петък, 18 декември 2009 г.

Вход не за всички, не за всеки. Само за умопомрачени.

Ако си позволя да перефразирам Кисинджър ще кажа, че в България хората започват да мислят за политиката като дисциплина в психиатрията. Страната ни или е в предколедна депресия, или това налудно подскачане в стил „Волен Сидеров” и махане с пръст в стил „Яне Янев” ни е перманентното състояние. По-склонна съм да смятам, че вторият вариант пасва повече с оглед цялата обстановка, но не това е важно. И в двата случая се нуждаем спешно от терапевт и хоспитализация. Предколедна, чудно украсена малка лудница, силни медикаменти и компетентно лечение. И тъй като е криза, стесняваме разходи, свиваме бюджет, за да избегнем излишните харчове винаги можем да обявим, че временно преструктурираме Народното събрание в лечебница за болни души и така с един куршум два заека. Хем, Яне, хем Волен... А от време на време на нещо като контролен преглед ще се появява и многоуважаемия премиер Бойко Борисов, който обича разходки до парламента. Така де... мине се не мине седмица и министър-председателят цъфва на „изненадващо посещение” в Народното събрание (за което разбира се, час по-рано са строени всички журналисти. Естествено погледите са изненадани точно като за внезапна визита...). Както и да е, мисълта ми беше за психиатрията. Като цяло планът не включва нищо особено – парламентът си остава в този вид, със същата дейност, само дето трябва да бъдат зачислени няколко психиатъра и психолога, които да си вършат работата в почивките на пленарния ден. Разбира се, за да бъде всичко изпипано, мигом трябва да бъде сменен и надписът на сградата. Така вместо „Съединението прави силата” на Народното събрание, чудесно ще пасне онази фраза от Степния вълк – „Магически театър. Вход не за всички, не за всеки. Само за умопомрачени”.

По този начин, с малко средства и усилия ще постигнем чудесен баланс на политиката. Не е за подценяване и факта, че тогава никой няма да се възмущава от гей-ритане по кокалчетата между лидери на две, да кажем, странни по структура и идеи партии. По този начин вместо ЕС-посланници да стават свидетели на политическа активност с хомопривкус, с това ще си се занимават специалисти. Плюсът на цялата история е, че ако ситуацията, създала се в четвъртък между Яне Янев и Волен Сидеров се задълбочи, в преструктурираното Народно събрание, медиците могат да направят и мозъчни тестове на двамата. По този начин стигаме отново до ситуацията – с един куршум два заека. Хем страната ни може да се прочуе с някое научно откритие, хем ако не друго ще има доказателство, че въпросните двама лидери имат мозък, пък бил той и само гръбначен.

Откакто се разрази драмата между Волен и Яне, за да съм в тон с психостатуса на Народното събрание, имам натрапчиви мисли. Възможно ли е българския парламентарен живот да бъде разглеждан като полов акт. Естествено, без необходимата кулминация, защото всичко в тази държава излъчва неудовлетворение. Мда, в последните месеци тази институция се е превърнала в нервен тийнейджър, който хем се старае, хем е нескопосен, хем свършва бързо и недодялано. И сега ако в тоя момент се появят морализатори, които да обяснят колко е непристойно да се говори така за най-високата трибуна в тази държава, ще ги помоля да бъдат така любезни да си пъхнат морала, поне в задния джоб и да се сетят за четвъртък. Когато двама души с дърпане на вратовръзки, хомообиди, и сексуални закани към жените си всъщност пикаха на парламентаризма. Така де, в секса и това си има термин... Впрочем, подобни политически дебати със сексуален привкус ще заемат тепърва много повече от времето на депутатите, отколкото някакви си закони. И разбира се, че ще е така – нали са по първите страници на вестниците. А от половин година насам, точно това е мерилото за политическа активност. Както каза една главна редакторка – кабинетът се оглежда в медиите. Вярно, че огледалото е малко криво, ама пък нали има изображение...

Властта се превърна в нещо като турски сериал – сълзи, драма, викове и бой. Изневиделица зазвучава маане и героите на деня щастливо започват да танцуват прегърнати.

