петък, 18 декември 2009 г.

Вход не за всички, не за всеки. Само за умопомрачени.

Ако си позволя да перефразирам Кисинджър ще кажа, че в България хората започват да мислят за политиката като дисциплина в психиатрията. Страната ни или е в предколедна депресия, или това налудно подскачане в стил „Волен Сидеров” и махане с пръст в стил „Яне Янев” ни е перманентното състояние. По-склонна съм да смятам, че вторият вариант пасва повече с оглед цялата обстановка, но не това е важно. И в двата случая се нуждаем спешно от терапевт и хоспитализация. Предколедна, чудно украсена малка лудница, силни медикаменти и компетентно лечение. И тъй като е криза, стесняваме разходи, свиваме бюджет, за да избегнем излишните харчове винаги можем да обявим, че временно преструктурираме Народното събрание в лечебница за болни души и така с един куршум два заека. Хем, Яне, хем Волен... А от време на време на нещо като контролен преглед ще се появява и многоуважаемия премиер Бойко Борисов, който обича разходки до парламента. Така де... мине се не мине седмица и министър-председателят цъфва на „изненадващо посещение” в Народното събрание (за което разбира се, час по-рано са строени всички журналисти. Естествено погледите са изненадани точно като за внезапна визита...). Както и да е, мисълта ми беше за психиатрията. Като цяло планът не включва нищо особено – парламентът си остава в този вид, със същата дейност, само дето трябва да бъдат зачислени няколко психиатъра и психолога, които да си вършат работата в почивките на пленарния ден. Разбира се, за да бъде всичко изпипано, мигом трябва да бъде сменен и надписът на сградата. Така вместо „Съединението прави силата” на Народното събрание, чудесно ще пасне онази фраза от Степния вълк – „Магически театър. Вход не за всички, не за всеки. Само за умопомрачени”.

По този начин, с малко средства и усилия ще постигнем чудесен баланс на политиката. Не е за подценяване и факта, че тогава никой няма да се възмущава от гей-ритане по кокалчетата между лидери на две, да кажем, странни по структура и идеи партии. По този начин вместо ЕС-посланници да стават свидетели на политическа активност с хомопривкус, с това ще си се занимават специалисти. Плюсът на цялата история е, че ако ситуацията, създала се в четвъртък между Яне Янев и Волен Сидеров се задълбочи, в преструктурираното Народно събрание, медиците могат да направят и мозъчни тестове на двамата. По този начин стигаме отново до ситуацията – с един куршум два заека. Хем страната ни може да се прочуе с някое научно откритие, хем ако не друго ще има доказателство, че въпросните двама лидери имат мозък, пък бил той и само гръбначен.

Откакто се разрази драмата между Волен и Яне, за да съм в тон с психостатуса на Народното събрание, имам натрапчиви мисли. Възможно ли е българския парламентарен живот да бъде разглеждан като полов акт. Естествено, без необходимата кулминация, защото всичко в тази държава излъчва неудовлетворение. Мда, в последните месеци тази институция се е превърнала в нервен тийнейджър, който хем се старае, хем е нескопосен, хем свършва бързо и недодялано. И сега ако в тоя момент се появят морализатори, които да обяснят колко е непристойно да се говори така за най-високата трибуна в тази държава, ще ги помоля да бъдат така любезни да си пъхнат морала, поне в задния джоб и да се сетят за четвъртък. Когато двама души с дърпане на вратовръзки, хомообиди, и сексуални закани към жените си всъщност пикаха на парламентаризма. Така де, в секса и това си има термин... Впрочем, подобни политически дебати със сексуален привкус ще заемат тепърва много повече от времето на депутатите, отколкото някакви си закони. И разбира се, че ще е така – нали са по първите страници на вестниците. А от половин година насам, точно това е мерилото за политическа активност. Както каза една главна редакторка – кабинетът се оглежда в медиите. Вярно, че огледалото е малко криво, ама пък нали има изображение...

Властта се превърна в нещо като турски сериал – сълзи, драма, викове и бой. Изневиделица зазвучава маане и героите на деня щастливо започват да танцуват прегърнати.

