Въпрос на ситуация

София мирише на Диор, Армани и Шанел. Има аромат на току що измити зъби със силно ментова паста, в комбинация с малцово уиски и кубинска пура. Мирише на кафе, тютюн, вестници и освежител за въздух. На джойнт, мурсалски чай, бира и окосена трева. София понякога смърди на конски фъшкии, пот, евтини цигару и ракия.

Има една улица в столицата, която събира всички нейни аромати. Цар Симеон. Безкрайно дълга, напълно шизофренична. Дори бгмапс се обърква, когато трябва да покаже началото и края на Симеон. От безумните магазини за авточасти, тя минава през най-голямото сборище на евтината платена любов, стига до кокетно френско бистро, полупорутени кафенета и пазар, криволичи през безброй островърхи кооперации на старата софийска аристокрация и се забива челно в лудницата на булевард Васил Левски.

Няколко години държах малка квартира на Цар Симеон. С високи тавани, дървен под, орнаменти по прозорците и вити стълби. Като цяло жилището се разпадаше безжалостно, но пък беше идеално за „тихо купони с опиум”, както го кръсти една приятелка. На няколко преки от въпросната обител се намира висока концентрация от евтини кафенета и няколко хранителни магазина, които трогателно отглеждат трима ако не просяци, то поне престарели мъже с потенциал да развият и обиколка из кофите за смет. Брадясали, миризливи и безбожно усмихнати 4 години все пиеха ракия на една пейка около църковния двор. Наскоро в някакво бясно задръстване, опитвайки се да избягам от трафика престоях около час на задръстената ул. Симеон. Колата си бучеше на едно място точно срещу пейката на тримата субекти, които към 12 часа вече бяха доволно подпили. Естествено, аз си го чувствам почти съседи и ги зяпах дълго през отворения прозорец. Решително единият стана, довлече крачоли до ъгъла на тротоара и провлачено попита „Извинете мила госпожице, имате ли възможност да ни подарите по една цигара?” Връчих му неразпечатана кутия. Така де, нали си комшии... Нашият приятел почти изтрезнял от изненада гледаше втрещено няколко секунди, след това протегна две ръце, за да се напъха в колата и превъзбудено обясни как е наложително точно в този момент да ме „цуне”.
Харесвам битниците в 21 век, персонажите на Стайнбек от улицата Консервна също будят симпатии, ама чак да се целуваме ми идва в повече. Отклонявайки набезите на любвеобилния алкохолик, горд притежател на кутия сиво Боро ме блъсна миризма на ракия, пот и спарено. Щастлив кварталния алкохолик забърза, доколкото това му бе възможно, към аверите си, за да сподели плячката. Престоях на Симеон още 20-тина минути. Малко преди да се размърда задръстването друг тип от ведрата тълпа дойде и загрижено ме попита да не би да не пуша, защото съм им дала всичките си цигари и любезно предложи да ме почери с папирос от подарената им кутия. След като и той пожела да ме целува, задръстването се отпуши можех да се спася от народната любов.

По-късно вечерта, проявявайки се като виден столичен кибик в едно заведение, симпатичен младеж запита дали мога да му дам цигара, докато му донесат. Разбира се, тренинг имам, подавам кутията, той запали, усмихна се и ... изобщо не пожела да ме „цуне”, да му се невиди! Е, по-късно ми предложи пурета и изпрати едно малко в знак на благодарност. Ама в крайна сметка животът не е съвсем справедлив...

И докато размишлявах на не до там любвеобилната благодарност на симпатичното момче, за секунда се позабавлявах с идеята, че след години мога да го потърся на онази сакрална пейка на улица Симеон. Защото лицата на София всъщност са маски, а осакатената мутра на града пулсира под тях. А пък и градуса на малцовото и гроздовата, всъщност не са много различни. Въпрос на ситуация. Не на град.