След като Бойко Борисов обясни, че "В ГЕРБ мъжете обичат жените си, а жените мъжете си" съм трайно разколебана на тема сексуална ориентация и естетика. В тоя смисъл ме вълнуват разни скверни мисли като например кой е тоя мъж, който обича силно Цецка Цачева, дали вече хетеросексуалността е обидна, с оглед fuck-та, че в ГЕРБ така правят. И още – дали всеки гей е опозиция? И дали цялата опозиция е съставена от гейове?
Вероятно още в понеделник, в ранна утрин по време на дежурното включване на ББ в някой сутрешен блок(прайм-тайма в БГ е термин, който означава „времето, в което по ТВ говори прайм-министъра”) ще обясни, че в ГЕРБ го правят само в мисионерската (нали гоним морал). Впрочем мисионерската пак води името си от ББ, не за друго... просто е месия.
И изобщо много сексуално е в политическия ни живот. Полов и парламентарен са прилагателни, които в последната седмица, станаха почти синоними. Нивото на тестостерон в управлението ни расте на кватнови подскоци... а пък аз все се сещам за констатацията на един умен човек, че когато политиците не го правят с жените си, го правят с държавата.
Но пък от гледна точка на естетика, за която стана дума в началото... като им виждам жените, сексът е по-добре да бъде с държавата. Иначе е „цекс”.
петък, 22 октомври 2010 г.
четвъртък, 14 октомври 2010 г.
EuroП.У.Т.К.А
Вече съм спокойна. Европейка съм. Имам и две неоспорими доказателства за тази ми принадлежност към цивилизования свят. Първото – конкурсът за красота, който се организира в Син Сити, където ще избират Мис Европейски съюз (че какво друго?!) и второто – новият европейски университет, чието местонахождение е Перник. Перник и Син Сити – европейските символи на България.
Просълзявам се от умиление само от представата, че възпитаничка на новоизлюпеното висше учебно заведение може да се окичи и с титлата „Красавица на ЕС”. Естествено, нимфетката ще получи приза в меката на чалгата. Без съмнение, и дипломата й, и почетната лента ще връчи премиерът Бойко Борисов, който някак чудесно пасва на ситуацията. Чалга, мускули, силикон и висше образование – така изглежда накратко Европа. Или поне Европа в България.
Но да продължим с пернишкия сценарий. След като ББ връчи почетната лента за красота на кръшната перничанка, двамата моментално ще се метнат за парадна обиколка на Голф 2-ка с лети джанти, ама само от страната на дискотеката (в Перник вече така декорирали колите си - като антикризисна мярка). След това ще хвърлят салфетки в захлас, но разделени минимум на две. Както едно време по закусвалните от едно пакетче успяваха да произведат поне четири пъти повече, за да спестят от консуматив. Криза е, както се разбрахме. А ние като добри европейци, каквито сме, с оглед изложените факти, трябва да даваме пример за ограничаване на разходите.
Малко предистория. За Пернишкия университет по телекомуникации, компютри и архитектура (П.У.Т.К.А) се заговори от година насам. Всички самоотвержено хвалеха ПУТКА-та, още преди да е отворила врати за целокупното народонаселение. Внезапно ги осени прозрение, че не е много възпитано да обявят свободен студентски прием на място с подобно име... Пък и нали някой трябва да открие ВУЗ-а! Как ще прозвучи примерно „Бойко Борисов преряза лентата на ПУТКА“. Вярно, че подобен акт е вид дефлорация, но поне да не се започва с позите от самото начало.
Та... както винаги се случва у нас, когато нещо добие очертания на женски полови органи, изведнъж се сещаме за европейската ни принадлежност и я експлоатираме безжалостно. Така от ПУТКА се сдобихме с ЕПУ – тоест, Европейски политехнически университет. В Перник. Докато Бойко Борисов режеше лентата му, без да рискува чудесното проектозаглавие от горните редове, стана ясно, че студентите в Перник - новата образователна столица на Европа - са основно от Саудитска Арабия, Камерун и Египет. Всъщност, защо не – само преди няколко седмици министър-председателят припозна като стратегически партньор на България Северна Корея. В този смисъл е по-добре да действаме по- на едро. Редно е Европейският университет в Перник да е поне Световен, ако не Галактически. Разбира се, за да сме последователни, в Син Сити трябва да се проведе конкурса Мис Свят.
Хубавото на цялата тая работа е, че след няколко години този диалог няма да е виц:
- Какво си завършил?
- Компютри.
- Къде?
- В Европейския в Перник...
Мило е да си имаш държава, в която университетът е с проектоиме П.У.Т.К.А. Още по-мило е дни преди откриването му, гинеколог да стане министър на здравеопазването. А най-трогателно от всичко е как върху цялата тази полова система обуваме европейски гащи.
И не на последно място - вече можем да казваме, че евроинтеграцията ни е през .... пернишкия.
Просълзявам се от умиление само от представата, че възпитаничка на новоизлюпеното висше учебно заведение може да се окичи и с титлата „Красавица на ЕС”. Естествено, нимфетката ще получи приза в меката на чалгата. Без съмнение, и дипломата й, и почетната лента ще връчи премиерът Бойко Борисов, който някак чудесно пасва на ситуацията. Чалга, мускули, силикон и висше образование – така изглежда накратко Европа. Или поне Европа в България.
Но да продължим с пернишкия сценарий. След като ББ връчи почетната лента за красота на кръшната перничанка, двамата моментално ще се метнат за парадна обиколка на Голф 2-ка с лети джанти, ама само от страната на дискотеката (в Перник вече така декорирали колите си - като антикризисна мярка). След това ще хвърлят салфетки в захлас, но разделени минимум на две. Както едно време по закусвалните от едно пакетче успяваха да произведат поне четири пъти повече, за да спестят от консуматив. Криза е, както се разбрахме. А ние като добри европейци, каквито сме, с оглед изложените факти, трябва да даваме пример за ограничаване на разходите.
Малко предистория. За Пернишкия университет по телекомуникации, компютри и архитектура (П.У.Т.К.А) се заговори от година насам. Всички самоотвержено хвалеха ПУТКА-та, още преди да е отворила врати за целокупното народонаселение. Внезапно ги осени прозрение, че не е много възпитано да обявят свободен студентски прием на място с подобно име... Пък и нали някой трябва да открие ВУЗ-а! Как ще прозвучи примерно „Бойко Борисов преряза лентата на ПУТКА“. Вярно, че подобен акт е вид дефлорация, но поне да не се започва с позите от самото начало.
Та... както винаги се случва у нас, когато нещо добие очертания на женски полови органи, изведнъж се сещаме за европейската ни принадлежност и я експлоатираме безжалостно. Така от ПУТКА се сдобихме с ЕПУ – тоест, Европейски политехнически университет. В Перник. Докато Бойко Борисов режеше лентата му, без да рискува чудесното проектозаглавие от горните редове, стана ясно, че студентите в Перник - новата образователна столица на Европа - са основно от Саудитска Арабия, Камерун и Египет. Всъщност, защо не – само преди няколко седмици министър-председателят припозна като стратегически партньор на България Северна Корея. В този смисъл е по-добре да действаме по- на едро. Редно е Европейският университет в Перник да е поне Световен, ако не Галактически. Разбира се, за да сме последователни, в Син Сити трябва да се проведе конкурса Мис Свят.
Хубавото на цялата тая работа е, че след няколко години този диалог няма да е виц:
- Какво си завършил?
- Компютри.
- Къде?
- В Европейския в Перник...
Мило е да си имаш държава, в която университетът е с проектоиме П.У.Т.К.А. Още по-мило е дни преди откриването му, гинеколог да стане министър на здравеопазването. А най-трогателно от всичко е как върху цялата тази полова система обуваме европейски гащи.
И не на последно място - вече можем да казваме, че евроинтеграцията ни е през .... пернишкия.
сряда, 29 септември 2010 г.
гЕнеколог
- Пено, снощи те сънувах.
- Как бе, Киро?
- Надупена.
- Боже, пак съм хранила свинете.
Ей такова ни е всичкото – и свалките, и асоциациите. Като иска някой да ни направи комплимент ни пощипва по гъза просташки. Ние пък си мислим за свине и някак не ни остава капацитет да се фръцнем като госпожици. Толкова си можем. Доста ни щипят, и доста време размишляваме върху свинете, докато ни дойде акъла и си признаем – толкова си можем.
Разгеле – Бойко си го каза. Момчето от Банкя, което с едната ръка ядял филия, а с другата тичал, пожарникаря с големия гръб (измерен в педи от Берлускони), гарда масажирал ушите на Тодор Живков, човекът бъркащ Северна и Южна Корея, той успя да си го каже: „Толкова мога. Ще стоя докато ме търпите“. А ние какво правим докато истерично повтаряме мантрата, как видите ли, в тая държава не се живее? Търпим го. Толкова си можем.
Днес един виден главен редактор на един не толкова виден вестник, хилейки се ми показа, как някаква репортерица изобретила думата „гЕнеколог“, в материал, обясняващ наложителността от редовни посещения при въпросния специалист. Толкова може момичето.
Той се смя гърлено, за да не ревне с глас. Аз дори вече не се смея. Толкова можем.
Всъщност, правилно си го е написала девойката. Хубаво е спешно общодържавно да идем на гЕнеколог – трябва нещо изначално да ни е сбъркано в гена, за да .... можем само толкова.
Всичкото ни е такова – и свалките, и асоциациите, и моженето.
- Как бе, Киро?
- Надупена.
- Боже, пак съм хранила свинете.
Ей такова ни е всичкото – и свалките, и асоциациите. Като иска някой да ни направи комплимент ни пощипва по гъза просташки. Ние пък си мислим за свине и някак не ни остава капацитет да се фръцнем като госпожици. Толкова си можем. Доста ни щипят, и доста време размишляваме върху свинете, докато ни дойде акъла и си признаем – толкова си можем.
Разгеле – Бойко си го каза. Момчето от Банкя, което с едната ръка ядял филия, а с другата тичал, пожарникаря с големия гръб (измерен в педи от Берлускони), гарда масажирал ушите на Тодор Живков, човекът бъркащ Северна и Южна Корея, той успя да си го каже: „Толкова мога. Ще стоя докато ме търпите“. А ние какво правим докато истерично повтаряме мантрата, как видите ли, в тая държава не се живее? Търпим го. Толкова си можем.
Днес един виден главен редактор на един не толкова виден вестник, хилейки се ми показа, как някаква репортерица изобретила думата „гЕнеколог“, в материал, обясняващ наложителността от редовни посещения при въпросния специалист. Толкова може момичето.
Той се смя гърлено, за да не ревне с глас. Аз дори вече не се смея. Толкова можем.
Всъщност, правилно си го е написала девойката. Хубаво е спешно общодържавно да идем на гЕнеколог – трябва нещо изначално да ни е сбъркано в гена, за да .... можем само толкова.
Всичкото ни е такова – и свалките, и асоциациите, и моженето.
сряда, 22 септември 2010 г.
Most Wanted
- Most Wanted играл ли си? Много е интересна!
- Wanted ли? Не...
- Не, Most Wanted...
- Не съм, за какво се разказва?
- Ами не знам, ама е интересна...
