петък, 29 януари 2010 г.

В търсене на целомъдрие... (една история на Цветан Цветанов)

А всичко трябваше да бъде толкова лесно.
Изведнъж се озовах в централата на германските консерватори. „Божичко, тук е пълно с немци”, помислих си. Хареса ми и си помислих пак: „Боже, и всички говорят на немски”. Но реалността е сурова – сетих, се че не мога (за мисленето говоря). И тъй като все пак съм от службите след кратък анализ и припомняне на всички свои знания се слях с тълпата. Замълчах на немски.
Тогава го видях. Извисяваше се над всички. Гласът му не трепна. В началото го пожелах, после си казах, че с лидера такива неща не се правят. Помислих отново. Пробвах на немски, не се получи. Само с мълчанието ми се получава. Пробвах на български – пак не се получи. Реших, че няма да му посягам въпреки, или заради обожанието си (винаги бъркам тези думи...). Така де, и адашката е също толкова мъжествена. Грях е, Цветане – казах си и тогава го чух как споменава името ми.
„Колегата Цветанов с един багер копае. И вади... трупове”. Всички се смеят. Той е пленителен. Но трябва да бъда мъжествен – все пак багер, трупове... Кой да си помисли, че иначе мъжката ми гръд бие сърце жадно за любовта му. Добих суров вид. Консерваторите се смееха – слава Богу, че поне това разбрах, колко е хубаво хората да се смеят на един език. В този момент съзнанието ми за миг отлетя. „Тука във комбайна, на-на-най-нааааа”... Абе багер и комбайн бяха различни неща нали? Толкова по-зле. А можеше да е толкова лесно – аз да съм по цял ден на нивата с комбайна, а вечер той да е приготвил масата и да ме чака в розов халат. О, не! Пак тези мисли... Цветане, бъди мъж!!! – стегнах се. Не ми се получи и пак полетях в мечти... щяхме да си живеем в малка къщичка, и да си имаме крави, кокошки... ЦВЕТАНЕ, БЪДИ ЦЕЦКА! Получи ми се.
Тези пак се смеят – дали не виждат желанието в очите ми, ясно че мисли на български не могат да четат... Пък и нали за себе си говоря, така че - мисли, мисли... колко да са мисли?
Тежко е. Но това е участта ми – с багера и труповете. Добре, че Фидосова не са я поръчали. Инак с тоя орязан бюджет и нов по-голям багер трябваше да купуваме...
Върнахме се в София. Тъжен съм. Така протичат няколко монотонни дни. Не го виждам. Но пък видях Цецка... И това е нещо. Трябва да говоря пред депутатите за талибанче от Гуантанамо. А мислите ми все бягат при Него...Дали си ме представя с багера? Какво ли прави сега? А не, Цветане не така! – казвам си. И точно в тоя момент...журналисти. Ох, трябва ли да отговаря? Питат ме за затворника от Гуантанамо – какъв трябва да е, провиква се една скубла. Много добре знам какъв ще е, но не мога да отговаря. Чакам потвърждение от Него. И 4х4 да ме беше питала колко е, пак щях да чакам Той да каже „да”. Ох, пак си представих нашата малка къщичка! Трябва да изгоня всички похотливи мисли. А, Фидосова! Мигом открих очарованието на целомъдрието.
Репортерката още е тук. Добре, Цветане, мисли. „Трябва да е лице с достойно поведение и със семейни ценности”, отговарям първосигнално. А не като мен!!, добавям наум, или по-точно казано „на това, което другите го имат”.
„Евентуално лицето може би е семейно и затова може би ще трябва да поемем и неговата съпруга. В тази посока това е един допълнителен механизъм за семейните ценности и което ще може по някакъв начин да придържа това лице към нормалните, общоприетите норми за едно демократично общество”, казвам.
Боже, та аз дори ползвам Неговите думи, когато говоря. Така са се набили в главата ми. Ама и маймуна да бях тези пет-шест думички, с които образува всички свои изречения щях да запомня. Пак се сетих за багера... А, Фидосова! Тази жена се появява винаги навреме. И целомъдрен трябва да е талбинанина. Целомъдрен, да. Няма да навъжда поколение от екзотични българо-талибанчета. Защото знам – всеки е потенциална заплаха и конкуренция за неговото сърце.

четвъртък, 14 януари 2010 г.

План Бъ.

Преди няколко дни един умен човек си сложи във Facebook следния статус „На европейското по йога в Ротердам, счетоводителят Иванов от Дулово се е класирал втори с невероятно постижение - преживял е 75 години затаявайки дъх...Защо България неизменно живеем така, сякаш нямаме друг избор?”. Адски се трогнах – нали си представяте Иванов от Дулово? Малък, смушен човечец с измъчено лице, сив мъжки панталон, изгладен недодялано с ръб и бяла риза? Същия този Иванов цял живот се е навеждал, пазил и затаявал дъха си, за да не му намалят заплатата, да не напишат срещу него донос в ДС, за да образова детето си, за да има пари за море или знам ли още какво... И същия този Иванов, със затаения дъх, вероятно е родил прекрасния почти описващ цялата ни народопсихология израз – „Шефе, де’еба мене си и малко вазе”. Вероятно в много ситуации мъничкият Иванов наистина не е имал друг избор, освен да диша тихо. А вероятно е бил и твърде страхлив. Във всеки случай няма нужда от присъда, защото му е издадена отдавна, пък и не това ми е идеята. Когато мислих върху текста и се опитвах да подредя очакванията си от новата година малко се потиснах. Защото първата ми мисъл беше, че очаквам да е като старата. Малко кисела констатация, от която неизменно ще изскочи някой мускулест чичо с претенции за политик, или някоя фолкаджийка с претенции за музикална прима, една-две по-значими футболни загуби, още няколко убийства, една-две масови катастрофи – я заради спестени пари от авторемонти, я заради пиян шофьор, малоумни медийни лица и Бог знае още какво... След статуса на въпросния господин във Facebook обаче съм сигурна – тази година ще трябва да се научим да дишаме с пълни дробове, да хъркаме силно насън и да бъдем хора, които имат избор. От това какво да бъде питието ни, до това как да живеем. Защото е крайно време да си поискаме и „план Бъ.” и ако по някаква случайност не си го получим, да сме готови да си го вземем. Изобщо убедена съм, че ще спрем да сме толкова предпазливи като безработни шоу-гърли, обули последния си чифт чорапогащи. И знам, че спрем ли да се оглеждаме конспиративно хем ще дишаме по-леко, хем ще си свиркаме.

Иска ми се да вярвам също, че през новата година ще видим края на онова чувство за обреченост, което се чете в сивите пешаходци. Ще оперира нервите ни и най-сетне ще разберем, че единственият ни живот е напълно достатъчен, ако се смеем повече, посягаме по-често към план Бъ., и си вярваме повече, т.е. ако го живеем правилно.

Та така – 2010 година ще е време за промяна, за нови планове, за резервните варианти, за осъзнаване на свободата и за отстояването на твърда позиция. Година, в която няма да вземем второто място на първенството по йога, или поне няма да го заслужи Иванов от Дулово, защото ще се е научил да диша с пълни дробове, макар и на стари години. Такава трябва да е 2010 година. Или поне се надявам...