В този смисъл не е за пренебрегване и темата за референдумите. Наистина не ви ли се струва малко странно да занимават цяла държава с 10-минутно предаване, новини, а никой да не отдумва за часовете сладникава ориенталска драма? Истината е, че това ни харесва. Много ни харесва и много го искаме. Затова и толкова се страхуваме от новините на турски. Затова и ненавиждаме малцинствата си, защото нашият собствен манталитет е малцинствен. Скришом тактуваме на маанета, иначе стръвно желаем да ни попитат какво мислим за новините на турски. Никой нищо не мисли за тях. Защото никой не ги гледа. Хайде обаче да ни резнат турските сериали?! Тогава ще настане мировата скръб за Инджи и Мехмед. Изобщо психиката българска е загадка. Балкански мрачно тропаме по масата за свободата си, забележете, чийто израз ще бъде спиране на информационна емисия, изобщо за какво говорим... Мотивът - „тия 500 години са ни държали под робство, ние новини на майчин език ще им пускаме, не могат ли да вървят на пичка си майчина?!?”. При този довод започвам да си мисля, че всички в тази държава са безсмъртни и преживели пет столетия иго, после Възраждане, после социализъм ...и естествено всеки от всичко разбира. А най-много ги разбира нещата – Той. Който все пита нещо народа и все дава нещо пак на народа. Я евтина ракия, я информационна мъст чрез референдум. Така де, ясно е за кого става дума. След провеждането на въпросното допитване, предлагам, веднага да произведем още няколко – „Да бъде ли забранен в България всеки друг език освен българския”, после „Да бъде ли забранена в България всяка различна църква от православната” и накрая „Да бъде ли прочистена България от всички малцинства по всякакъв критерий”. След това и депутатите ще могат да си вършат работата без да се занимават с това кой на какъв език говори и с кого си ляга, а Волен Сидеров ще излезе в заслужена пенсия. Може пък и някой закон да напишат.... за оцелелите.

четвъртък, 3 декември 2009 г.

Драгойново – алтернативата на София

Текст за столичното люпене не семки и усърдно съзерцаване на турски сериали



Има едно село Драгойново. Пловдивско. Малко, китно и уютно. В коритото на реката расте безстопанствен джойнт, а нощем заспиваш от бълбукането на селските чешми, които са кажи-речи под всеки прозорец. Има минерални извори, тракийска могила, легенди за хайдути – всичко което е необходимо за едно село. Ядеш току-що изпечен хляб от фурната, която се намира на мегдана. А всичко останало, включително и ти, е на разстояние не повече от 500 метра от въпросния център. Там животът е друг – няма уиски, няма неон, няма цифрова телевизия, а единственото задръстване, което се образува е на излизане от селото, защото завоят е кофти. В трафика обаче участват не повече от две коли, така че с малко псувни и секунди търпение и той се преживява... Единственото общо между село Драгойново, Пловдивско и София съм аз. Общо дотолкова, че на моменти ми иде да захвърля шумно всичко тук и да отида тихо там. Далеч от суетата, моторния вой, силната музика, сутрешната аларма, тежкия махмурлук, провлачения работен ден, безкрайния светофар пред ректората, десетките карти, чиито пин-кодове забравям, опиканите подлези, сбърканите кръстовища, брадясалите ватмани, некадърната блондинка шофьор, заради която вчера щях да се блъсна в лъскавия джип на някой успешен знам ли какъв. Далеч от всичко това. Там, където няма реактивен дим, а животът се измерва в лехи домати и стерилизирани кисели краставички. Там, където не ми би ми се налагало да прехапвам устни всеки път, когато искам да напсувам някоя институция. Просто защото няма такива. Там, където нощта е тиха, а денят започва рано. Там, където макар и максималният радиус да е един километър е широко. Много по-широко, от тук, където далечината е толкова пренаселена, че ти убива ентусиазма.