Пътувам в автобус 76. Рядко се намъквам в градския транспорт и всеки път, когато се озова в този паралелен свят изпадам в културен шок. Малки деца квичат, чичовци със силно изразени кореми подпират останалите пътници и играят ролята на въздушна възглавница за останалите пасажери, лели с торби, изглеждащи като митични същества, се унасят от монотонната возия. Всички миришат еднакво кисело, а ако се водят разговори са еднакво глупави.
Горният диалог се разви между две хлапета на около 10 години в митичния автобус 76. Говориха силно и вещо за въпросните игри, като половината от думите, които употребиха в досадния си разговор ми бяха непознати. А после се смея на баба ми, когато ми обяснява, че си представя facebook, като книга, която прилича на кълбо. Тя е на 80 и се святка повече от мен, дето съм на 24. Както и да е. Та думичките в началото бяха единствената част от разговора, която що годе дешифрирах и вероятно щях да подмина разсеяно, ако не разгледах останалите пътници. В ляво от мен стоеше девойка на не повече от 15 години, развяла цици и загатнала първичните си полови белези в пола-колан (това е нещо като модерната преди години дреха пола-панталон, ама изглежда като колан с привкус на пола). Лолитката говореше нервно по телефона, докато дъвчеше нокът с олющен син лак като на кондукторка. Точно до нея с влажен поглед впит в детския й задник се мъдреше чичо. От онези с коремите тип въздушни възглавници. Почесваше топки през джоба си и от време на време почистваше гърлото си кашляйки, така че някакви парчета от устата му безмилостно хвърчаха към косматия врат на дядото пред него. Впрочем и дядото се зазяпа в задника на тийнейджърката. Две седалки по-близо до шофьора дама на около 50-55 години дремеше (в буквалния смисъл на думата – просто си спеше на пресекулки) над вестник. Четивото – Телеграф, страницата трета – илюстрацията – опичена девойка. На предната страница, естествено – описани великите дела на Бойко Борисов. Първото- достойна илюстрация на безумното пътуване в автобуса, а второто на цялата държава. В крайна сметка и двете са едно и също.
Точно до шофьора, превита на кука, малка синьокоса бабичка, се опитваше да намери опорна точка, в която да опре себе си и самотните си мисли. Много назад – в дъното на автобуса пъл се чуваше налуден смях, смесен с псувни на шопски. Тогава го видях. Висок и слаб мъж на около 60. Кльощав, с изпити бузи, мътни очи, бяла дълга коса, пожълтяла от цигари брада и.... ярко розово червило. Дънковото яке и ризата, в които беше облечен, допълваше със сребриста дамска чанта, а цялостния си налуден вид - с усмивка. Естествено и смеха и псувните бяха адресирани към него. Не съм много сигурна дали разбираше за какво става дума. Но дори и да беше така не му пукаше. Возеше се прав, перфорирал билетче и с благо лице. Когато слезе на Орлов мост подаде вече употребения билет на една леля (така де, да не се охарчи жената). Тя го изглежда с презрение и остави малката хартийка на падне безмилостно на земята. Гордият собственик на розово червило и сребърна дамска чанта се усмихна чаровно и подмина. Той беше единственият независим, който видях на тазгодишния 22 септември. Нямам представи дали знаеше какъв празник е.
12 часа по-рано, обаче, една успяла бизнесдама, която знаеше смисъла на Деня на Независимостта, ми разви подробно тезата, че е наложително да се обзаведа с гадже, което да ми купува неща. До това прозрение съм щяла да достигна неизбежно, ама ми трябвало още малко време, отсече вещо девойката. Чудя се дали когато е била 15 е носила син лак и се е возила на автобус 76?
И не на последно място се чудя дали ако й се случи да поговори с усмихнатия чичо с червилото за Независимостта няма да звучат като онези дечица с компютърните игри. Така де – не знаем какво е да си независим, но ни се струва ужасно интересно.
Пък и въпросната ни Независимост е Most Wanted.
- Wanted ли? Не...
- Не, Most Wanted...
- Не съм, за какво се разказва?
- Ами не знам, ама е интересна...
Пътувам в автобус 76. Рядко се намъквам в градския транспорт и всеки път, когато се озова в този паралелен свят изпадам в културен шок. Малки деца квичат, чичовци със силно изразени кореми подпират останалите пътници и играят ролята на въздушна възглавница за останалите пасажери, лели с торби, изглеждащи като митични същества, се унасят от монотонната возия. Всички миришат еднакво кисело, а ако се водят разговори са еднакво глупави.
Горният диалог се разви между две хлапета на около 10 години в митичния автобус 76. Говориха силно и вещо за въпросните игри, като половината от думите, които употребиха в досадния си разговор ми бяха непознати. А после се смея на баба ми, когато ми обяснява, че си представя facebook, като книга, която прилича на кълбо. Тя е на 80 и се святка повече от мен, дето съм на 24. Както и да е. Та думичките в началото бяха единствената част от разговора, която що годе дешифрирах и вероятно щях да подмина разсеяно, ако не разгледах останалите пътници. В ляво от мен стоеше девойка на не повече от 15 години, развяла цици и загатнала първичните си полови белези в пола-колан (това е нещо като модерната преди години дреха пола-панталон, ама изглежда като колан с привкус на пола). Лолитката говореше нервно по телефона, докато дъвчеше нокът с олющен син лак като на кондукторка. Точно до нея с влажен поглед впит в детския й задник се мъдреше чичо. От онези с коремите тип въздушни възглавници. Почесваше топки през джоба си и от време на време почистваше гърлото си кашляйки, така че някакви парчета от устата му безмилостно хвърчаха към косматия врат на дядото пред него. Впрочем и дядото се зазяпа в задника на тийнейджърката. Две седалки по-близо до шофьора дама на около 50-55 години дремеше (в буквалния смисъл на думата – просто си спеше на пресекулки) над вестник. Четивото – Телеграф, страницата трета – илюстрацията – опичена девойка. На предната страница, естествено – описани великите дела на Бойко Борисов. Първото- достойна илюстрация на безумното пътуване в автобуса, а второто на цялата държава. В крайна сметка и двете са едно и също.
Точно до шофьора, превита на кука, малка синьокоса бабичка, се опитваше да намери опорна точка, в която да опре себе си и самотните си мисли. Много назад – в дъното на автобуса пъл се чуваше налуден смях, смесен с псувни на шопски. Тогава го видях. Висок и слаб мъж на около 60. Кльощав, с изпити бузи, мътни очи, бяла дълга коса, пожълтяла от цигари брада и.... ярко розово червило. Дънковото яке и ризата, в които беше облечен, допълваше със сребриста дамска чанта, а цялостния си налуден вид - с усмивка. Естествено и смеха и псувните бяха адресирани към него. Не съм много сигурна дали разбираше за какво става дума. Но дори и да беше така не му пукаше. Возеше се прав, перфорирал билетче и с благо лице. Когато слезе на Орлов мост подаде вече употребения билет на една леля (така де, да не се охарчи жената). Тя го изглежда с презрение и остави малката хартийка на падне безмилостно на земята. Гордият собственик на розово червило и сребърна дамска чанта се усмихна чаровно и подмина. Той беше единственият независим, който видях на тазгодишния 22 септември. Нямам представи дали знаеше какъв празник е.
12 часа по-рано, обаче, една успяла бизнесдама, която знаеше смисъла на Деня на Независимостта, ми разви подробно тезата, че е наложително да се обзаведа с гадже, което да ми купува неща. До това прозрение съм щяла да достигна неизбежно, ама ми трябвало още малко време, отсече вещо девойката. Чудя се дали когато е била 15 е носила син лак и се е возила на автобус 76?
И не на последно място се чудя дали ако й се случи да поговори с усмихнатия чичо с червилото за Независимостта няма да звучат като онези дечица с компютърните игри. Така де – не знаем какво е да си независим, но ни се струва ужасно интересно.
Пък и въпросната ни Независимост е Most Wanted.
събота, 21 август 2010 г.
Списъкът
Обичам да правя списъци, въпреки налудния хаос, който винаги превзема територията около мен. Дават някаква сигурност и усещането, че решавам аз. Не на последно място е ужасно мило да се прибереш у дома след двуседмично отсъствие и да откриеш лист с прилежно изписани думички, които са влезли в употреба.
Трети ден в София. Не ме напуска онова усещане, че съм тук за малко и веднага тръгвам .... за някъде. Нагона за скитане е толкова натрапчив, че всеки момент ще седна да направя списък с необходимите ми неща. Пък и той е лесен – гащи, чорапи, чувал и цигари. И ето ме на път. Далеч от реактивния дим на града, влудяващите клаксони, противните физиономии и адското усещане за безсмислие. Дори гъделичкащото забождане на песъчинки в задника не изразходва толкова нерви, колкото една информационна емисия в 19 часа. И точно докато разсъждавам над това как дните вместо ведри и ментови отиват на ебем ти страна го намерих. Белият лист стоеше на кухненската маса, под пепелника, в който самотно се мъдри и смърди неописуемо един двуседмичен фас. Палкатка, чувал, джапанки, бански, тампони, тениски, плажно масло, панталони – два чифта, цигари, чаршаф, суичър, кърпи, сапун, шампоан, кафе, консерви, мента, фенер. 400 км. и си там - далеч от списъка, останал на кухненската маса. Телевизор няма, последният вестник, който попада в ръцете ти е закъснял с поне 4 дни. Не знаеш какво става, не искаш да знаеш какво става, а и по никакъв начин това не ти влияе. В същото време Бойко Борисов все така хваща мускули от рязане на ленти на детски градини и спортни площадки, а Цецко се опитва да изчагърта със санитарния си нокът окото на някой съдия... Няма значение – те не фигурират в списъка. После се прибираш и някак без да искаш четеш имената им между старателно изписаните думички като бански, джапанки и ала-бала. Действителността драска по твоя си списък с невидимо мастило и то ти се показва, за да ти го начука, когато си реши. Влиза ти рязко и идиотски неочаквано. Така вместо песъчинки в гъза получаваш нещо друго... И въпреки, че си вкъщи те напуска усещането за у дома. В гърлото ти се появява чуждото тяло на реалността и няма друг начин освен да гълташ. Във всякакъв смисъл. След което сядаш и правиш нов списък.
1.Да стана.
2.Да пия кафе.
3.Да взема душ.
4.Да отида на работа.
5.Да не повърна цял ден.
6.Да се усмихвам приветливо на лайна.
7.Да се правя, че те (лайната) не ми миришат.
8.Да прекарам цял ден с тях с физиономия на адско удоволствие.
9.Да не извикам „Абе аз на вас 'що не ви таковам майката?!“
10.Да изгледам новините.
11.Да не изхвърля телевизора.
12.Да оцелея....
