Страната на чудесата

Започвах този текст няколко пъти. Първо ми се стори, че удачно начало е несметно количество ругатни, псувни и прочие похвали. После се опитах да измисля нещо умно. Чудих се дали първите думи да не са и патетични и накрая реших – започвам направо.

Не САЩ, а България е страната на неограничените възможности. В страната на Бойко Борисовците каквото и да се случи не би ме учудило. Защото най-лесното нещо в света е да станеш премиер на България, когато капацитетът ти не надхвърля този на охранителя на премиер-министъра в други страни. Или пък да те обявят за „Човека глас”, когато пееш фалшиво. Или да си министър на културата с правописни умения, простиращи се до изписването на култовата дума „Збогом”. Или да си професионален шофьор, без книжка. Или да си галадна благоевградска баба, която има присъда за откраднато кебапче (едно!), а когато си истински убиец – такъв, поръчвал и отнемал човешки живот да мааш гащи гордо със самочувствието на богоизбран. Така, че няма невъзможни неща. Добре дошли в Страната на чудесата! От няколко дни съм се сетила за онзи прекрасен диалог от „Алиса в страната на чудесата” между едноименната героиня и котарака, който се усмихва. „Аз не искам да вървя сред луди хора” – каза тя. „Нямаш избор – отвърна котката. – Тук всички сме такива”. И е много правилно – тук всички сме такива. От една крайност се бухваме с ентусиазма на идиота в друга и когато се проснем на земята изтощени от всичките си налудности се чудим защо докато приритваме безпомощно ни и ебат. После вдигаме своите малки революции, докато слушаме поредната доза новини. А тези, които се показват от екраните са като Кралицата от Алиса. Решават проблеми, били те големи или малки, по един единствен начи – „Отсечете му главата – каза тя, без дори да се обърне”.

Този текст е за решенията и изборите, за грешките и здравината на задниците ни, с които трябва да понасяме всички недостойни действия върху тях от кофти преценката си. Да, аз не искам да вървя сред луди хора, както казва Алиса. И не искам страната ми да добива държавническа структура по подобие на охранителна фирма. Нито имам желание да виждам лицето на въпросната държава (не знам защо в езика си не сме възприели да използваме и други части от тялото, когато това е подходящо) по дънки и блузка на райета. Нито мога да понеса, че докато някой маха пръст заплашително от телевизора и се кани да даде на обществото политически хляб и зрелища, същото това общество не успява да проумее, че когато политическите заигравки се изчерпат, не друг, а то самото ще бъде хвърлено на лъвовете. Сиреч няма да получи така дългоочаквания хляб. Когато това се разбере, обикновено някой конвулсивно се гърчи на арената между сметки за ток и парно, чакайки поредния спасител. И тук пак идва мястото на Алиса – не мога да се сетя, кой от героите там беше заключил мъдро „обикновено съм много смел, но днес имам главоболие”. България е с мигрена. Поне това да служеше като оправдание за отказ от секс в нискобюджетен филм. Ами не стига, че ни болят главите, ами и ни таковат. Но пък при някои порастването става по възможно най-неприятния начин.

И за да не бъде всичко твърде иносказателно – няколко изречения в прав текст. В страната на чудесата всички са извратени. Те избират за премиер охранител. А за охранители на детски градини се слагат пенсионери. Шизофренично е. Охранителят бие, на него това му е работата. И голям бой ни се пише. Върху нашите задници. Ние си го избрахме, защото сме толкова умни. Колкото охранители (повтарям тази дума не заради бедния си речник, а защото към момента е основополагаща). Ние ще си го търпим, защото искаме след пенсия да пазим детски градини. Ако искахме като немски престаряващи туристи да обикаляме света – решенията ни щяха да бъдат други. Ние ще си го и свалим, защото в страната на чудесата пътят между „Осанна” и „Разпни го” е твърде кратък.

Имам усещане за край. И на държавата и на текста. Той ще бъде пак от Алиса и за двете. „Необходимо е да тичаш с всички сили, за да останеш на същото място. Ако искаш да стигнеш някъде, трябва да тичаш два пъти по-бързо”.