Точно преди изборите в София бях написала един текст за това какво ни очаква. Не особено ведър, разбира се. И то ни споходи, като освен всичко останало си е наша заслуга. В тоя смисъл ще кажа, че не харесвам особено клишето, че всеки народ си заслужава управниците. Не че не е вярно, но има една ужасяваща прокоба в него, чувство за обреченост, че все някой лумпен ще ми дава наклон. В което предположение не, че също няма доза истина, но както и да е. София никога не е била по-грозна от сега. И никога не е била по-люпеща семки, чешеща се по топките и храчеща безразборно. В нея няма жизнено пространство, няма къде да си паркирам колата, нито къде да отида без поне двама души да ми вдигнат кръвното с неуместното си поведение.

София е зле възпитана и единственото време, в което е смълчана е когато дават турски сериали. Говоря в своята масовост. А тя – масата, задушава всичко останало, иска рушвет, гледа да те прецака и да ти спука поне две гуми ако си спрял на нейното място пред блока, като в случая „нейно” е дума с особен смисъл, в чието тълкувание няма да се спускаме.

София хрипти и астматично се задушава в собствената си истерия. А тази истерия няма кой да я успокои, да я канализира или поне да я накара да спре да чопли семки по жълтите павета. Не казвам това от кой знае какво уважение към въпросния столичен символ, а с потрес от ежедневната простотия, която се превърна в униформа на града.

И тук в никакъв случай не ми разправяйте как София имала и друг облик и своите скрити малки оазисчета. Ако столицата имаше две лица, дали щеше да носи точно това, а? Тук ще стана малко по-генерална – ако страната ни имаше две лица, дали това щеше да носи точно това? Все повече започвам да си мисля, че не заслужавам (аз лично, за вас не знам, може да си ги харесвате) премиер – ексохранител и кмет бивша учителка. Стесняват ми хоризонта. И защото имам особено мнение за емиграцията, което не е предмет на този текст, България няма да напусна, но нищо не пречи да ида в Драгойново. Така де, там също живеят хора...

петък, 27 ноември 2009 г.

///

1. Няма да виждам дебили, да работя с дебили, да завися от дебили, да псувам дебили...
2. Няма да нарушавам закона, да давам 20-тачка на КАТ-аджии, да си изхвърлям фаса на улицата, да се държа непристойно и да казвам на държавни лица, че са гъзове в очите.
3. Ще уважавам институциите, ще бъда кротка, ще бъда машина, ще се лиша дори от многото его във вътрешния си комос...
4. Ще се съобразявам, ще бъда толерантна, ще харесвам съседите, ще си изхвърлям боклука разделно, ще пазарувам биопродукти, ще си купя компостер ако трябва...ще живея подредено.
5. Няма да ме тормозят простаци, ТВ-извратеняци, сноби, малоумни управници, гербери, комунисти, пишман-консерватори, Бойко Борисовци, Сергей Станишевци, Симеон Дянковци и прочие недодялани комплексари.
6. Няма да живея в ченгеджийница, в която главния доносник е президент, а всички останали са по-малки ченгета, под една или друга форма.
7. Ще имам „собствени места”, където ще си почивам, и периметърът ми ще бъде различен от този на домакините. Ще дишам спокойно без турски сериали.
8. Ще избирам от две злини тази, която не съм опитвала, защото ще мога да си го позволя – екзистенциално/битово и всякак...
9. Няма да мисля какво да правя в петък нощем, защото съботите ще започват нормално, без опасността бивша мутра да изскочи от ТВ с претенции за държавническо мислене.
10. Няма да виждам ежедневно онази ситуация, в която всеки има да каже твърде много, но не успява да каже нищо.
11. Ще бъда усмихната, свободна, с лична територия и без гнусното чувство, че помагам на една помия да се превърне в кауза с неясна цел (или с ясна, все тая).
12. Ще е ведро, тихо или шумно, организирано, дори ще пуша на определените за това места без да псувам много силно, ще бъда това, което съм без някой да ме категоризира, защото няма да му пука. Т.е. ще спазват личното ми пространство, както правя и аз. За да дишаме всички по-спокойно.

Ще емигрирам.

