сряда, 24 март 2010 г.

Паралелните реалности

Или нещо като книга, но прилича на кълбо

„Тези машинки са изключително несъвършени, чух мелодията, с която ми звъниш и виках от другата стая „Чакай, идвам, идвам”, но затвори. Кога ли ще е възможно като разпоредя да си по-търпелива, да не натискаш червеното копче?”. С тези думи една приятелка онзи ден ми върна обаждане и така ме разсмя, че забравих какво исках да я питам, след което прекарахме ведро 30 минути в подобни разговори по телефона. Така де, права беше жената – напълно нелогично е да не можеш да креснеш на мобилния да те изчака малко, защото иначе бързането, за да докопаш слушалката се овенчава единствено със синини по краката от ниските мебели в къщата. В интерес на истината, докато водих разговора за подвикването към телефоните, вече знаех темата на броя и вметнах, че вероятно тази функция ще съществува във всички менюта след около 50 години. Да, ама дамата отсреща ми се изсмя в ухото пренебрежително „абе, ти чуваш ли се – 10 години максимум, след 50 е-хееее”. Е, хубаво де, ама ако след две петилетки командорим GSM-ите да чакат през няколко стаи, какво ще правим след 50? Ще си говорим с хладилника за Кант? А докато микровълновата фурна рецитира сонетите на Шекспир, пералнята нежно ще изпълнява Реквиема на Моцарт, да кажем. Тук, естествено доста осезаемо стои въпросът, дали след 50 години поколението, което ще бъде в разцвета си, ще знае кои са тия тримата от горното изречение. Или както Любо Дилов наскоро отбеляза, че сегашните деца ще имат цял живот да разберат, че Гогол не е интернет-търсачка.
Наскоро ми попадна книга, в която основното действащо лице е един Електрически монах, който в същността си бил като всички домакински уреди. Както видеото гледа филми вместо нас, а тостерът препича филийки вместо нас, така въпросните монаси вярвали в разни неща вместо хората. Естествено имат и своите подобрения – следващото поколение Монах плюс, да кажем, имали възможността да вярват в 64 взаимно изключващи се неща едновременно, без да дават грешка в системата. Не знам за вас, но на мен ми е сложно да мисля за повече от две тези накуп, а десетки такива, които си противоречат за около 30 секунди със сигурност ще ми докарат ако не мигновена смърт, то поне някое сериозно психическо разстройство.
Както и да е – надявам се обаче, след въпросните 50 години, когато ще гоня 80-те, кухненските ми уреди да са значително по-мълчаливи, отколкото ги описах по-горе, и да мога сама да си вярвам в някакви неща, колкото и налудни да са те. Дори много ми се иска, когато съм на възрастта на баба си, да звуча на внуците си по същия начин както тя онзи ден, когато ме разпитваше за facebook. „Абе какво е това нещо – знам че идва от английската дума за книга, но си го представям на вид като кълбо?”, заяви баба ми ангажирано за социалната мрежа. След като се опитах да обясня какво представлява въпросния сайт, с адска погнуса в гласа тя отбеляза: „Моля те, не използвай тази дума чатя – звучи адски грозно и сигурно значи нещо такова”.Естествено, тези изречения мигом бяха употребени по предназначение и образуваха чудесен статус във facebook, предизвикал множество забавни коментари. В крайна сметка обаче много се надявам това статукво между поколенията да се запази. 80-годишните да задават комични въпроси, с цялата сериозност, на която са способни и живеейки отчасти в своя си свят. 20-годишните пък да отговарят с лека насмешка и голяма обич, вярвайки в собствената си незаменимост. Без никакви Електрически монаси, които по команда да се убеждават вместо нас, че Полина Паунова е Анджелина Джоли (не че има нещо лошо точно в тази идея, де).
Мисълта ми е за вярата, без значение в какво. Става дума за онази убеденост в нещо наше, която ни носи смисъл. Вярата в собствената ни истина. Вярата, която прави очарованието от живота еднакво на вкус сега, преди 50 години и след половин век. Вярата в нас самите и в това, което правим. Тази вяра, която носим в себе си, без значение от цифрата на годината.
В този смисъл баба ми е прекрасна и искрено вярва във всичките си идеи. Страстно ги защитава и има свое виждане за света. Застинало някъде далеч в миналия век, но реално и стъпило на земята. То е напълно неприложимо в 2010 година, но е истинско и напоено със убедеността, която има само в уморената от годините кожа. Странното е, че въпреки въпросите, които задава сега за facebook, преди 50 години баба ми е била революционер. Защото страстно е вярвала в идеите си. А сега до някаква степен гледа с насмешка и презрение на виртуалните контакти на внучка си, защото от нейна гледна точка подобно чатене, освен че е адски грозно и вулгарно си е губене на време. От друга страна пък тя е абсолютно наясно, че това не е нейният свят. Знае за съществуването му, но живее в паралелна реалност. Точно като онази книжка на Саймък, в която имаше невидима стая. Прекрасната ми баба се е заключила в нея, искрено убедена, че това е правилният начин на живот. Аз от своя страна вярвам силно в себе си и знам, че сърфирането в нета и онлайн разговорите не са грозно нещо. Искам да живея тук и сега без да ползвам опита на поколения назад, който често ме удря по главата с цялата сила на реалността, изпитана във времето. Да, с баба ми на пръв поглед сме много различни. Обаче нещото, на което ме е научила тя е, че каквото и да правя, трябва да вярвам в него. Защото някак човек оставя живота си в ръцете именно на вярата.
Искрено се надявам след 50 години да имам убедеността на баба ми. И категоричността й в собствените си виждания. Да нямам нужда от усъвършенстван Електрически монах, за да осъзнавам напредналия с половин век вариант на фейсбук. Защото ако съм такава изобщо няма да ми пука дали ще има модели на хладилници, които разбират от философия, микровълнови печки с литературен уклон и перални с музикална култура.
Колкото до вида на света след 50 години – все тая какъв ще бъде. Както каза една приятелка, която попитах какво ще стане след половин век «Абе, какво ме занимаваш с глупости, не знам след 5 минути каква ще е ситуацията...». Важното е човечеството (използвам това понятие въпреки цялата ми омраза към генерализирането) да съумява да върви напред, без да губи вярата си. Което в превод означава – да бъдем буйни, игриви и незрели. Защото както казва Том Робинс, сме непредвали не защото сме били трезви, отговорни и предпазливи. Въпреки, че времето не прощава на ничия буйност. Рано или късно се затваряш в някоя невидима стая на собствения си паралелен свят и смяташ, че нещо прилича на книга, а всъщност е кълбо.