Трети ден в София. Не ме напуска онова усещане, че съм тук за малко и веднага тръгвам .... за някъде. Нагона за скитане е толкова натрапчив, че всеки момент ще седна да направя списък с необходимите ми неща. Пък и той е лесен – гащи, чорапи, чувал и цигари. И ето ме на път. Далеч от реактивния дим на града, влудяващите клаксони, противните физиономии и адското усещане за безсмислие. Дори гъделичкащото забождане на песъчинки в задника не изразходва толкова нерви, колкото една информационна емисия в 19 часа. И точно докато разсъждавам над това как дните вместо ведри и ментови отиват на ебем ти страна го намерих. Белият лист стоеше на кухненската маса, под пепелника, в който самотно се мъдри и смърди неописуемо един двуседмичен фас. Палкатка, чувал, джапанки, бански, тампони, тениски, плажно масло, панталони – два чифта, цигари, чаршаф, суичър, кърпи, сапун, шампоан, кафе, консерви, мента, фенер. 400 км. и си там - далеч от списъка, останал на кухненската маса. Телевизор няма, последният вестник, който попада в ръцете ти е закъснял с поне 4 дни. Не знаеш какво става, не искаш да знаеш какво става, а и по никакъв начин това не ти влияе. В същото време Бойко Борисов все така хваща мускули от рязане на ленти на детски градини и спортни площадки, а Цецко се опитва да изчагърта със санитарния си нокът окото на някой съдия... Няма значение – те не фигурират в списъка. После се прибираш и някак без да искаш четеш имената им между старателно изписаните думички като бански, джапанки и ала-бала. Действителността драска по твоя си списък с невидимо мастило и то ти се показва, за да ти го начука, когато си реши. Влиза ти рязко и идиотски неочаквано. Така вместо песъчинки в гъза получаваш нещо друго... И въпреки, че си вкъщи те напуска усещането за у дома. В гърлото ти се появява чуждото тяло на реалността и няма друг начин освен да гълташ. Във всякакъв смисъл. След което сядаш и правиш нов списък.
1.Да стана.
2.Да пия кафе.
3.Да взема душ.
4.Да отида на работа.
5.Да не повърна цял ден.
6.Да се усмихвам приветливо на лайна.
7.Да се правя, че те (лайната) не ми миришат.
8.Да прекарам цял ден с тях с физиономия на адско удоволствие.
9.Да не извикам „Абе аз на вас 'що не ви таковам майката?!“
10.Да изгледам новините.
11.Да не изхвърля телевизора.
12.Да оцелея....
петък, 16 юли 2010 г.
Наръчник за решаване на проблеми от ежедневен характер
Живеете под стрес? Работите с идиоти? Зависите от идиоти? Управляват ви идиоти? Таковат ви идиоти?
Вашите проблеми имат лесно решение. За целта трябва да се снабдите с кутия цигари, пушка и възглавница.
Практически съвети:
1. Рано сутрин. Домът ви (иначе обител на благородни девици) е хаотичен. Чиниите не са измити, чисти чаши за кафе липсват, няма топла вода. Вземете пушката влезте в спалнята и отстреляйте допълнителния индивид. След това запалете цигара. (за скриването на трупа – проявете креативност). Следствия: изкъпете се със студена вода, пийте кафе в кварталното заведение и поръчайте такси.
2. Таксиметровият шофьор ви занимава с данъците, разрешителните си и прочие. Застреляйте го. Запалете цигара. Необходимо е креативност и за този труп.
3. Отивате на работа. Началникът ви взема висока октава и леко започва да ви къса нервите. Изпушете една цигара и теглете една майна по пушека.
4. Началникът продължава да ви лази по нервите. Взема с октава по-високо. Изпушете още една цигара. Помнете, тук пушката не може да се използва – има свидетели. Като последна мярка – извадете малката възглавничка и пробвайте да поспите. Ако и това не помогне – майната им на свидетелите.
5. Прибирате се у дома – ако още не сте решили въпроса с трупа в спалнята – запалете цигара и си легнете в хола (за целта имате възглавничка). Пуснете ТВ, запалете още една цигара.
6. Пуснете новини – ще се успокоите, че винаги има и по-лошо. Ако видите Бойко Борисов на екрана – гръмнете телевизора. В краен случай – гръмнете Бойко Борисов.
7. Ако оставяте свидетели – почерпете ги с цигара за мълчанието им. Ако се окажат неподкупени – гръмнете ги.
8. Установявате, че патроните са на привършване. Запалете една цигара и пробвайте да поспите. Ако не ви се получи изпушете още една. Ако цигарите ви свършат проверете дали имаше още патрони....
П.П. В случай, че оцелете - повтаряйте действието всеки път до момента, в който не останете насаме с последния патрон.
Вашите проблеми имат лесно решение. За целта трябва да се снабдите с кутия цигари, пушка и възглавница.
Практически съвети:
1. Рано сутрин. Домът ви (иначе обител на благородни девици) е хаотичен. Чиниите не са измити, чисти чаши за кафе липсват, няма топла вода. Вземете пушката влезте в спалнята и отстреляйте допълнителния индивид. След това запалете цигара. (за скриването на трупа – проявете креативност). Следствия: изкъпете се със студена вода, пийте кафе в кварталното заведение и поръчайте такси.
2. Таксиметровият шофьор ви занимава с данъците, разрешителните си и прочие. Застреляйте го. Запалете цигара. Необходимо е креативност и за този труп.
3. Отивате на работа. Началникът ви взема висока октава и леко започва да ви къса нервите. Изпушете една цигара и теглете една майна по пушека.
4. Началникът продължава да ви лази по нервите. Взема с октава по-високо. Изпушете още една цигара. Помнете, тук пушката не може да се използва – има свидетели. Като последна мярка – извадете малката възглавничка и пробвайте да поспите. Ако и това не помогне – майната им на свидетелите.
5. Прибирате се у дома – ако още не сте решили въпроса с трупа в спалнята – запалете цигара и си легнете в хола (за целта имате възглавничка). Пуснете ТВ, запалете още една цигара.
6. Пуснете новини – ще се успокоите, че винаги има и по-лошо. Ако видите Бойко Борисов на екрана – гръмнете телевизора. В краен случай – гръмнете Бойко Борисов.
7. Ако оставяте свидетели – почерпете ги с цигара за мълчанието им. Ако се окажат неподкупени – гръмнете ги.
8. Установявате, че патроните са на привършване. Запалете една цигара и пробвайте да поспите. Ако не ви се получи изпушете още една. Ако цигарите ви свършат проверете дали имаше още патрони....
П.П. В случай, че оцелете - повтаряйте действието всеки път до момента, в който не останете насаме с последния патрон.
Ценоразпис
1. Отговор на въпрос – 10 лева.
2. Правилен отговор на въпрос – 15 лева.
3. Отговор на глупав въпрос – 20 лева.
4. Обръщане на внимание – 20 лева.
5. Емоционално обръщане на внимание (включва възклицания като „О, не!”, „Стига, бе!”, „Ах, дйба!”) - 25 лева.
6. Емпатия – 100 лева.
7. Присъствие – 10 лева.
8. Отсъствие – 10 лева.
9. Трайно присъствие – 50 лева.
10. Трайно отсъствие – 50 лева.
11. Изслушване – 15 лева.
12. Изслушване на глупост – 20 лева.
13. Изслушване с внимание – 25 лева.
14. Изслушване на глупост внимание 30 лева.
15. Разговор по женски – 40 лева.
16. Разговор по мъжки – 40 лева.
17. Поздрав – 10 лева.
18. Възпитан поздрав – 10 лева.
19. Възпитан поздрав с демонстрирана радост от срещата – 20 лева.
20. Пожелание за успешен ден – 20 лева.
21. Съвет – 20 лева.
22. Съвет с елементи на емоционалност – 25 лева.
23. Стръвно емоционален съвет – 40 лева.
24. Телефонен разговор – 10 лева.
25. Телефонен разговор с внимание – 25 лева.
Услуги като проявяване на разбиране, състрадание, искрено състрадание, насърчаване и прочие - не се предлагат за момента.
P.S. Ако имате нужда от контакт с мен, моля съобразете се с тарифите по-горе. Ако финансовата криза е ударила и вас... още по-добре за моето спокойствие.
Таксите се превеждат на банкова сметка:
EBAN: V-GZA 6969696969696
PIC: V-GZA 98217381927
За оплаквания, ползвайте e-mail: pop@armenia.com
Препоръките в писмена форма в тайният ви дневник.
(Особени благодарности на Мая Драганова, заради една снимка, послужила за вдъхновение)
2. Правилен отговор на въпрос – 15 лева.
3. Отговор на глупав въпрос – 20 лева.
4. Обръщане на внимание – 20 лева.
5. Емоционално обръщане на внимание (включва възклицания като „О, не!”, „Стига, бе!”, „Ах, дйба!”) - 25 лева.
6. Емпатия – 100 лева.
7. Присъствие – 10 лева.
8. Отсъствие – 10 лева.
9. Трайно присъствие – 50 лева.
10. Трайно отсъствие – 50 лева.
11. Изслушване – 15 лева.
12. Изслушване на глупост – 20 лева.
13. Изслушване с внимание – 25 лева.
14. Изслушване на глупост внимание 30 лева.
15. Разговор по женски – 40 лева.
16. Разговор по мъжки – 40 лева.
17. Поздрав – 10 лева.
18. Възпитан поздрав – 10 лева.
19. Възпитан поздрав с демонстрирана радост от срещата – 20 лева.
20. Пожелание за успешен ден – 20 лева.
21. Съвет – 20 лева.
22. Съвет с елементи на емоционалност – 25 лева.
23. Стръвно емоционален съвет – 40 лева.
24. Телефонен разговор – 10 лева.
25. Телефонен разговор с внимание – 25 лева.
Услуги като проявяване на разбиране, състрадание, искрено състрадание, насърчаване и прочие - не се предлагат за момента.
P.S. Ако имате нужда от контакт с мен, моля съобразете се с тарифите по-горе. Ако финансовата криза е ударила и вас... още по-добре за моето спокойствие.
Таксите се превеждат на банкова сметка:
EBAN: V-GZA 6969696969696
PIC: V-GZA 98217381927
За оплаквания, ползвайте e-mail: pop@armenia.com
Препоръките в писмена форма в тайният ви дневник.
(Особени благодарности на Мая Драганова, заради една снимка, послужила за вдъхновение)
понеделник, 5 юли 2010 г.
Как стават убийствата в шест стъпки
Стъпка 1: Ставаш сутринта, пиеш кафе, изпушваш половин кутия цигари. През това време отваряш информационните сайтове и получаваш важни данни: Бойко Борисов се среща с баби, Бойко Борисов се среща с цигани, Бойко Борисов се среща с пациенти, Бойко Борисов намаля цената на газа, парното и тока. Цветан Цветанов организира акцийка-две. Симеон Дянков се хвали, че е в топ 10 на световните учени. Затваряш информационните сайтове. Изпушваш още половин кутия цигари. Замисляш се за оръжие.
Стъпка 2: Вземаш душ. В главата ти е каша. Повтаряш си само как трябва да мине и този ден. Че всичко ще свърши, че правителството ще падне. Че Анна-Мария Борисова ще бъде хоспитализирана, Бойко арестуван, а Цецо няма да стане президент. Излизаш от банята, обличаш си дрехи. Вземаш ключове и евентуални пари. Излизаш. Замисляш се за точно определено оръжие.
Стъпка 3: Кисела продавачка, турски сериал и нова кутия цигари. Тя не те слуша. Искаш Сиво Боро, дава ти бяло. Пак искаш сиво, гледа те тъпо. Накрая разбира. Дава ти две кутии, ти искаш една. Или искаш две, тя дава една. Няма значение. Замисляш си, че е по-добре да нямаш оръжие.
Стъпка 4: Стигаш до колата вече в мини нервна криза. Виждаш, че бронята й е полусвалена. Вече кризата не е мини. Както и да е - викаш такси, защото си закъснял за работа. Таксиджията смърди, слуша чалга и има санитарен нокът. Казва ти, че няма да ти върне цялата сума. А това, което има е разбито във вариант по 5 стотинки. Казваш му да си ги запази. Слизаш от колата, той те псува. Започваш да съжаляваш, че нямаш оръжие.