събота, 31 октомври 2009 г.

Mute или сто дни порно филм със субтитри

Много обичам да гледам порно, възкликна преди няколко години Бръмбара – ведър приятел-алкохолик, който въпреки напредналата си възраст обитава охотно Студентски град. На тъпото ми изражение, той ентусиазирано обяви, че ще ме зариби мигом за каузата на порно индустрията, като ме снабди с пълнометражен филм, забележете, със субтитри. Докато успея да промъцам, Бръмбара вече ми беше пуснал някакво видео, в което възгрозен чичо неуморно „работеше” две конкуриращи се в ужасяващия си вид девойки. А на порно филм субтитри... субтитри, колко да са субтитри? В общи линии нито таймингът е труден за синхрон на няколкото реплики „ох” и „пъш”, които се редуваха нестройно, нито необходимите езикови умения са кой знае какви. Тъкмо когато вече извих като ранен койот по пълнолуние да спре тая гнус, на репликата „Wunderbar Schatzi” се появи феноменалният надпис „А сега ще видиш как чука Бойко Борисов”. Няма спор, вече бях спечелена за каузата на порно индустрията...
В крайна сметка порното е доста забавно развление, заяви сигурен в себе си Бръмбъра, който се заливаше от смях. И обективно погледнато си е точно така. На фона на истинския секс, този от живия живот, актовите филми (баси словосъчетанието) са неуморна сбирка на стенд ъп комедианти. То не са акробатики, прегъвания, фалшиво извити във висока октава екстазни писъци и премрежени погледи със спорна доза артистизъм. В тоя смисъл веднага се сещам за онова плоско прозрение, че животът бил сцена, а ние всички сме актьори. Честито, участваме в порно филм с реплика „А сега ще видиш как чука Бойко Борисов”. Той пък от своя страна, някак по Станиславски се впуска в ролята си на главен герой със страстта на сексуален маниак, който ей сега ще покаже на всички що е то мъжка мощ.
Повръща ми се. От недодяланите интервюта, скалъпените дописки по вестниците, „приветливите” снимки по първите страници на пресата, патетично-задъханите репортажи по телевизиите и изкуствено зачистваните му речи по радиата. Първо Той в цял ръст, а после репликата „Wunderbar Schatzi”, отправена към неизвестен адресат. Или по-точно – отправена към без значение кой. Нали все пак, всички сме в поддържащата роля.
Не броя дните на кабинета „Борисов”, защото това би означавало, че след изтичането на първите сто, толерантността ще бъде изчерпана, а срокът на годност на търпимостта към безвкусните сцени ще изтече. Истината обаче е, че стоте дни, ще станат двеста. А сроковете... те в порно филмите нямат значение. Така и така в тях винаги свършват по-бавно...
Бойко Борисов всъщност е един по-нетрадиционен прочит на цялата българска история. Той е хан Аспарух, хан Крум, цар Борис, патриарх Максим, баба Ванга, многомашинничката Найда Манчева, Сашка Васева, Боби Турбото, Тодор Живков, Златка Райкова и съседа Пешо от петия етаж в едно. От него започва държавата. После той я закриля и просвещава. Той й вещае славни бъднини. Той единствен работи за нея, досущ като герой на социалистическия труд. Само той дава благословии в нея. После сам се потупва по рамото, радва се на собствената си неотразимост. Хвали се за презипълнената петилетка. А после... се бърше в пердето и заспива с готовност за новите си подвизи. Всичко се изчерпва с едно име. Или както се пееше в песен от близките години „Само твойто име, само твоят глас”. Няма минало. За жалост няма и бъдеще.
