сряда, 22 април 2009 г.

Таборът отива към небето

Бай Вълчо не се страхува от земетресения, скакалци и огън. Нито от други библейски прокоби. Казва, че ако му е писано да се удави, няма как да го обесят. И е прав. Бай Вълчо пие на пластмасова маса в началото на прочулия се с палаткови лагери хасковски парк „Кенана”.

Пие с цялата челяд, която яде салата от еднократни опаковки и смуче домашна гроздова. В нощта срещу Великден, когато според прозрението на някакъв си астролог градът трябваше да се срути, бай Вълчо има рожден ден. И всички репортажи по „телевизора” го подсетили как може да изнесе пластмасова маса в парка, за да пие на теферич.

„Така ще имам голям рожден ден, който мине, ще го черпя, я виж колко еднократни чашки съм си взел, а ракията и без това е 70 градуса. Няма да остане трезвен никой от страхливците по поляните”, обяснява удивен от собствената си прозорливост Вълчо, който навършва 62 години.

След което естествено ме задължи моментално да се разпиша със сериозна глътка от гроздовия спирт. Чудно лекарство било. Пък и човек веднъж навършвал 62, как ще го обиждам така с откази, продължава с аргументацията си Вълчо.

През деня бай Вълчо продава варена царевица на същото място. От време на време подарява, като види някое разревано дете. Не печели добре, ама кой в днешно време има пари, застрахова се веднага пийналият хасковлия. Така, ако имало земетресение, нямало да загуби кой знае колко. Апартаментът му не бил застрахован. Животът му не бил застрахован. Този на жена му и децата му – също.

Добре де, не чакаш ли земетресението, целият град е притеснен – връщам го аз на актуалната тема. Какво земетресение, бе? Спасението чакам! Я-я-я да ти сипя от моята ракия, не се превземай, строява ме бай Вълчо. И ми обяснява, че ще се трогне, само ако някой предскаже спасение. Всички други дивотии били, за да се харчат пари.

Спасението обаче било друго, дори и да не се сбъдне, хората щели да се радват известно време. Хубаво де, ама сега, като не се случи никакво земетресение, хората пак ще са щастливи, опонирам му аз. Не е същото! – повишава тон Вълчо. Нямаме надежда – заявява гордо и патетично той. После се разсмива и добавя, че не му пука.

Ебал съм ти и земетресенията и черните котки, в София имат време да си мислят само глупости, а тука народът е прост – вярва на прокоби и предсказания, продължава хасковлията. На мен така ми е хубаво – с жената, сина и снахата, и ракийката – обяснява бай Вълчо. И пита с очакване – „Ама нали съм майстор?”.

Бай Вълчо е единственият човек в Хасково, който на Великден не беше забравил да чака Спасението. Той е по християнски простодушен и добър. Нищо че има възможност да подарява само царевица и ракия. И докато покрай нас минаваха със страхлива стъпка тълпи млади и стари, мъже и жени, които търсеха свободно късче небе, да не би да им падне тухла на главата от предвещаното бедствие, 62-годишният мъж беше единственият, намерил покой и сигурност.

Опорна точка в себе си. В същото време на километър-два навътре в парка тревожни в суеверието си дребни души търсиха мир в палатките си и спасение в импровизирания табор.

С очи в небето смирените преди злия среднощен час (4 ч) жители на един град се молеха по християнски и споменаваха Великден с молба за защита от бедствия. Десет минути по-късно Възкресението се изличи от паметта на табора, който вече се отказа от небето.

Лицата се изкривиха от псувни с кофти ударения, а християнските молби моментално се превърнаха в закани. Единственият, който се усмихваше щастливо, си остана 62-годишният бай Вълчо. Дали заради 70-градусовия първак или Спасението, историята мълчи.

Ясно обаче е едно, суеверията говорят за един безкрайно опростен народ. Който на Великден избира да вярва повече в Земетресение, отколкото в Спасение. И дали ще държи най-дебелата свещ, докато обикаля църквата, или ще зъзне на палатка, е горе-долу едно и също. Защото дори вярата ни е сбъркана. А таборът у нас най-често отива на майната си…