Стъпка 5: Отиваш на работа. Отново Бойко Борисов, Цветанов, Анна-Мария и ала-бала. Чуваш песента на Веско Маринов за МВР. Псуваш. Пак чуваш песента на Веско Маринов. Разбираш, че се подготвя важна операция на тези прославените от Веско Маринов. Представяш си го как се поти. Псуваш. Повръщаш. Не казваш нищо. Той пее, ти вероятно трябва да слушаш. Стръвно искаш оръжие.
Стъпка 6: Излизаш от работа. Чуваш по радиото гласа на Бойко Борисов. После песента на Веско Маринов. Слушаш и таксиджията, който освен че пак смърди и дудне. Слизаш искаш цигари. Получаваш вместо сиво Боро, бяло. Много тихо казваш, че не е това. Вместо една получаваш две кутии. Или вместо две получаваш една. Няма значение. Вече не ти трябва оръжие....
Стъпка 7 - the end (bonus) няколко години в затвора.
ей така стават убийствата.
Стъпка 2: Вземаш душ. В главата ти е каша. Повтаряш си само как трябва да мине и този ден. Че всичко ще свърши, че правителството ще падне. Че Анна-Мария Борисова ще бъде хоспитализирана, Бойко арестуван, а Цецо няма да стане президент. Излизаш от банята, обличаш си дрехи. Вземаш ключове и евентуални пари. Излизаш. Замисляш се за точно определено оръжие.
Стъпка 3: Кисела продавачка, турски сериал и нова кутия цигари. Тя не те слуша. Искаш Сиво Боро, дава ти бяло. Пак искаш сиво, гледа те тъпо. Накрая разбира. Дава ти две кутии, ти искаш една. Или искаш две, тя дава една. Няма значение. Замисляш си, че е по-добре да нямаш оръжие.
Стъпка 4: Стигаш до колата вече в мини нервна криза. Виждаш, че бронята й е полусвалена. Вече кризата не е мини. Както и да е - викаш такси, защото си закъснял за работа. Таксиджията смърди, слуша чалга и има санитарен нокът. Казва ти, че няма да ти върне цялата сума. А това, което има е разбито във вариант по 5 стотинки. Казваш му да си ги запази. Слизаш от колата, той те псува. Започваш да съжаляваш, че нямаш оръжие.
Стъпка 5: Отиваш на работа. Отново Бойко Борисов, Цветанов, Анна-Мария и ала-бала. Чуваш песента на Веско Маринов за МВР. Псуваш. Пак чуваш песента на Веско Маринов. Разбираш, че се подготвя важна операция на тези прославените от Веско Маринов. Представяш си го как се поти. Псуваш. Повръщаш. Не казваш нищо. Той пее, ти вероятно трябва да слушаш. Стръвно искаш оръжие.
Стъпка 6: Излизаш от работа. Чуваш по радиото гласа на Бойко Борисов. После песента на Веско Маринов. Слушаш и таксиджията, който освен че пак смърди и дудне. Слизаш искаш цигари. Получаваш вместо сиво Боро, бяло. Много тихо казваш, че не е това. Вместо една получаваш две кутии. Или вместо две получаваш една. Няма значение. Вече не ти трябва оръжие....
Стъпка 7 - the end (bonus) няколко години в затвора.
ей така стават убийствата.
събота, 5 юни 2010 г.
Ситен селски клец vs. Sex and the city
Sex and the city II. Сдобих се с билет за премиерата и ето, че в 00.00 часа на 27-ми ведро пушех пред киносалона. В началото не обърнах никакво внимание на околната среда, но пък....тя даде всичко от себе си, за да я забележа. Тийнейджърки с полусънен вид и нетърпение в очите, разкудкудякани жени, очакващи да се докоснат поне за малко до Диор и Версаче, в чиито кофти копия се бяха впъхнали с ентусиазъм, двойки, съставени от жени инквизиторки и отегчени мъже, мислещи си за световното по футбол и превъзбудени лели, които с изменени лица чакаха да им се поговори малко за секс. Цялата тази гмеш образуваща лепкава сплав с миризма на сладникав прафюм и пот беше гарнирана от известно количество гейове, дошли да видят как е заснета бляскавата хомо-сватба в началото на филма, а в останалото време, разглеждайки посетителките да си припомнят защо нямат интерес към жените. Впрочем, изхождайки от аудиторията – прави са си момчетата. В тоя смисъл двама познати, докато пърхаха виждайки ме, обобщиха ситуацията така: „Тук има само курви и педали, ние сме откъм педалите, ама ти защо висиш?“
Както и да е – това е текст за една премиера, но не за филма, а за публиката. Потна, мръсна, с черно под ноктите и зле подражаваща, но пък с перо в гъза (защото така е редно). Жени, които свършваха на всяка реплика на Кари Брадшоу и въздишаха по сексуалната мощ на Саманта. Кокошки, които за пръв път чуха Маноло Бланик от едноименния сериал и мечтаят за чифт от змийска кожа, с които злобно да настъпят контролата в трамвая. Какъв по-добър начин да покажеш превъзходство? Хора, които не са нито откъм секса, нито откъм града. Но пък стръвно желаят да са Кари Брадшоу. Аз лично имам поне две познати, които са напълно убедени, че са Кари, ама в български вариант. Без изобщо да си дават сметка, че ако се запази основната идея на сюжета, но се вземат предвид и типично българските особености, филмът щеше да се казва „Ситен селски клец“, а главната би била сревитьорка в Биат. Да и Mr.Big щеше да присъства – с широк гръб и малко челце, а описанието за страстта му щеше да бъде нещо от сорта на това да те чука гардероб, а да ти влиза само ключето. За подсилване на сюжета, Кичка (родният еквивалент на главна героиня), прибирайки се от нощния живот в големия град, няма да си хване такси, а ще чака първия трамвай и за по-голяма автентичност ще бъде обградена от глутница гладни софийски псета, които само при едно грешно движение от нейна страна, ще й съдерат дънките Диор, закупени старателно от Илиянци.
Но нищо убедена съм, че дори този поглед върху ситуацията, не може да убие мечтата за чифт Маноло. Я си представете как от трамвай 7 на Централна гара слиза ослепителна мадама в ефирна лятна рокля, пъхнала копита в скъпи обувки, предназначени за женоря ходещи на благотворителни вечери със себеподобни. Не става, нелепо е. И не е нашата реалност. Което всъщност не е тъжно, ако някой вече е взел да въздиша. Тъжното е, че незнайно по какви причини имаме самочувствието, че нашият „Ситен селски клец“ всъщност е „Сексът и града“.
Колкото до филма – смешен е, освен ако не сте от онази публика, която достига оргазъм на всяка втора реплика, със самочувствието, че излизайки от салона няма да попадне в прашна София, а в бляскавия Ню Йорк.
Както и да е – това е текст за една премиера, но не за филма, а за публиката. Потна, мръсна, с черно под ноктите и зле подражаваща, но пък с перо в гъза (защото така е редно). Жени, които свършваха на всяка реплика на Кари Брадшоу и въздишаха по сексуалната мощ на Саманта. Кокошки, които за пръв път чуха Маноло Бланик от едноименния сериал и мечтаят за чифт от змийска кожа, с които злобно да настъпят контролата в трамвая. Какъв по-добър начин да покажеш превъзходство? Хора, които не са нито откъм секса, нито откъм града. Но пък стръвно желаят да са Кари Брадшоу. Аз лично имам поне две познати, които са напълно убедени, че са Кари, ама в български вариант. Без изобщо да си дават сметка, че ако се запази основната идея на сюжета, но се вземат предвид и типично българските особености, филмът щеше да се казва „Ситен селски клец“, а главната би била сревитьорка в Биат. Да и Mr.Big щеше да присъства – с широк гръб и малко челце, а описанието за страстта му щеше да бъде нещо от сорта на това да те чука гардероб, а да ти влиза само ключето. За подсилване на сюжета, Кичка (родният еквивалент на главна героиня), прибирайки се от нощния живот в големия град, няма да си хване такси, а ще чака първия трамвай и за по-голяма автентичност ще бъде обградена от глутница гладни софийски псета, които само при едно грешно движение от нейна страна, ще й съдерат дънките Диор, закупени старателно от Илиянци.
Но нищо убедена съм, че дори този поглед върху ситуацията, не може да убие мечтата за чифт Маноло. Я си представете как от трамвай 7 на Централна гара слиза ослепителна мадама в ефирна лятна рокля, пъхнала копита в скъпи обувки, предназначени за женоря ходещи на благотворителни вечери със себеподобни. Не става, нелепо е. И не е нашата реалност. Което всъщност не е тъжно, ако някой вече е взел да въздиша. Тъжното е, че незнайно по какви причини имаме самочувствието, че нашият „Ситен селски клец“ всъщност е „Сексът и града“.
Колкото до филма – смешен е, освен ако не сте от онази публика, която достига оргазъм на всяка втора реплика, със самочувствието, че излизайки от салона няма да попадне в прашна София, а в бляскавия Ню Йорк.
понеделник, 24 май 2010 г.
Бойко и акция “Писари”
(със специалното участие на МВР, ДАНС и прокуратурата)
24.05.2010
07.00 Телефонен звън. Едрата ръка на премиера на България се пресяга към мобилния. Натиска с досада зеленото копче и с изпитателен, но заповеден тон произнася “Кажи!”. От другия край дежурен полицай докладва. Нищо необичайно – двама убити в катастрофа, един прострелян при пиянски скандал, няколко крупни обира, няколко не толкова крупни.
- Друго? – пита строго Борисов.
- Не – отговаря плахо полицаят. Поема въздух и прошепва - ….освен всички говорят за някакви братя. Двама, солунски.
- Аман!!! Писна ми от мафията на Станишев! Не се накраде тая тройна коалиция. Където и да бръкнеш – все обръчи, фирми, далавери. К’во са тея?
- Ами, двама – Кирил и Методий, но не знам дали са истинските им имена. От снощи ги говорят... чух и по телевизора.
- Кирил и Методий, казваш? Ама какво са правили, колко са взели?
- Ами с култура, букви, такива неща, но не разбрах, господин премиер – отговаря почти разплакан полицаят.
Бойко отегчено натиска червеното копче. Сънено бърка в телефонния указател. Звъни на Цветан Цветанов. Цецо вдига на втория сигнал:
- Да, господин премиер?
- Абе, Цветане, ти тъп ли си – нали затова те сложих, пак някакви братя са се появили, докладва ми дежурния, ти нищо не правиш!
- Не, господин Борисов, вече има разработка “Писарите”, задействал съм всичко, но не исках да ви будя.
- Аз никога не спя – сепва го премиера – веднъж мигнах…два пъти.
- Тези бандити са опасна организирана престъпна група – продължава трескаво Цветанов - Зад тях естествено стоят Костов, царя, Станишев и Доган. Президентът също ги подкрепя. Седалището на двамата братя е в Солун. Да ви го обясня просто – те са като батко и братко, ама по-крупна работа. Имат мрежа във всички населени места. Викат им училища – и пак господин премиер, само ние сме чисти от тази помия – никога не сме стъпвали на такова място.
- Продължи? – строго казва Борисов.