Порнофилмът ни дори е перверзен. С един герой. А на това му се казва мастурбация. Също като тийнейджър над еротично списание - Бойко Борисов е сам в кадър...а от време на време се появява понамачканата снимка на Станишев, който той стиска в една ръка, а с другата С нея е ясно какво парви... Всичко останало е въпрос на операторско майсторство. Защото една чекия можеш да я покажеш чисто и просто като ножка... а можеш и да й дадеш цвета на най-сексапилната сцена в киното. Но пък и това си има обяснение. Нали Бойко Борисов имал две пишки – всяка от които по-голяма и красива от другата. Друг е въпросът колко е находчиво вдъхновението за екстаза ти да бъде безличната физиономия на Станишев... Днес чух как в 50 произволно подбрани изказвания на Борисов са изброени три факта. Въпросният главен герой е произнесъл 11 пъти думата България, 738 пъти думата „аз” и 690 пъти думата „Станишев”... В порно периода си Бъмбарът казваше, че държавите могат да се класират по еротичните си филми. Френските били изпипани, американските били бляскави, немките били грозни. Нашият е...скучен. И за жалост документален. Пък и той дори вече не е наш. Не знам дали помните първото съобщение на правителствената информационна служба. В него пишеше „Правителството на Бойко Борисов... бла-бла”. Не правителството на България. Така, че филмът не е наш. Негов си е. Тъжното е, че е задължителен.
Друг в въпросът, как порното стимулира сетивата. В крайна сметка – всеки вижда това, което иска. И дори най-гнусните и отвратителните сцени на един дълбоко незадоволен човек могат да му се сторят като най-атрактивното сексуално преживяване. А ние сме политически незадоволени. Той също, защото освен хан Аспарух, Крум и баба Ванга е... и съседът Пешо. А на един дълбоко незадоволен човек магистралната циганка, викната за „главната роля” в любителско порно, снимано в крайпътен мотел, може да му се види като Анджелина Джоли. По същия начин, когато Берлускони ти премери гърба с педи, можеш да се объркаш в разчитането на знака. И вместо да прозреш подигравката на живота ти, да го изтълкуваш като безспорно признание в политическата ти кариера.
И не на последно място и в порното има жанрове. Този е БДСМ. Задължително има господар и роб. Първият бие и изпитва удоволствие от това. Вторият го бият и изпива удоволствие от същото. Ясно е кой е мастарът в случая. А кой е с белезници и в недостойна поза също не е особена загадка.
Не намерих за уместно в този текст да се разпростирам в конкретни факти. Т.е. подборът им би имал значение, ако:
1) Те бяха спорадични и внимателното им поднасяне би послужило като аргумент за нетрадиционна теза, която има нужда от доказателства. Тъй като обаче във всяко изявление на Бойко Борисов личи казаното дотук, не виждам никакъв смисъл от доказателствен матераил.
2) Текстът щеше получи някаква гласност (вестник, радио etc), за да има смисъл от подкрепа на гледната точка. Но тъй като, направихме предварителната уговорка, че медиите патетично слюнкоотделят върху лявото ухо на премиера, въпросът за достигането на материалът до някаква публика не е под въпрос.


