „Кен лии” и в „тунай мулинай” няма претенции. То е простодушно, наивно, на „детски английски”. „Кен лии” е резултатът от цялата държава. Резултат на изкривеното посттоталитарно мислене, резултат на всеобщата бездарна некадърност. "Кен лии" дори е начин. Ако щете е превенция. Да не изгориш във влак, без всъщност да има виновни. Да не ти спрат парите от еврофондове, без още да си ги видял, защото някой преди теб им се е нагледал.
"Кен лии" е начинът да не стоиш в село Звезделина, а да заминеш в Испания, зад бара, както ми разказа Валентина. И изобщо Валентина не е смешна. Тя е адския пич. На нея не й пука от това на какъв английски точно пее. И няма и за какво – Валентина Хасан, за разлика от нас, знаещите английски, си гледа живота в Испания. Да, живот зад бара, но тя не претендира да е някакъв своеобразен културен връх със своето „Кен лии”. Министърът на културата, със своето „Збогом” обаче не стои зад бар, където вероятно му е мястото. Стои в кресло. Министерско. Валентина Хасан е негово умалено и подобрено издание. Тя е България в умален мащаб. Но България й се смее. Като защитна реакция, защото никой от нас не може, а и не ще да си представи, че в сравнение със Западна Европа ние дори до „тунай мулинай” не го докарваме.
Случаят Куйович, комисията по него, спрените пари по ФАР, ИСПА и САПАРД, изгорелите във влака София-Кардам, нефтопроводът „Бургас-Александруполис”, независимостта на Косово...За всичко България има обяснение. И то е „Кен лии”. То е почти толкова неразбираемо, налудно и смешно. Вероятно и Англия ни завижда на черния хумор.
„Кен лии” е Могилино. А позицията на Емилия Масларова е „тунай молинай”. Компетентността й е смесица от двете, в комбинация с шалче. "Кен лии" е правосъдието ни. Резултатът – условната присъда на Стависки. „Кен лии” е КАТ и 20-те лева за едно кафе. „Кен лии” действително е продуктът, който създаваме ние с перманентното ни нищоправене и цъкане с език. „Кен лии” е възмущението ни от всякакви институции и примиреното ни типкане по държавната машина. „Кен лии” е извадена лична карта с връзки за по-малко от 40 минути и стандартна процедура повече от месец.
„Кен лии” е няма такава държава. Няма такива хора. Няма такъв фалшив фалцет. То е и безумната самонадеяност на отчаянието. Когато видим Валентина Хасан в червена бална рокля, пееща на своя си английски – виждаме себе си. И както хиляди се хилят на "Кен лии" в YouTube, точно толкова подигравателно гледат на самата ни държава, извън нейните граници. Естесвено в нашите си очи сме една прелест. Изпълняваме препоръките на Европейсаката комисия, припява премиерэт и завършва с „лубудибудаутююююю”, синхронизираме правосъдието си с европейското, пъчи се Тачева и после „лубудибудаутююююю”. „Да тропнем по масата” вие Масларова. Защо никой не качва Масларова в интернет – убедена съм, че изпълнението й на „Дали хазяйката ще дойде рано” ще е със същата посещаемост, на каквато се радва Валентина Хасан. И обективно погледнато – няма как тази държава, нашата, да създаде нещо по-различно от „Кен лии”. Жалкото е, че самата България не може да емигрира от себе си. Да работи в Испания като барман и даде шанс на детето си да израстне в различно нещо от солово изпълнение на „Кен лии”. Което всъщност е шанс солото да не се превърне в дует.
Така че, когато за пореден път отворите клипчето с Валентина Хасан, знайте, че тя е само нагледният пример за собствената ни лайнария и глупост. И когато по някой форум се появи постигът „Тая е ебати изрода” се замислете коя всъщност е тая. Приятно слушане
"Кен лии" е начинът да не стоиш в село Звезделина, а да заминеш в Испания, зад бара, както ми разказа Валентина. И изобщо Валентина не е смешна. Тя е адския пич. На нея не й пука от това на какъв английски точно пее. И няма и за какво – Валентина Хасан, за разлика от нас, знаещите английски, си гледа живота в Испания. Да, живот зад бара, но тя не претендира да е някакъв своеобразен културен връх със своето „Кен лии”. Министърът на културата, със своето „Збогом” обаче не стои зад бар, където вероятно му е мястото. Стои в кресло. Министерско. Валентина Хасан е негово умалено и подобрено издание. Тя е България в умален мащаб. Но България й се смее. Като защитна реакция, защото никой от нас не може, а и не ще да си представи, че в сравнение със Западна Европа ние дори до „тунай мулинай” не го докарваме.
Случаят Куйович, комисията по него, спрените пари по ФАР, ИСПА и САПАРД, изгорелите във влака София-Кардам, нефтопроводът „Бургас-Александруполис”, независимостта на Косово...За всичко България има обяснение. И то е „Кен лии”. То е почти толкова неразбираемо, налудно и смешно. Вероятно и Англия ни завижда на черния хумор.
„Кен лии” е Могилино. А позицията на Емилия Масларова е „тунай молинай”. Компетентността й е смесица от двете, в комбинация с шалче. "Кен лии" е правосъдието ни. Резултатът – условната присъда на Стависки. „Кен лии” е КАТ и 20-те лева за едно кафе. „Кен лии” действително е продуктът, който създаваме ние с перманентното ни нищоправене и цъкане с език. „Кен лии” е възмущението ни от всякакви институции и примиреното ни типкане по държавната машина. „Кен лии” е извадена лична карта с връзки за по-малко от 40 минути и стандартна процедура повече от месец.
„Кен лии” е няма такава държава. Няма такива хора. Няма такъв фалшив фалцет. То е и безумната самонадеяност на отчаянието. Когато видим Валентина Хасан в червена бална рокля, пееща на своя си английски – виждаме себе си. И както хиляди се хилят на "Кен лии" в YouTube, точно толкова подигравателно гледат на самата ни държава, извън нейните граници. Естесвено в нашите си очи сме една прелест. Изпълняваме препоръките на Европейсаката комисия, припява премиерэт и завършва с „лубудибудаутююююю”, синхронизираме правосъдието си с европейското, пъчи се Тачева и после „лубудибудаутююююю”. „Да тропнем по масата” вие Масларова. Защо никой не качва Масларова в интернет – убедена съм, че изпълнението й на „Дали хазяйката ще дойде рано” ще е със същата посещаемост, на каквато се радва Валентина Хасан. И обективно погледнато – няма как тази държава, нашата, да създаде нещо по-различно от „Кен лии”. Жалкото е, че самата България не може да емигрира от себе си. Да работи в Испания като барман и даде шанс на детето си да израстне в различно нещо от солово изпълнение на „Кен лии”. Което всъщност е шанс солото да не се превърне в дует.
Така че, когато за пореден път отворите клипчето с Валентина Хасан, знайте, че тя е само нагледният пример за собствената ни лайнария и глупост. И когато по някой форум се появи постигът „Тая е ебати изрода” се замислете коя всъщност е тая. Приятно слушане
Абонамент за:
Публикации (Atom)