- Та – казват, че тези двамата са измислили азбуката. 30 букви уж били дали на народа, ама това са пак ПР-акции, за да не ги разследваме с всичко така правят.
- Дали са?! – пита гневно премиерът.
- Да, така твърдят, но разследването още нищо не е доказало.
- Цецо, ако са дали 30 букви смятай колко трябва да са взели – поне 100!!! Веднага да ги хванете. Затвори, ще се свържа с медиите.
Премиерът предчувства вестникарските заглавие. Поредната шумна акция срещу лошите. Дали 30 букви, взели 100. След кратък размисъл дали да обяви новия чутовен скандал в държавата, се сеща – Цветанов има по-висок рейтинг от него, ще вземе да промъца нещо и айде пак, вътрешният министър в бяло. Премиерът решително звъни по телефона. Вдига шефът на правителствената информационна служба.
- Пиши – казва Бойко.
- Слушам.
- МВР прави акция “Писарите”. Организирана престъпна група. Цял октопод, направили са мрежа във всички населени места. Групата има двама тартори – братя били уж. Засега известните имена са Кирил и Методий. Действат на територията на България и Гърция. Напиши прессъобщение. Говори с Цветанов, той десйтва с ДАНС и прокуратурата.
След няколко часа, ресорните журналисти получават e-mail-и.
МВР прави акция “Писарите”
Министерството на вътрешните работи провежда акция срещу организирана престъпна група “Писарите”. Екипи на МВР, съвместно с ДАНС и прокуратурата действат на територията на България и Гърция. Основните заподозрени лица са две – Кирил и Методий. Според информатори на МВР се укриват в Солун. Предполага се, че над заподозрените е имало политически чадър. Престъпната група е привлякла множество съмишленици и може да се окаже най-крупната схема за унищожаване на държавата. Според официалната информация новите “батко и братко” са дали 30 букви на народа. “Щом са дали 30, смятай колко са взели”, каза премиерът Борисов в телефонен разговор с вътрешния министър Цветан Цветанов.
25.05.2010 г
Преглед на печата:
Бойко Борисов разкри нова престъпна схема. Основните заподозрени са двама братя - Кирил и Методий, съобщава софийски всекидневник. Те се ползвали с политическа закрила, доверяват високопоставени източници, и са действали и на територията на съседна Гърция. Очаква се до дни МВР, ДАНС и прокуратурата да разнищят престъпната мрежа на солунските братя. След задържане на виновниците, управляващите предполагат, че ще прекъснат цялостната схема на новия октопод. Премиерът веднага ще забрани азбуката, уж “дадена” от Кирил и Методий и ще се опита да открие липсващите според него 70 букви, за да унищожи и тях. По този начин страната ни най-сетне ще се освободи от култура и всички училища ще бъдат закрити.
24.05.2010
07.00 Телефонен звън. Едрата ръка на премиера на България се пресяга към мобилния. Натиска с досада зеленото копче и с изпитателен, но заповеден тон произнася “Кажи!”. От другия край дежурен полицай докладва. Нищо необичайно – двама убити в катастрофа, един прострелян при пиянски скандал, няколко крупни обира, няколко не толкова крупни.
- Друго? – пита строго Борисов.
- Не – отговаря плахо полицаят. Поема въздух и прошепва - ….освен всички говорят за някакви братя. Двама, солунски.
- Аман!!! Писна ми от мафията на Станишев! Не се накраде тая тройна коалиция. Където и да бръкнеш – все обръчи, фирми, далавери. К’во са тея?
- Ами, двама – Кирил и Методий, но не знам дали са истинските им имена. От снощи ги говорят... чух и по телевизора.
- Кирил и Методий, казваш? Ама какво са правили, колко са взели?
- Ами с култура, букви, такива неща, но не разбрах, господин премиер – отговаря почти разплакан полицаят.
Бойко отегчено натиска червеното копче. Сънено бърка в телефонния указател. Звъни на Цветан Цветанов. Цецо вдига на втория сигнал:
- Да, господин премиер?
- Абе, Цветане, ти тъп ли си – нали затова те сложих, пак някакви братя са се появили, докладва ми дежурния, ти нищо не правиш!
- Не, господин Борисов, вече има разработка “Писарите”, задействал съм всичко, но не исках да ви будя.
- Аз никога не спя – сепва го премиера – веднъж мигнах…два пъти.
- Тези бандити са опасна организирана престъпна група – продължава трескаво Цветанов - Зад тях естествено стоят Костов, царя, Станишев и Доган. Президентът също ги подкрепя. Седалището на двамата братя е в Солун. Да ви го обясня просто – те са като батко и братко, ама по-крупна работа. Имат мрежа във всички населени места. Викат им училища – и пак господин премиер, само ние сме чисти от тази помия – никога не сме стъпвали на такова място.
- Продължи? – строго казва Борисов.
- Та – казват, че тези двамата са измислили азбуката. 30 букви уж били дали на народа, ама това са пак ПР-акции, за да не ги разследваме с всичко така правят.
- Дали са?! – пита гневно премиерът.
- Да, така твърдят, но разследването още нищо не е доказало.
- Цецо, ако са дали 30 букви смятай колко трябва да са взели – поне 100!!! Веднага да ги хванете. Затвори, ще се свържа с медиите.
Премиерът предчувства вестникарските заглавие. Поредната шумна акция срещу лошите. Дали 30 букви, взели 100. След кратък размисъл дали да обяви новия чутовен скандал в държавата, се сеща – Цветанов има по-висок рейтинг от него, ще вземе да промъца нещо и айде пак, вътрешният министър в бяло. Премиерът решително звъни по телефона. Вдига шефът на правителствената информационна служба.
- Пиши – казва Бойко.
- Слушам.
- МВР прави акция “Писарите”. Организирана престъпна група. Цял октопод, направили са мрежа във всички населени места. Групата има двама тартори – братя били уж. Засега известните имена са Кирил и Методий. Действат на територията на България и Гърция. Напиши прессъобщение. Говори с Цветанов, той десйтва с ДАНС и прокуратурата.
След няколко часа, ресорните журналисти получават e-mail-и.
МВР прави акция “Писарите”
Министерството на вътрешните работи провежда акция срещу организирана престъпна група “Писарите”. Екипи на МВР, съвместно с ДАНС и прокуратурата действат на територията на България и Гърция. Основните заподозрени лица са две – Кирил и Методий. Според информатори на МВР се укриват в Солун. Предполага се, че над заподозрените е имало политически чадър. Престъпната група е привлякла множество съмишленици и може да се окаже най-крупната схема за унищожаване на държавата. Според официалната информация новите “батко и братко” са дали 30 букви на народа. “Щом са дали 30, смятай колко са взели”, каза премиерът Борисов в телефонен разговор с вътрешния министър Цветан Цветанов.
25.05.2010 г
Преглед на печата:
Бойко Борисов разкри нова престъпна схема. Основните заподозрени са двама братя - Кирил и Методий, съобщава софийски всекидневник. Те се ползвали с политическа закрила, доверяват високопоставени източници, и са действали и на територията на съседна Гърция. Очаква се до дни МВР, ДАНС и прокуратурата да разнищят престъпната мрежа на солунските братя. След задържане на виновниците, управляващите предполагат, че ще прекъснат цялостната схема на новия октопод. Премиерът веднага ще забрани азбуката, уж “дадена” от Кирил и Методий и ще се опита да открие липсващите според него 70 букви, за да унищожи и тях. По този начин страната ни най-сетне ще се освободи от култура и всички училища ще бъдат закрити.
сряда, 24 март 2010 г.
Паралелните реалности
Или нещо като книга, но прилича на кълбо
„Тези машинки са изключително несъвършени, чух мелодията, с която ми звъниш и виках от другата стая „Чакай, идвам, идвам”, но затвори. Кога ли ще е възможно като разпоредя да си по-търпелива, да не натискаш червеното копче?”. С тези думи една приятелка онзи ден ми върна обаждане и така ме разсмя, че забравих какво исках да я питам, след което прекарахме ведро 30 минути в подобни разговори по телефона. Така де, права беше жената – напълно нелогично е да не можеш да креснеш на мобилния да те изчака малко, защото иначе бързането, за да докопаш слушалката се овенчава единствено със синини по краката от ниските мебели в къщата. В интерес на истината, докато водих разговора за подвикването към телефоните, вече знаех темата на броя и вметнах, че вероятно тази функция ще съществува във всички менюта след около 50 години. Да, ама дамата отсреща ми се изсмя в ухото пренебрежително „абе, ти чуваш ли се – 10 години максимум, след 50 е-хееее”. Е, хубаво де, ама ако след две петилетки командорим GSM-ите да чакат през няколко стаи, какво ще правим след 50? Ще си говорим с хладилника за Кант? А докато микровълновата фурна рецитира сонетите на Шекспир, пералнята нежно ще изпълнява Реквиема на Моцарт, да кажем. Тук, естествено доста осезаемо стои въпросът, дали след 50 години поколението, което ще бъде в разцвета си, ще знае кои са тия тримата от горното изречение. Или както Любо Дилов наскоро отбеляза, че сегашните деца ще имат цял живот да разберат, че Гогол не е интернет-търсачка.
Наскоро ми попадна книга, в която основното действащо лице е един Електрически монах, който в същността си бил като всички домакински уреди. Както видеото гледа филми вместо нас, а тостерът препича филийки вместо нас, така въпросните монаси вярвали в разни неща вместо хората. Естествено имат и своите подобрения – следващото поколение Монах плюс, да кажем, имали възможността да вярват в 64 взаимно изключващи се неща едновременно, без да дават грешка в системата. Не знам за вас, но на мен ми е сложно да мисля за повече от две тези накуп, а десетки такива, които си противоречат за около 30 секунди със сигурност ще ми докарат ако не мигновена смърт, то поне някое сериозно психическо разстройство.
Както и да е – надявам се обаче, след въпросните 50 години, когато ще гоня 80-те, кухненските ми уреди да са значително по-мълчаливи, отколкото ги описах по-горе, и да мога сама да си вярвам в някакви неща, колкото и налудни да са те. Дори много ми се иска, когато съм на възрастта на баба си, да звуча на внуците си по същия начин както тя онзи ден, когато ме разпитваше за facebook. „Абе какво е това нещо – знам че идва от английската дума за книга, но си го представям на вид като кълбо?”, заяви баба ми ангажирано за социалната мрежа. След като се опитах да обясня какво представлява въпросния сайт, с адска погнуса в гласа тя отбеляза: „Моля те, не използвай тази дума чатя – звучи адски грозно и сигурно значи нещо такова”.Естествено, тези изречения мигом бяха употребени по предназначение и образуваха чудесен статус във facebook, предизвикал множество забавни коментари. В крайна сметка обаче много се надявам това статукво между поколенията да се запази. 80-годишните да задават комични въпроси, с цялата сериозност, на която са способни и живеейки отчасти в своя си свят. 20-годишните пък да отговарят с лека насмешка и голяма обич, вярвайки в собствената си незаменимост. Без никакви Електрически монаси, които по команда да се убеждават вместо нас, че Полина Паунова е Анджелина Джоли (не че има нещо лошо точно в тази идея, де).
