Трите аромата на чорапогащника

Защо когато е в цикъл жената пресолява манджата? ЗАЩОТО ТАКА!!! Или пък кое е онова нещо, което мирише на задник, крака и женски полов орган (използвам странното словосъчетание, защото съм възпитана)? Свит на топка чорапогащник. Все известни вицове, а на всичко отгоре и верни. Изведнъж обаче между тях със социалистически възторг изгрява 8-ми март. Ден необясним, лишен от смисъл и наситен с патоса на всяка чиновничка или даскалица, която стиска в ръка, подарен й от някой „кавалер” карамфил. Само 24 часа по-късно същият възпитан и почитащ деня на жената, майката и знам ли още какво, пич разказва вица за чорапогащника и се смее с възторжени от остроумието му приятели. Китката е увехнала, също като притежателката й, която се е почувствала жена веднъж в годината.

Истината е, че и на 8-ми март чорапогащникът смърди, но притежателката му, която размахва приповдигнато карамфил се смята за благоуханна поне един ден в годината.

В офисите настроението е ведро, квачките кудкудякат и се усмихват коя под поруменели страни, коя под мустак, на вниманието, което им е оказано. А вечерта, естествено кръчмите се пълнят с неизчерпаемо количество лели, които се кискат, пият ракия и хриптят ведро над някоя салата, говорейки си по женски. Мъжете им си почиват от празничната атмосфера, докато се чешат по топките пред телевизора и смучат бира. Не знам по каква причина, но чуя ли 8-ми март, освен че ми иде немедлено да повърна, моментално си представям една от онези жени тип То, запазили соцдъха си – в комбинизон и пеньоар след работа у дома, малко след като е влачила торби от супера като мистично същество изпълзяло от канала, за да плаши малките дечица. Сакралният празник смърди на ведомственост, изстинали кебапчета, спаружена салата и старо олио. Той е част от онези навици, създадени у нас от времето преди 10-ти ноември, които и сега някак дават чувството за сигурност на доста голяма част от българите. Някак невидимо присъства, за да държи еректирал духа на българката през останалите дни от годината. За да може всяко подобие на Найда Манчева или Цола Драгойчева, каквито впрочем има в изобилие, да знае че от тетка поне един ден в годината ще бъде дама. Без значение на какво точно й мирише чорапогащника, или дали е пресолила манджата.

Хубавото на цялата тази история покрай деня на жената е, че започва да запада като неподдържана кръчма. И че вече две поколения знаят, че са дами 365 дни в годината, без специалния карамфил, поднесен в първата десетдневка на март и без ведомственото събрание в някой ресторант с престаряла салата.

Модерната жена, се възприема като такава целогодишно и сама си разказва вицовете от началото на текста, защото е независима и има чувство за самокритичност. И разбира се, знае че е дама и в пола, и в кецове, без да робува на задължителности, от които има право да се освободи някак мъченически само за един ден от календара. В този смисъл, докато ходих на училище и почитта към 8-ми март беше един вид задължителна, ужасно се чудих защо патосът около този ден, навява мисълта как през останалото време жените са мъченици, които се борят с живота (ей тоя израз ми е любим), с мъжете си, с децата си и прочие. И изобщо как цялото им ежедневие е пълно с борба и неблагодарен труд, в името на нечие добруване. По-късно разбрах няма как да се чувстваш пълноценна единица от женски пол на нашето общество, ако не се възприемаш като мъченица, която а-ха и да я канонизират, малко след осмомартенския купон. Така де, и това има пряка връзка с онези три неща, на които мирише чорапогащника, ама е тема на друг текст.