понеделник, 8 март 2010 г.

Трите аромата на чорапогащника

Защо когато е в цикъл жената пресолява манджата? ЗАЩОТО ТАКА!!! Или пък кое е онова нещо, което мирише на задник, крака и женски полов орган (използвам странното словосъчетание, защото съм възпитана)? Свит на топка чорапогащник. Все известни вицове, а на всичко отгоре и верни. Изведнъж обаче между тях със социалистически възторг изгрява 8-ми март. Ден необясним, лишен от смисъл и наситен с патоса на всяка чиновничка или даскалица, която стиска в ръка, подарен й от някой „кавалер” карамфил. Само 24 часа по-късно същият възпитан и почитащ деня на жената, майката и знам ли още какво, пич разказва вица за чорапогащника и се смее с възторжени от остроумието му приятели. Китката е увехнала, също като притежателката й, която се е почувствала жена веднъж в годината.

Истината е, че и на 8-ми март чорапогащникът смърди, но притежателката му, която размахва приповдигнато карамфил се смята за благоуханна поне един ден в годината.

В офисите настроението е ведро, квачките кудкудякат и се усмихват коя под поруменели страни, коя под мустак, на вниманието, което им е оказано. А вечерта, естествено кръчмите се пълнят с неизчерпаемо количество лели, които се кискат, пият ракия и хриптят ведро над някоя салата, говорейки си по женски. Мъжете им си почиват от празничната атмосфера, докато се чешат по топките пред телевизора и смучат бира. Не знам по каква причина, но чуя ли 8-ми март, освен че ми иде немедлено да повърна, моментално си представям една от онези жени тип То, запазили соцдъха си – в комбинизон и пеньоар след работа у дома, малко след като е влачила торби от супера като мистично същество изпълзяло от канала, за да плаши малките дечица. Сакралният празник смърди на ведомственост, изстинали кебапчета, спаружена салата и старо олио. Той е част от онези навици, създадени у нас от времето преди 10-ти ноември, които и сега някак дават чувството за сигурност на доста голяма част от българите. Някак невидимо присъства, за да държи еректирал духа на българката през останалите дни от годината. За да може всяко подобие на Найда Манчева или Цола Драгойчева, каквито впрочем има в изобилие, да знае че от тетка поне един ден в годината ще бъде дама. Без значение на какво точно й мирише чорапогащника, или дали е пресолила манджата.

Хубавото на цялата тази история покрай деня на жената е, че започва да запада като неподдържана кръчма. И че вече две поколения знаят, че са дами 365 дни в годината, без специалния карамфил, поднесен в първата десетдневка на март и без ведомственото събрание в някой ресторант с престаряла салата.

Модерната жена, се възприема като такава целогодишно и сама си разказва вицовете от началото на текста, защото е независима и има чувство за самокритичност. И разбира се, знае че е дама и в пола, и в кецове, без да робува на задължителности, от които има право да се освободи някак мъченически само за един ден от календара. В този смисъл, докато ходих на училище и почитта към 8-ми март беше един вид задължителна, ужасно се чудих защо патосът около този ден, навява мисълта как през останалото време жените са мъченици, които се борят с живота (ей тоя израз ми е любим), с мъжете си, с децата си и прочие. И изобщо как цялото им ежедневие е пълно с борба и неблагодарен труд, в името на нечие добруване. По-късно разбрах няма как да се чувстваш пълноценна единица от женски пол на нашето общество, ако не се възприемаш като мъченица, която а-ха и да я канонизират, малко след осмомартенския купон. Така де, и това има пряка връзка с онези три неща, на които мирише чорапогащника, ама е тема на друг текст.