Мисълта ми е за вярата, без значение в какво. Става дума за онази убеденост в нещо наше, която ни носи смисъл. Вярата в собствената ни истина. Вярата, която прави очарованието от живота еднакво на вкус сега, преди 50 години и след половин век. Вярата в нас самите и в това, което правим. Тази вяра, която носим в себе си, без значение от цифрата на годината.
В този смисъл баба ми е прекрасна и искрено вярва във всичките си идеи. Страстно ги защитава и има свое виждане за света. Застинало някъде далеч в миналия век, но реално и стъпило на земята. То е напълно неприложимо в 2010 година, но е истинско и напоено със убедеността, която има само в уморената от годините кожа. Странното е, че въпреки въпросите, които задава сега за facebook, преди 50 години баба ми е била революционер. Защото страстно е вярвала в идеите си. А сега до някаква степен гледа с насмешка и презрение на виртуалните контакти на внучка си, защото от нейна гледна точка подобно чатене, освен че е адски грозно и вулгарно си е губене на време. От друга страна пък тя е абсолютно наясно, че това не е нейният свят. Знае за съществуването му, но живее в паралелна реалност. Точно като онази книжка на Саймък, в която имаше невидима стая. Прекрасната ми баба се е заключила в нея, искрено убедена, че това е правилният начин на живот. Аз от своя страна вярвам силно в себе си и знам, че сърфирането в нета и онлайн разговорите не са грозно нещо. Искам да живея тук и сега без да ползвам опита на поколения назад, който често ме удря по главата с цялата сила на реалността, изпитана във времето. Да, с баба ми на пръв поглед сме много различни. Обаче нещото, на което ме е научила тя е, че каквото и да правя, трябва да вярвам в него. Защото някак човек оставя живота си в ръцете именно на вярата.
Искрено се надявам след 50 години да имам убедеността на баба ми. И категоричността й в собствените си виждания. Да нямам нужда от усъвършенстван Електрически монах, за да осъзнавам напредналия с половин век вариант на фейсбук. Защото ако съм такава изобщо няма да ми пука дали ще има модели на хладилници, които разбират от философия, микровълнови печки с литературен уклон и перални с музикална култура.
Колкото до вида на света след 50 години – все тая какъв ще бъде. Както каза една приятелка, която попитах какво ще стане след половин век «Абе, какво ме занимаваш с глупости, не знам след 5 минути каква ще е ситуацията...». Важното е човечеството (използвам това понятие въпреки цялата ми омраза към генерализирането) да съумява да върви напред, без да губи вярата си. Което в превод означава – да бъдем буйни, игриви и незрели. Защото както казва Том Робинс, сме непредвали не защото сме били трезви, отговорни и предпазливи. Въпреки, че времето не прощава на ничия буйност. Рано или късно се затваряш в някоя невидима стая на собствения си паралелен свят и смяташ, че нещо прилича на книга, а всъщност е кълбо.
„Тези машинки са изключително несъвършени, чух мелодията, с която ми звъниш и виках от другата стая „Чакай, идвам, идвам”, но затвори. Кога ли ще е възможно като разпоредя да си по-търпелива, да не натискаш червеното копче?”. С тези думи една приятелка онзи ден ми върна обаждане и така ме разсмя, че забравих какво исках да я питам, след което прекарахме ведро 30 минути в подобни разговори по телефона. Така де, права беше жената – напълно нелогично е да не можеш да креснеш на мобилния да те изчака малко, защото иначе бързането, за да докопаш слушалката се овенчава единствено със синини по краката от ниските мебели в къщата. В интерес на истината, докато водих разговора за подвикването към телефоните, вече знаех темата на броя и вметнах, че вероятно тази функция ще съществува във всички менюта след около 50 години. Да, ама дамата отсреща ми се изсмя в ухото пренебрежително „абе, ти чуваш ли се – 10 години максимум, след 50 е-хееее”. Е, хубаво де, ама ако след две петилетки командорим GSM-ите да чакат през няколко стаи, какво ще правим след 50? Ще си говорим с хладилника за Кант? А докато микровълновата фурна рецитира сонетите на Шекспир, пералнята нежно ще изпълнява Реквиема на Моцарт, да кажем. Тук, естествено доста осезаемо стои въпросът, дали след 50 години поколението, което ще бъде в разцвета си, ще знае кои са тия тримата от горното изречение. Или както Любо Дилов наскоро отбеляза, че сегашните деца ще имат цял живот да разберат, че Гогол не е интернет-търсачка.
Наскоро ми попадна книга, в която основното действащо лице е един Електрически монах, който в същността си бил като всички домакински уреди. Както видеото гледа филми вместо нас, а тостерът препича филийки вместо нас, така въпросните монаси вярвали в разни неща вместо хората. Естествено имат и своите подобрения – следващото поколение Монах плюс, да кажем, имали възможността да вярват в 64 взаимно изключващи се неща едновременно, без да дават грешка в системата. Не знам за вас, но на мен ми е сложно да мисля за повече от две тези накуп, а десетки такива, които си противоречат за около 30 секунди със сигурност ще ми докарат ако не мигновена смърт, то поне някое сериозно психическо разстройство.
Както и да е – надявам се обаче, след въпросните 50 години, когато ще гоня 80-те, кухненските ми уреди да са значително по-мълчаливи, отколкото ги описах по-горе, и да мога сама да си вярвам в някакви неща, колкото и налудни да са те. Дори много ми се иска, когато съм на възрастта на баба си, да звуча на внуците си по същия начин както тя онзи ден, когато ме разпитваше за facebook. „Абе какво е това нещо – знам че идва от английската дума за книга, но си го представям на вид като кълбо?”, заяви баба ми ангажирано за социалната мрежа. След като се опитах да обясня какво представлява въпросния сайт, с адска погнуса в гласа тя отбеляза: „Моля те, не използвай тази дума чатя – звучи адски грозно и сигурно значи нещо такова”.Естествено, тези изречения мигом бяха употребени по предназначение и образуваха чудесен статус във facebook, предизвикал множество забавни коментари. В крайна сметка обаче много се надявам това статукво между поколенията да се запази. 80-годишните да задават комични въпроси, с цялата сериозност, на която са способни и живеейки отчасти в своя си свят. 20-годишните пък да отговарят с лека насмешка и голяма обич, вярвайки в собствената си незаменимост. Без никакви Електрически монаси, които по команда да се убеждават вместо нас, че Полина Паунова е Анджелина Джоли (не че има нещо лошо точно в тази идея, де).
Мисълта ми е за вярата, без значение в какво. Става дума за онази убеденост в нещо наше, която ни носи смисъл. Вярата в собствената ни истина. Вярата, която прави очарованието от живота еднакво на вкус сега, преди 50 години и след половин век. Вярата в нас самите и в това, което правим. Тази вяра, която носим в себе си, без значение от цифрата на годината.
В този смисъл баба ми е прекрасна и искрено вярва във всичките си идеи. Страстно ги защитава и има свое виждане за света. Застинало някъде далеч в миналия век, но реално и стъпило на земята. То е напълно неприложимо в 2010 година, но е истинско и напоено със убедеността, която има само в уморената от годините кожа. Странното е, че въпреки въпросите, които задава сега за facebook, преди 50 години баба ми е била революционер. Защото страстно е вярвала в идеите си. А сега до някаква степен гледа с насмешка и презрение на виртуалните контакти на внучка си, защото от нейна гледна точка подобно чатене, освен че е адски грозно и вулгарно си е губене на време. От друга страна пък тя е абсолютно наясно, че това не е нейният свят. Знае за съществуването му, но живее в паралелна реалност. Точно като онази книжка на Саймък, в която имаше невидима стая. Прекрасната ми баба се е заключила в нея, искрено убедена, че това е правилният начин на живот. Аз от своя страна вярвам силно в себе си и знам, че сърфирането в нета и онлайн разговорите не са грозно нещо. Искам да живея тук и сега без да ползвам опита на поколения назад, който често ме удря по главата с цялата сила на реалността, изпитана във времето. Да, с баба ми на пръв поглед сме много различни. Обаче нещото, на което ме е научила тя е, че каквото и да правя, трябва да вярвам в него. Защото някак човек оставя живота си в ръцете именно на вярата.
Искрено се надявам след 50 години да имам убедеността на баба ми. И категоричността й в собствените си виждания. Да нямам нужда от усъвършенстван Електрически монах, за да осъзнавам напредналия с половин век вариант на фейсбук. Защото ако съм такава изобщо няма да ми пука дали ще има модели на хладилници, които разбират от философия, микровълнови печки с литературен уклон и перални с музикална култура.
Колкото до вида на света след 50 години – все тая какъв ще бъде. Както каза една приятелка, която попитах какво ще стане след половин век «Абе, какво ме занимаваш с глупости, не знам след 5 минути каква ще е ситуацията...». Важното е човечеството (използвам това понятие въпреки цялата ми омраза към генерализирането) да съумява да върви напред, без да губи вярата си. Което в превод означава – да бъдем буйни, игриви и незрели. Защото както казва Том Робинс, сме непредвали не защото сме били трезви, отговорни и предпазливи. Въпреки, че времето не прощава на ничия буйност. Рано или късно се затваряш в някоя невидима стая на собствения си паралелен свят и смяташ, че нещо прилича на книга, а всъщност е кълбо.
понеделник, 8 март 2010 г.
Трите аромата на чорапогащника
Защо когато е в цикъл жената пресолява манджата? ЗАЩОТО ТАКА!!! Или пък кое е онова нещо, което мирише на задник, крака и женски полов орган (използвам странното словосъчетание, защото съм възпитана)? Свит на топка чорапогащник. Все известни вицове, а на всичко отгоре и верни. Изведнъж обаче между тях със социалистически възторг изгрява 8-ми март. Ден необясним, лишен от смисъл и наситен с патоса на всяка чиновничка или даскалица, която стиска в ръка, подарен й от някой „кавалер” карамфил. Само 24 часа по-късно същият възпитан и почитащ деня на жената, майката и знам ли още какво, пич разказва вица за чорапогащника и се смее с възторжени от остроумието му приятели. Китката е увехнала, също като притежателката й, която се е почувствала жена веднъж в годината.
Истината е, че и на 8-ми март чорапогащникът смърди, но притежателката му, която размахва приповдигнато карамфил се смята за благоуханна поне един ден в годината.
В офисите настроението е ведро, квачките кудкудякат и се усмихват коя под поруменели страни, коя под мустак, на вниманието, което им е оказано. А вечерта, естествено кръчмите се пълнят с неизчерпаемо количество лели, които се кискат, пият ракия и хриптят ведро над някоя салата, говорейки си по женски. Мъжете им си почиват от празничната атмосфера, докато се чешат по топките пред телевизора и смучат бира. Не знам по каква причина, но чуя ли 8-ми март, освен че ми иде немедлено да повърна, моментално си представям една от онези жени тип То, запазили соцдъха си – в комбинизон и пеньоар след работа у дома, малко след като е влачила торби от супера като мистично същество изпълзяло от канала, за да плаши малките дечица. Сакралният празник смърди на ведомственост, изстинали кебапчета, спаружена салата и старо олио. Той е част от онези навици, създадени у нас от времето преди 10-ти ноември, които и сега някак дават чувството за сигурност на доста голяма част от българите. Някак невидимо присъства, за да държи еректирал духа на българката през останалите дни от годината. За да може всяко подобие на Найда Манчева или Цола Драгойчева, каквито впрочем има в изобилие, да знае че от тетка поне един ден в годината ще бъде дама. Без значение на какво точно й мирише чорапогащника, или дали е пресолила манджата.