В този смисъл не е за пренебрегване и темата за референдумите. Наистина не ви ли се струва малко странно да занимават цяла държава с 10-минутно предаване, новини, а никой да не отдумва за часовете сладникава ориенталска драма? Истината е, че това ни харесва. Много ни харесва и много го искаме. Затова и толкова се страхуваме от новините на турски. Затова и ненавиждаме малцинствата си, защото нашият собствен манталитет е малцинствен. Скришом тактуваме на маанета, иначе стръвно желаем да ни попитат какво мислим за новините на турски. Никой нищо не мисли за тях. Защото никой не ги гледа. Хайде обаче да ни резнат турските сериали?! Тогава ще настане мировата скръб за Инджи и Мехмед. Изобщо психиката българска е загадка. Балкански мрачно тропаме по масата за свободата си, забележете, чийто израз ще бъде спиране на информационна емисия, изобщо за какво говорим... Мотивът - „тия 500 години са ни държали под робство, ние новини на майчин език ще им пускаме, не могат ли да вървят на пичка си майчина?!?”. При този довод започвам да си мисля, че всички в тази държава са безсмъртни и преживели пет столетия иго, после Възраждане, после социализъм ...и естествено всеки от всичко разбира. А най-много ги разбира нещата – Той. Който все пита нещо народа и все дава нещо пак на народа. Я евтина ракия, я информационна мъст чрез референдум. Така де, ясно е за кого става дума. След провеждането на въпросното допитване, предлагам, веднага да произведем още няколко – „Да бъде ли забранен в България всеки друг език освен българския”, после „Да бъде ли забранена в България всяка различна църква от православната” и накрая „Да бъде ли прочистена България от всички малцинства по всякакъв критерий”. След това и депутатите ще могат да си вършат работата без да се занимават с това кой на какъв език говори и с кого си ляга, а Волен Сидеров ще излезе в заслужена пенсия. Може пък и някой закон да напишат.... за оцелелите.

четвъртък, 3 декември 2009 г.

Драгойново – алтернативата на София

Текст за столичното люпене не семки и усърдно съзерцаване на турски сериали



Има едно село Драгойново. Пловдивско. Малко, китно и уютно. В коритото на реката расте безстопанствен джойнт, а нощем заспиваш от бълбукането на селските чешми, които са кажи-речи под всеки прозорец. Има минерални извори, тракийска могила, легенди за хайдути – всичко което е необходимо за едно село. Ядеш току-що изпечен хляб от фурната, която се намира на мегдана. А всичко останало, включително и ти, е на разстояние не повече от 500 метра от въпросния център. Там животът е друг – няма уиски, няма неон, няма цифрова телевизия, а единственото задръстване, което се образува е на излизане от селото, защото завоят е кофти. В трафика обаче участват не повече от две коли, така че с малко псувни и секунди търпение и той се преживява... Единственото общо между село Драгойново, Пловдивско и София съм аз. Общо дотолкова, че на моменти ми иде да захвърля шумно всичко тук и да отида тихо там. Далеч от суетата, моторния вой, силната музика, сутрешната аларма, тежкия махмурлук, провлачения работен ден, безкрайния светофар пред ректората, десетките карти, чиито пин-кодове забравям, опиканите подлези, сбърканите кръстовища, брадясалите ватмани, некадърната блондинка шофьор, заради която вчера щях да се блъсна в лъскавия джип на някой успешен знам ли какъв. Далеч от всичко това. Там, където няма реактивен дим, а животът се измерва в лехи домати и стерилизирани кисели краставички. Там, където не ми би ми се налагало да прехапвам устни всеки път, когато искам да напсувам някоя институция. Просто защото няма такива. Там, където нощта е тиха, а денят започва рано. Там, където макар и максималният радиус да е един километър е широко. Много по-широко, от тук, където далечината е толкова пренаселена, че ти убива ентусиазма.

Точно преди изборите в София бях написала един текст за това какво ни очаква. Не особено ведър, разбира се. И то ни споходи, като освен всичко останало си е наша заслуга. В тоя смисъл ще кажа, че не харесвам особено клишето, че всеки народ си заслужава управниците. Не че не е вярно, но има една ужасяваща прокоба в него, чувство за обреченост, че все някой лумпен ще ми дава наклон. В което предположение не, че също няма доза истина, но както и да е. София никога не е била по-грозна от сега. И никога не е била по-люпеща семки, чешеща се по топките и храчеща безразборно. В нея няма жизнено пространство, няма къде да си паркирам колата, нито къде да отида без поне двама души да ми вдигнат кръвното с неуместното си поведение.

София е зле възпитана и единственото време, в което е смълчана е когато дават турски сериали. Говоря в своята масовост. А тя – масата, задушава всичко останало, иска рушвет, гледа да те прецака и да ти спука поне две гуми ако си спрял на нейното място пред блока, като в случая „нейно” е дума с особен смисъл, в чието тълкувание няма да се спускаме.

София хрипти и астматично се задушава в собствената си истерия. А тази истерия няма кой да я успокои, да я канализира или поне да я накара да спре да чопли семки по жълтите павета. Не казвам това от кой знае какво уважение към въпросния столичен символ, а с потрес от ежедневната простотия, която се превърна в униформа на града.

И тук в никакъв случай не ми разправяйте как София имала и друг облик и своите скрити малки оазисчета. Ако столицата имаше две лица, дали щеше да носи точно това, а? Тук ще стана малко по-генерална – ако страната ни имаше две лица, дали това щеше да носи точно това? Все повече започвам да си мисля, че не заслужавам (аз лично, за вас не знам, може да си ги харесвате) премиер – ексохранител и кмет бивша учителка. Стесняват ми хоризонта. И защото имам особено мнение за емиграцията, което не е предмет на този текст, България няма да напусна, но нищо не пречи да ида в Драгойново. Така де, там също живеят хора...