сряда, 29 септември 2010 г.

гЕнеколог

- Пено, снощи те сънувах.
- Как бе, Киро?
- Надупена.
- Боже, пак съм хранила свинете.

Ей такова ни е всичкото – и свалките, и асоциациите. Като иска някой да ни направи комплимент ни пощипва по гъза просташки. Ние пък си мислим за свине и някак не ни остава капацитет да се фръцнем като госпожици. Толкова си можем. Доста ни щипят, и доста време размишляваме върху свинете, докато ни дойде акъла и си признаем – толкова си можем.
Разгеле – Бойко си го каза. Момчето от Банкя, което с едната ръка ядял филия, а с другата тичал, пожарникаря с големия гръб (измерен в педи от Берлускони), гарда масажирал ушите на Тодор Живков, човекът бъркащ Северна и Южна Корея, той успя да си го каже: „Толкова мога. Ще стоя докато ме търпите“. А ние какво правим докато истерично повтаряме мантрата, как видите ли, в тая държава не се живее? Търпим го. Толкова си можем.
Днес един виден главен редактор на един не толкова виден вестник, хилейки се ми показа, как някаква репортерица изобретила думата „гЕнеколог“, в материал, обясняващ наложителността от редовни посещения при въпросния специалист. Толкова може момичето.
Той се смя гърлено, за да не ревне с глас. Аз дори вече не се смея. Толкова можем.
Всъщност, правилно си го е написала девойката. Хубаво е спешно общодържавно да идем на гЕнеколог – трябва нещо изначално да ни е сбъркано в гена, за да .... можем само толкова.
Всичкото ни е такова – и свалките, и асоциациите, и моженето.

сряда, 22 септември 2010 г.

Most Wanted

- Most Wanted играл ли си? Много е интересна!
- Wanted ли? Не...
- Не, Most Wanted...
- Не съм, за какво се разказва?
- Ами не знам, ама е интересна...

Пътувам в автобус 76. Рядко се намъквам в градския транспорт и всеки път, когато се озова в този паралелен свят изпадам в културен шок. Малки деца квичат, чичовци със силно изразени кореми подпират останалите пътници и играят ролята на въздушна възглавница за останалите пасажери, лели с торби, изглеждащи като митични същества, се унасят от монотонната возия. Всички миришат еднакво кисело, а ако се водят разговори са еднакво глупави.

Горният диалог се разви между две хлапета на около 10 години в митичния автобус 76. Говориха силно и вещо за въпросните игри, като половината от думите, които употребиха в досадния си разговор ми бяха непознати. А после се смея на баба ми, когато ми обяснява, че си представя facebook, като книга, която прилича на кълбо. Тя е на 80 и се святка повече от мен, дето съм на 24. Както и да е. Та думичките в началото бяха единствената част от разговора, която що годе дешифрирах и вероятно щях да подмина разсеяно, ако не разгледах останалите пътници. В ляво от мен стоеше девойка на не повече от 15 години, развяла цици и загатнала първичните си полови белези в пола-колан (това е нещо като модерната преди години дреха пола-панталон, ама изглежда като колан с привкус на пола). Лолитката говореше нервно по телефона, докато дъвчеше нокът с олющен син лак като на кондукторка. Точно до нея с влажен поглед впит в детския й задник се мъдреше чичо. От онези с коремите тип въздушни възглавници. Почесваше топки през джоба си и от време на време почистваше гърлото си кашляйки, така че някакви парчета от устата му безмилостно хвърчаха към косматия врат на дядото пред него. Впрочем и дядото се зазяпа в задника на тийнейджърката. Две седалки по-близо до шофьора дама на около 50-55 години дремеше (в буквалния смисъл на думата – просто си спеше на пресекулки) над вестник. Четивото – Телеграф, страницата трета – илюстрацията – опичена девойка. На предната страница, естествено – описани великите дела на Бойко Борисов. Първото- достойна илюстрация на безумното пътуване в автобуса, а второто на цялата държава. В крайна сметка и двете са едно и също.
Точно до шофьора, превита на кука, малка синьокоса бабичка, се опитваше да намери опорна точка, в която да опре себе си и самотните си мисли. Много назад – в дъното на автобуса пъл се чуваше налуден смях, смесен с псувни на шопски. Тогава го видях. Висок и слаб мъж на около 60. Кльощав, с изпити бузи, мътни очи, бяла дълга коса, пожълтяла от цигари брада и.... ярко розово червило. Дънковото яке и ризата, в които беше облечен, допълваше със сребриста дамска чанта, а цялостния си налуден вид - с усмивка. Естествено и смеха и псувните бяха адресирани към него. Не съм много сигурна дали разбираше за какво става дума. Но дори и да беше така не му пукаше. Возеше се прав, перфорирал билетче и с благо лице. Когато слезе на Орлов мост подаде вече употребения билет на една леля (така де, да не се охарчи жената). Тя го изглежда с презрение и остави малката хартийка на падне безмилостно на земята. Гордият собственик на розово червило и сребърна дамска чанта се усмихна чаровно и подмина. Той беше единственият независим, който видях на тазгодишния 22 септември. Нямам представи дали знаеше какъв празник е.
12 часа по-рано, обаче, една успяла бизнесдама, която знаеше смисъла на Деня на Независимостта, ми разви подробно тезата, че е наложително да се обзаведа с гадже, което да ми купува неща. До това прозрение съм щяла да достигна неизбежно, ама ми трябвало още малко време, отсече вещо девойката. Чудя се дали когато е била 15 е носила син лак и се е возила на автобус 76?
И не на последно място се чудя дали ако й се случи да поговори с усмихнатия чичо с червилото за Независимостта няма да звучат като онези дечица с компютърните игри. Така де – не знаем какво е да си независим, но ни се струва ужасно интересно.
Пък и въпросната ни Независимост е Most Wanted.