Хубавото на цялата тази история покрай деня на жената е, че започва да запада като неподдържана кръчма. И че вече две поколения знаят, че са дами 365 дни в годината, без специалния карамфил, поднесен в първата десетдневка на март и без ведомственото събрание в някой ресторант с престаряла салата.
Модерната жена, се възприема като такава целогодишно и сама си разказва вицовете от началото на текста, защото е независима и има чувство за самокритичност. И разбира се, знае че е дама и в пола, и в кецове, без да робува на задължителности, от които има право да се освободи някак мъченически само за един ден от календара. В този смисъл, докато ходих на училище и почитта към 8-ми март беше един вид задължителна, ужасно се чудих защо патосът около този ден, навява мисълта как през останалото време жените са мъченици, които се борят с живота (ей тоя израз ми е любим), с мъжете си, с децата си и прочие. И изобщо как цялото им ежедневие е пълно с борба и неблагодарен труд, в името на нечие добруване. По-късно разбрах няма как да се чувстваш пълноценна единица от женски пол на нашето общество, ако не се възприемаш като мъченица, която а-ха и да я канонизират, малко след осмомартенския купон. Така де, и това има пряка връзка с онези три неща, на които мирише чорапогащника, ама е тема на друг текст.
Истината е, че и на 8-ми март чорапогащникът смърди, но притежателката му, която размахва приповдигнато карамфил се смята за благоуханна поне един ден в годината.
В офисите настроението е ведро, квачките кудкудякат и се усмихват коя под поруменели страни, коя под мустак, на вниманието, което им е оказано. А вечерта, естествено кръчмите се пълнят с неизчерпаемо количество лели, които се кискат, пият ракия и хриптят ведро над някоя салата, говорейки си по женски. Мъжете им си почиват от празничната атмосфера, докато се чешат по топките пред телевизора и смучат бира. Не знам по каква причина, но чуя ли 8-ми март, освен че ми иде немедлено да повърна, моментално си представям една от онези жени тип То, запазили соцдъха си – в комбинизон и пеньоар след работа у дома, малко след като е влачила торби от супера като мистично същество изпълзяло от канала, за да плаши малките дечица. Сакралният празник смърди на ведомственост, изстинали кебапчета, спаружена салата и старо олио. Той е част от онези навици, създадени у нас от времето преди 10-ти ноември, които и сега някак дават чувството за сигурност на доста голяма част от българите. Някак невидимо присъства, за да държи еректирал духа на българката през останалите дни от годината. За да може всяко подобие на Найда Манчева или Цола Драгойчева, каквито впрочем има в изобилие, да знае че от тетка поне един ден в годината ще бъде дама. Без значение на какво точно й мирише чорапогащника, или дали е пресолила манджата.
Хубавото на цялата тази история покрай деня на жената е, че започва да запада като неподдържана кръчма. И че вече две поколения знаят, че са дами 365 дни в годината, без специалния карамфил, поднесен в първата десетдневка на март и без ведомственото събрание в някой ресторант с престаряла салата.
Модерната жена, се възприема като такава целогодишно и сама си разказва вицовете от началото на текста, защото е независима и има чувство за самокритичност. И разбира се, знае че е дама и в пола, и в кецове, без да робува на задължителности, от които има право да се освободи някак мъченически само за един ден от календара. В този смисъл, докато ходих на училище и почитта към 8-ми март беше един вид задължителна, ужасно се чудих защо патосът около този ден, навява мисълта как през останалото време жените са мъченици, които се борят с живота (ей тоя израз ми е любим), с мъжете си, с децата си и прочие. И изобщо как цялото им ежедневие е пълно с борба и неблагодарен труд, в името на нечие добруване. По-късно разбрах няма как да се чувстваш пълноценна единица от женски пол на нашето общество, ако не се възприемаш като мъченица, която а-ха и да я канонизират, малко след осмомартенския купон. Така де, и това има пряка връзка с онези три неща, на които мирише чорапогащника, ама е тема на друг текст.
неделя, 14 февруари 2010 г.
Делнична обич, без хвърлени гащи
Когато главният редактор ме попита искам ли да пиша по темата за любовта, веднага охотно прегърнах идеята с мисълта, че няма нищо по-лесно от това да се лееш по общочовешки теми. Някак животът вселената и всичко останало са твърде приятни за обобщение. 42, открил е Дългас Адамс. Така че колко му е да се преповторят няколко истини и ето ти текст. Положението обаче се оказа по-гнусно отколкото си представях. Ето, вече шести път трия написаното и сега съм твърдо решена да го оставя във вида, в който се получи.
Раз, два, три. „Любовта е”... Помните онези дъвки, които бяха като манна небесна след социалистическия Идеал, нали? А картинките - сладки човечета с големи кореми се прегръщаха и в балонче над главата им имаше по някоя мъдрост за любовта. Романтики, нежности и чудеса. Е това НЕ е любовта. Така че, моля, забравете розовите спомени от дъвки с картинки и почти кичозната представа за отношенията между двама души като „романтична вечеря” и прочие хуйи /без извинение и моля тази дума да не се редактира/.
Оня ден един циганин обобщи по телевизията любовта така: „ това са две сърца свързани и два чифта гащи за хвърляне”. Да се чуди човек къде е блял досега в търсене на разни дълбоки смисли и други дивотии, когато въпросният мургав събрат така стегнато прочете „присъдата”. Само че тук внасям малка корекция – това е влюбването. Състояние странно и потискащо, в което аз лични обикалям като звяр на тясно и си повтарям „Не дразнете клетката. Лъвът е паянтов”. После лудостта отминава и обикновено от три до пет месеца, след доста изхвърлени чифтове гащи, мяташ и собственика им. Ако случайно след като премине упойката, същият човек с гащите, ти остане интересен, тогава вече можем да помислим за любов.
Тогава изведнъж между розовите текове се намесва делникът и .... ако оцелееш в него с човека до себе си – честито, обичаш. В тоя смисъл, любовта е ежедневие. Тя изглежда като топка захвърлени мръсни чорапи в ъгъла на стаята, или като метнати мокри кърпи по леглото след сутрешната баня. Преди да излезе за работа любовта оставя мръсни чаши от кафе след себе си. Не пуска пералнята. Отказва категорично да мие чинии. Или пък педантично подрежда гардероба си, така че твоите дрехи на фона на онези на Любовта да добиват мигом вида на ошав. Любовта е такава – цинична, разхвърляна, неподредена. Или досадно романтична и прекомерно подредена. Иначе казано любовта е силата да понасяш цялото ежедневие с някого и колкото и странно да ти се струва това да ти харесва.
Любовта не е светска. Тя не иска да й държиш ръката по улиците. Нито да я показваш като музеен експонат. Тя е скромна, мълчалива и настоява да я отчетеш като любов само когато е много наложително. Иначе любовта е делнична. Тя гледа телевизия и в нейно присъствие глупостите на синия екран стават забавни. Рита те насън или ти краде възглавницата. Но ... не изхвърля части от теб, пък било те и гащи...
Любовта е възможността да се смееш с някого и да се чувстваш вкъщи. Без тревоги и притеснения как ще изглеждаш в анцуг. Любовта е да позволиш на някого да се шегува с теб без да му се сърдиш. Любовта не е суетна и не изисква да й казваш „обичам те”. Защото го знае. Когато се намеси тя изведнъж някои прегръдки стават по-интимни от секса, а ежедневието малко се превръща в бизнес, защото обръщаш внимание само на добрия партньор. Защото любовта е това – партньорство. И не на последно място – тая история с любовта е малко като с извънземните. Няма човек, който да не ги коментира, но малко са ги виждали...
Раз, два, три. „Любовта е”... Помните онези дъвки, които бяха като манна небесна след социалистическия Идеал, нали? А картинките - сладки човечета с големи кореми се прегръщаха и в балонче над главата им имаше по някоя мъдрост за любовта. Романтики, нежности и чудеса. Е това НЕ е любовта. Така че, моля, забравете розовите спомени от дъвки с картинки и почти кичозната представа за отношенията между двама души като „романтична вечеря” и прочие хуйи /без извинение и моля тази дума да не се редактира/.
Оня ден един циганин обобщи по телевизията любовта така: „ това са две сърца свързани и два чифта гащи за хвърляне”. Да се чуди човек къде е блял досега в търсене на разни дълбоки смисли и други дивотии, когато въпросният мургав събрат така стегнато прочете „присъдата”. Само че тук внасям малка корекция – това е влюбването. Състояние странно и потискащо, в което аз лични обикалям като звяр на тясно и си повтарям „Не дразнете клетката. Лъвът е паянтов”. После лудостта отминава и обикновено от три до пет месеца, след доста изхвърлени чифтове гащи, мяташ и собственика им. Ако случайно след като премине упойката, същият човек с гащите, ти остане интересен, тогава вече можем да помислим за любов.
Тогава изведнъж между розовите текове се намесва делникът и .... ако оцелееш в него с човека до себе си – честито, обичаш. В тоя смисъл, любовта е ежедневие. Тя изглежда като топка захвърлени мръсни чорапи в ъгъла на стаята, или като метнати мокри кърпи по леглото след сутрешната баня. Преди да излезе за работа любовта оставя мръсни чаши от кафе след себе си. Не пуска пералнята. Отказва категорично да мие чинии. Или пък педантично подрежда гардероба си, така че твоите дрехи на фона на онези на Любовта да добиват мигом вида на ошав. Любовта е такава – цинична, разхвърляна, неподредена. Или досадно романтична и прекомерно подредена. Иначе казано любовта е силата да понасяш цялото ежедневие с някого и колкото и странно да ти се струва това да ти харесва.
Любовта не е светска. Тя не иска да й държиш ръката по улиците. Нито да я показваш като музеен експонат. Тя е скромна, мълчалива и настоява да я отчетеш като любов само когато е много наложително. Иначе любовта е делнична. Тя гледа телевизия и в нейно присъствие глупостите на синия екран стават забавни. Рита те насън или ти краде възглавницата. Но ... не изхвърля части от теб, пък било те и гащи...
Любовта е възможността да се смееш с някого и да се чувстваш вкъщи. Без тревоги и притеснения как ще изглеждаш в анцуг. Любовта е да позволиш на някого да се шегува с теб без да му се сърдиш. Любовта не е суетна и не изисква да й казваш „обичам те”. Защото го знае. Когато се намеси тя изведнъж някои прегръдки стават по-интимни от секса, а ежедневието малко се превръща в бизнес, защото обръщаш внимание само на добрия партньор. Защото любовта е това – партньорство. И не на последно място – тая история с любовта е малко като с извънземните. Няма човек, който да не ги коментира, но малко са ги виждали...
петък, 29 януари 2010 г.
В търсене на целомъдрие... (една история на Цветан Цветанов)
А всичко трябваше да бъде толкова лесно.
Изведнъж се озовах в централата на германските консерватори. „Божичко, тук е пълно с немци”, помислих си. Хареса ми и си помислих пак: „Боже, и всички говорят на немски”. Но реалността е сурова – сетих, се че не мога (за мисленето говоря). И тъй като все пак съм от службите след кратък анализ и припомняне на всички свои знания се слях с тълпата. Замълчах на немски.
