Драгойново – алтернативата на София

Текст за столичното люпене не семки и усърдно съзерцаване на турски сериали



Има едно село Драгойново. Пловдивско. Малко, китно и уютно. В коритото на реката расте безстопанствен джойнт, а нощем заспиваш от бълбукането на селските чешми, които са кажи-речи под всеки прозорец. Има минерални извори, тракийска могила, легенди за хайдути – всичко което е необходимо за едно село. Ядеш току-що изпечен хляб от фурната, която се намира на мегдана. А всичко останало, включително и ти, е на разстояние не повече от 500 метра от въпросния център. Там животът е друг – няма уиски, няма неон, няма цифрова телевизия, а единственото задръстване, което се образува е на излизане от селото, защото завоят е кофти. В трафика обаче участват не повече от две коли, така че с малко псувни и секунди търпение и той се преживява... Единственото общо между село Драгойново, Пловдивско и София съм аз. Общо дотолкова, че на моменти ми иде да захвърля шумно всичко тук и да отида тихо там. Далеч от суетата, моторния вой, силната музика, сутрешната аларма, тежкия махмурлук, провлачения работен ден, безкрайния светофар пред ректората, десетките карти, чиито пин-кодове забравям, опиканите подлези, сбърканите кръстовища, брадясалите ватмани, некадърната блондинка шофьор, заради която вчера щях да се блъсна в лъскавия джип на някой успешен знам ли какъв. Далеч от всичко това. Там, където няма реактивен дим, а животът се измерва в лехи домати и стерилизирани кисели краставички. Там, където не ми би ми се налагало да прехапвам устни всеки път, когато искам да напсувам някоя институция. Просто защото няма такива. Там, където нощта е тиха, а денят започва рано. Там, където макар и максималният радиус да е един километър е широко. Много по-широко, от тук, където далечината е толкова пренаселена, че ти убива ентусиазма.

Точно преди изборите в София бях написала един текст за това какво ни очаква. Не особено ведър, разбира се. И то ни споходи, като освен всичко останало си е наша заслуга. В тоя смисъл ще кажа, че не харесвам особено клишето, че всеки народ си заслужава управниците. Не че не е вярно, но има една ужасяваща прокоба в него, чувство за обреченост, че все някой лумпен ще ми дава наклон. В което предположение не, че също няма доза истина, но както и да е. София никога не е била по-грозна от сега. И никога не е била по-люпеща семки, чешеща се по топките и храчеща безразборно. В нея няма жизнено пространство, няма къде да си паркирам колата, нито къде да отида без поне двама души да ми вдигнат кръвното с неуместното си поведение.

София е зле възпитана и единственото време, в което е смълчана е когато дават турски сериали. Говоря в своята масовост. А тя – масата, задушава всичко останало, иска рушвет, гледа да те прецака и да ти спука поне две гуми ако си спрял на нейното място пред блока, като в случая „нейно” е дума с особен смисъл, в чието тълкувание няма да се спускаме.

София хрипти и астматично се задушава в собствената си истерия. А тази истерия няма кой да я успокои, да я канализира или поне да я накара да спре да чопли семки по жълтите павета. Не казвам това от кой знае какво уважение към въпросния столичен символ, а с потрес от ежедневната простотия, която се превърна в униформа на града.

И тук в никакъв случай не ми разправяйте как София имала и друг облик и своите скрити малки оазисчета. Ако столицата имаше две лица, дали щеше да носи точно това, а? Тук ще стана малко по-генерална – ако страната ни имаше две лица, дали това щеше да носи точно това? Все повече започвам да си мисля, че не заслужавам (аз лично, за вас не знам, може да си ги харесвате) премиер – ексохранител и кмет бивша учителка. Стесняват ми хоризонта. И защото имам особено мнение за емиграцията, което не е предмет на този текст, България няма да напусна, но нищо не пречи да ида в Драгойново. Така де, там също живеят хора...