Most Wanted

- Most Wanted играл ли си? Много е интересна!
- Wanted ли? Не...
- Не, Most Wanted...
- Не съм, за какво се разказва?
- Ами не знам, ама е интересна...

Пътувам в автобус 76. Рядко се намъквам в градския транспорт и всеки път, когато се озова в този паралелен свят изпадам в културен шок. Малки деца квичат, чичовци със силно изразени кореми подпират останалите пътници и играят ролята на въздушна възглавница за останалите пасажери, лели с торби, изглеждащи като митични същества, се унасят от монотонната возия. Всички миришат еднакво кисело, а ако се водят разговори са еднакво глупави.

Горният диалог се разви между две хлапета на около 10 години в митичния автобус 76. Говориха силно и вещо за въпросните игри, като половината от думите, които употребиха в досадния си разговор ми бяха непознати. А после се смея на баба ми, когато ми обяснява, че си представя facebook, като книга, която прилича на кълбо. Тя е на 80 и се святка повече от мен, дето съм на 24. Както и да е. Та думичките в началото бяха единствената част от разговора, която що годе дешифрирах и вероятно щях да подмина разсеяно, ако не разгледах останалите пътници. В ляво от мен стоеше девойка на не повече от 15 години, развяла цици и загатнала първичните си полови белези в пола-колан (това е нещо като модерната преди години дреха пола-панталон, ама изглежда като колан с привкус на пола). Лолитката говореше нервно по телефона, докато дъвчеше нокът с олющен син лак като на кондукторка. Точно до нея с влажен поглед впит в детския й задник се мъдреше чичо. От онези с коремите тип въздушни възглавници. Почесваше топки през джоба си и от време на време почистваше гърлото си кашляйки, така че някакви парчета от устата му безмилостно хвърчаха към косматия врат на дядото пред него. Впрочем и дядото се зазяпа в задника на тийнейджърката. Две седалки по-близо до шофьора дама на около 50-55 години дремеше (в буквалния смисъл на думата – просто си спеше на пресекулки) над вестник. Четивото – Телеграф, страницата трета – илюстрацията – опичена девойка. На предната страница, естествено – описани великите дела на Бойко Борисов. Първото- достойна илюстрация на безумното пътуване в автобуса, а второто на цялата държава. В крайна сметка и двете са едно и също.
Точно до шофьора, превита на кука, малка синьокоса бабичка, се опитваше да намери опорна точка, в която да опре себе си и самотните си мисли. Много назад – в дъното на автобуса пъл се чуваше налуден смях, смесен с псувни на шопски. Тогава го видях. Висок и слаб мъж на около 60. Кльощав, с изпити бузи, мътни очи, бяла дълга коса, пожълтяла от цигари брада и.... ярко розово червило. Дънковото яке и ризата, в които беше облечен, допълваше със сребриста дамска чанта, а цялостния си налуден вид - с усмивка. Естествено и смеха и псувните бяха адресирани към него. Не съм много сигурна дали разбираше за какво става дума. Но дори и да беше така не му пукаше. Возеше се прав, перфорирал билетче и с благо лице. Когато слезе на Орлов мост подаде вече употребения билет на една леля (така де, да не се охарчи жената). Тя го изглежда с презрение и остави малката хартийка на падне безмилостно на земята. Гордият собственик на розово червило и сребърна дамска чанта се усмихна чаровно и подмина. Той беше единственият независим, който видях на тазгодишния 22 септември. Нямам представи дали знаеше какъв празник е.
12 часа по-рано, обаче, една успяла бизнесдама, която знаеше смисъла на Деня на Независимостта, ми разви подробно тезата, че е наложително да се обзаведа с гадже, което да ми купува неща. До това прозрение съм щяла да достигна неизбежно, ама ми трябвало още малко време, отсече вещо девойката. Чудя се дали когато е била 15 е носила син лак и се е возила на автобус 76?
И не на последно място се чудя дали ако й се случи да поговори с усмихнатия чичо с червилото за Независимостта няма да звучат като онези дечица с компютърните игри. Така де – не знаем какво е да си независим, но ни се струва ужасно интересно.
Пък и въпросната ни Независимост е Most Wanted.