Тогава го видях. Извисяваше се над всички. Гласът му не трепна. В началото го пожелах, после си казах, че с лидера такива неща не се правят. Помислих отново. Пробвах на немски, не се получи. Само с мълчанието ми се получава. Пробвах на български – пак не се получи. Реших, че няма да му посягам въпреки, или заради обожанието си (винаги бъркам тези думи...). Така де, и адашката е също толкова мъжествена. Грях е, Цветане – казах си и тогава го чух как споменава името ми.
„Колегата Цветанов с един багер копае. И вади... трупове”. Всички се смеят. Той е пленителен. Но трябва да бъда мъжествен – все пак багер, трупове... Кой да си помисли, че иначе мъжката ми гръд бие сърце жадно за любовта му. Добих суров вид. Консерваторите се смееха – слава Богу, че поне това разбрах, колко е хубаво хората да се смеят на един език. В този момент съзнанието ми за миг отлетя. „Тука във комбайна, на-на-най-нааааа”... Абе багер и комбайн бяха различни неща нали? Толкова по-зле. А можеше да е толкова лесно – аз да съм по цял ден на нивата с комбайна, а вечер той да е приготвил масата и да ме чака в розов халат. О, не! Пак тези мисли... Цветане, бъди мъж!!! – стегнах се. Не ми се получи и пак полетях в мечти... щяхме да си живеем в малка къщичка, и да си имаме крави, кокошки... ЦВЕТАНЕ, БЪДИ ЦЕЦКА! Получи ми се.
Тези пак се смеят – дали не виждат желанието в очите ми, ясно че мисли на български не могат да четат... Пък и нали за себе си говоря, така че - мисли, мисли... колко да са мисли?
Тежко е. Но това е участта ми – с багера и труповете. Добре, че Фидосова не са я поръчали. Инак с тоя орязан бюджет и нов по-голям багер трябваше да купуваме...
Върнахме се в София. Тъжен съм. Така протичат няколко монотонни дни. Не го виждам. Но пък видях Цецка... И това е нещо. Трябва да говоря пред депутатите за талибанче от Гуантанамо. А мислите ми все бягат при Него...Дали си ме представя с багера? Какво ли прави сега? А не, Цветане не така! – казвам си. И точно в тоя момент...журналисти. Ох, трябва ли да отговаря? Питат ме за затворника от Гуантанамо – какъв трябва да е, провиква се една скубла. Много добре знам какъв ще е, но не мога да отговаря. Чакам потвърждение от Него. И 4х4 да ме беше питала колко е, пак щях да чакам Той да каже „да”. Ох, пак си представих нашата малка къщичка! Трябва да изгоня всички похотливи мисли. А, Фидосова! Мигом открих очарованието на целомъдрието.
Репортерката още е тук. Добре, Цветане, мисли. „Трябва да е лице с достойно поведение и със семейни ценности”, отговарям първосигнално. А не като мен!!, добавям наум, или по-точно казано „на това, което другите го имат”.
„Евентуално лицето може би е семейно и затова може би ще трябва да поемем и неговата съпруга. В тази посока това е един допълнителен механизъм за семейните ценности и което ще може по някакъв начин да придържа това лице към нормалните, общоприетите норми за едно демократично общество”, казвам.
Боже, та аз дори ползвам Неговите думи, когато говоря. Така са се набили в главата ми. Ама и маймуна да бях тези пет-шест думички, с които образува всички свои изречения щях да запомня. Пак се сетих за багера... А, Фидосова! Тази жена се появява винаги навреме. И целомъдрен трябва да е талбинанина. Целомъдрен, да. Няма да навъжда поколение от екзотични българо-талибанчета. Защото знам – всеки е потенциална заплаха и конкуренция за неговото сърце.
Изведнъж се озовах в централата на германските консерватори. „Божичко, тук е пълно с немци”, помислих си. Хареса ми и си помислих пак: „Боже, и всички говорят на немски”. Но реалността е сурова – сетих, се че не мога (за мисленето говоря). И тъй като все пак съм от службите след кратък анализ и припомняне на всички свои знания се слях с тълпата. Замълчах на немски.
Тогава го видях. Извисяваше се над всички. Гласът му не трепна. В началото го пожелах, после си казах, че с лидера такива неща не се правят. Помислих отново. Пробвах на немски, не се получи. Само с мълчанието ми се получава. Пробвах на български – пак не се получи. Реших, че няма да му посягам въпреки, или заради обожанието си (винаги бъркам тези думи...). Така де, и адашката е също толкова мъжествена. Грях е, Цветане – казах си и тогава го чух как споменава името ми.
„Колегата Цветанов с един багер копае. И вади... трупове”. Всички се смеят. Той е пленителен. Но трябва да бъда мъжествен – все пак багер, трупове... Кой да си помисли, че иначе мъжката ми гръд бие сърце жадно за любовта му. Добих суров вид. Консерваторите се смееха – слава Богу, че поне това разбрах, колко е хубаво хората да се смеят на един език. В този момент съзнанието ми за миг отлетя. „Тука във комбайна, на-на-най-нааааа”... Абе багер и комбайн бяха различни неща нали? Толкова по-зле. А можеше да е толкова лесно – аз да съм по цял ден на нивата с комбайна, а вечер той да е приготвил масата и да ме чака в розов халат. О, не! Пак тези мисли... Цветане, бъди мъж!!! – стегнах се. Не ми се получи и пак полетях в мечти... щяхме да си живеем в малка къщичка, и да си имаме крави, кокошки... ЦВЕТАНЕ, БЪДИ ЦЕЦКА! Получи ми се.
Тези пак се смеят – дали не виждат желанието в очите ми, ясно че мисли на български не могат да четат... Пък и нали за себе си говоря, така че - мисли, мисли... колко да са мисли?
Тежко е. Но това е участта ми – с багера и труповете. Добре, че Фидосова не са я поръчали. Инак с тоя орязан бюджет и нов по-голям багер трябваше да купуваме...
Върнахме се в София. Тъжен съм. Така протичат няколко монотонни дни. Не го виждам. Но пък видях Цецка... И това е нещо. Трябва да говоря пред депутатите за талибанче от Гуантанамо. А мислите ми все бягат при Него...Дали си ме представя с багера? Какво ли прави сега? А не, Цветане не така! – казвам си. И точно в тоя момент...журналисти. Ох, трябва ли да отговаря? Питат ме за затворника от Гуантанамо – какъв трябва да е, провиква се една скубла. Много добре знам какъв ще е, но не мога да отговаря. Чакам потвърждение от Него. И 4х4 да ме беше питала колко е, пак щях да чакам Той да каже „да”. Ох, пак си представих нашата малка къщичка! Трябва да изгоня всички похотливи мисли. А, Фидосова! Мигом открих очарованието на целомъдрието.
Репортерката още е тук. Добре, Цветане, мисли. „Трябва да е лице с достойно поведение и със семейни ценности”, отговарям първосигнално. А не като мен!!, добавям наум, или по-точно казано „на това, което другите го имат”.
„Евентуално лицето може би е семейно и затова може би ще трябва да поемем и неговата съпруга. В тази посока това е един допълнителен механизъм за семейните ценности и което ще може по някакъв начин да придържа това лице към нормалните, общоприетите норми за едно демократично общество”, казвам.
Боже, та аз дори ползвам Неговите думи, когато говоря. Така са се набили в главата ми. Ама и маймуна да бях тези пет-шест думички, с които образува всички свои изречения щях да запомня. Пак се сетих за багера... А, Фидосова! Тази жена се появява винаги навреме. И целомъдрен трябва да е талбинанина. Целомъдрен, да. Няма да навъжда поколение от екзотични българо-талибанчета. Защото знам – всеки е потенциална заплаха и конкуренция за неговото сърце.
четвъртък, 14 януари 2010 г.
План Бъ.
Преди няколко дни един умен човек си сложи във Facebook следния статус „На европейското по йога в Ротердам, счетоводителят Иванов от Дулово се е класирал втори с невероятно постижение - преживял е 75 години затаявайки дъх...Защо България неизменно живеем така, сякаш нямаме друг избор?”. Адски се трогнах – нали си представяте Иванов от Дулово? Малък, смушен човечец с измъчено лице, сив мъжки панталон, изгладен недодялано с ръб и бяла риза? Същия този Иванов цял живот се е навеждал, пазил и затаявал дъха си, за да не му намалят заплатата, да не напишат срещу него донос в ДС, за да образова детето си, за да има пари за море или знам ли още какво... И същия този Иванов, със затаения дъх, вероятно е родил прекрасния почти описващ цялата ни народопсихология израз – „Шефе, де’еба мене си и малко вазе”. Вероятно в много ситуации мъничкият Иванов наистина не е имал друг избор, освен да диша тихо. А вероятно е бил и твърде страхлив. Във всеки случай няма нужда от присъда, защото му е издадена отдавна, пък и не това ми е идеята. Когато мислих върху текста и се опитвах да подредя очакванията си от новата година малко се потиснах. Защото първата ми мисъл беше, че очаквам да е като старата. Малко кисела констатация, от която неизменно ще изскочи някой мускулест чичо с претенции за политик, или някоя фолкаджийка с претенции за музикална прима, една-две по-значими футболни загуби, още няколко убийства, една-две масови катастрофи – я заради спестени пари от авторемонти, я заради пиян шофьор, малоумни медийни лица и Бог знае още какво... След статуса на въпросния господин във Facebook обаче съм сигурна – тази година ще трябва да се научим да дишаме с пълни дробове, да хъркаме силно насън и да бъдем хора, които имат избор. От това какво да бъде питието ни, до това как да живеем. Защото е крайно време да си поискаме и „план Бъ.” и ако по някаква случайност не си го получим, да сме готови да си го вземем. Изобщо убедена съм, че ще спрем да сме толкова предпазливи като безработни шоу-гърли, обули последния си чифт чорапогащи. И знам, че спрем ли да се оглеждаме конспиративно хем ще дишаме по-леко, хем ще си свиркаме.
Иска ми се да вярвам също, че през новата година ще видим края на онова чувство за обреченост, което се чете в сивите пешаходци. Ще оперира нервите ни и най-сетне ще разберем, че единственият ни живот е напълно достатъчен, ако се смеем повече, посягаме по-често към план Бъ., и си вярваме повече, т.е. ако го живеем правилно.
Та така – 2010 година ще е време за промяна, за нови планове, за резервните варианти, за осъзнаване на свободата и за отстояването на твърда позиция. Година, в която няма да вземем второто място на първенството по йога, или поне няма да го заслужи Иванов от Дулово, защото ще се е научил да диша с пълни дробове, макар и на стари години. Такава трябва да е 2010 година. Или поне се надявам...
Иска ми се да вярвам също, че през новата година ще видим края на онова чувство за обреченост, което се чете в сивите пешаходци. Ще оперира нервите ни и най-сетне ще разберем, че единственият ни живот е напълно достатъчен, ако се смеем повече, посягаме по-често към план Бъ., и си вярваме повече, т.е. ако го живеем правилно.
Та така – 2010 година ще е време за промяна, за нови планове, за резервните варианти, за осъзнаване на свободата и за отстояването на твърда позиция. Година, в която няма да вземем второто място на първенството по йога, или поне няма да го заслужи Иванов от Дулово, защото ще се е научил да диша с пълни дробове, макар и на стари години. Такава трябва да е 2010 година. Или поне се надявам...
Абонамент за:
Публикации (Atom)