Ето че след горните изречения дойде ред и на финала. А той ще е кратък. Много обичам да гледам порно, казва Бръмбъра. А на мен то ми е скучно и грозно. Всичко е въпрос на гледна точка – някой избира неговото „Wunderbar Schatzi” да бъде преведено като „А сега ще видиш как чука Бойко Борисов” и да се залива от смях, друг решава че ако не може да изгаси телевизора, то поне може да натисне „Mute”. Трети пък с възторг си казва като в оная тъпа реклама „Ето това чукане чакахме”...

...Mute...

петък, 2 октомври 2009 г.

Страната на чудесата

Започвах този текст няколко пъти. Първо ми се стори, че удачно начало е несметно количество ругатни, псувни и прочие похвали. После се опитах да измисля нещо умно. Чудих се дали първите думи да не са и патетични и накрая реших – започвам направо.

Не САЩ, а България е страната на неограничените възможности. В страната на Бойко Борисовците каквото и да се случи не би ме учудило. Защото най-лесното нещо в света е да станеш премиер на България, когато капацитетът ти не надхвърля този на охранителя на премиер-министъра в други страни. Или пък да те обявят за „Човека глас”, когато пееш фалшиво. Или да си министър на културата с правописни умения, простиращи се до изписването на култовата дума „Збогом”. Или да си професионален шофьор, без книжка. Или да си галадна благоевградска баба, която има присъда за откраднато кебапче (едно!), а когато си истински убиец – такъв, поръчвал и отнемал човешки живот да мааш гащи гордо със самочувствието на богоизбран. Така, че няма невъзможни неща. Добре дошли в Страната на чудесата! От няколко дни съм се сетила за онзи прекрасен диалог от „Алиса в страната на чудесата” между едноименната героиня и котарака, който се усмихва. „Аз не искам да вървя сред луди хора” – каза тя. „Нямаш избор – отвърна котката. – Тук всички сме такива”. И е много правилно – тук всички сме такива. От една крайност се бухваме с ентусиазма на идиота в друга и когато се проснем на земята изтощени от всичките си налудности се чудим защо докато приритваме безпомощно ни и ебат. После вдигаме своите малки революции, докато слушаме поредната доза новини. А тези, които се показват от екраните са като Кралицата от Алиса. Решават проблеми, били те големи или малки, по един единствен начи – „Отсечете му главата – каза тя, без дори да се обърне”.

Този текст е за решенията и изборите, за грешките и здравината на задниците ни, с които трябва да понасяме всички недостойни действия върху тях от кофти преценката си. Да, аз не искам да вървя сред луди хора, както казва Алиса. И не искам страната ми да добива държавническа структура по подобие на охранителна фирма. Нито имам желание да виждам лицето на въпросната държава (не знам защо в езика си не сме възприели да използваме и други части от тялото, когато това е подходящо) по дънки и блузка на райета. Нито мога да понеса, че докато някой маха пръст заплашително от телевизора и се кани да даде на обществото политически хляб и зрелища, същото това общество не успява да проумее, че когато политическите заигравки се изчерпат, не друг, а то самото ще бъде хвърлено на лъвовете. Сиреч няма да получи така дългоочаквания хляб. Когато това се разбере, обикновено някой конвулсивно се гърчи на арената между сметки за ток и парно, чакайки поредния спасител. И тук пак идва мястото на Алиса – не мога да се сетя, кой от героите там беше заключил мъдро „обикновено съм много смел, но днес имам главоболие”. България е с мигрена. Поне това да служеше като оправдание за отказ от секс в нискобюджетен филм. Ами не стига, че ни болят главите, ами и ни таковат. Но пък при някои порастването става по възможно най-неприятния начин.

И за да не бъде всичко твърде иносказателно – няколко изречения в прав текст. В страната на чудесата всички са извратени. Те избират за премиер охранител. А за охранители на детски градини се слагат пенсионери. Шизофренично е. Охранителят бие, на него това му е работата. И голям бой ни се пише. Върху нашите задници. Ние си го избрахме, защото сме толкова умни. Колкото охранители (повтарям тази дума не заради бедния си речник, а защото към момента е основополагаща). Ние ще си го търпим, защото искаме след пенсия да пазим детски градини. Ако искахме като немски престаряващи туристи да обикаляме света – решенията ни щяха да бъдат други. Ние ще си го и свалим, защото в страната на чудесата пътят между „Осанна” и „Разпни го” е твърде кратък.

Имам усещане за край. И на държавата и на текста. Той ще бъде пак от Алиса и за двете. „Необходимо е да тичаш с всички сили, за да останеш на същото място. Ако искаш да стигнеш някъде, трябва да тичаш два пъти по-бързо”.

четвъртък, 1 октомври 2009 г.

Пътуване във времето (най-евтиния хорър )

Не харесвам текстове, които започват с обещанието за социален експеримент. Бяха доста модерни преди няколко години. Пък и имат кофти отношение към тези, с които се провежда въпросния опит. Въпреки това обаче реших – ще прекарам един цял ден в градския транспорт. Оставих ключовете за колата демонстративно на масата, малко след като си отворих очите и оттам нататък сутринта ми протече по обичайния начин. Т.е. чоплене в носа, помотване, кафе, преглеждане на няколко сайта, душ и потегляне към редакцията. В този момент започна с пълна сила един малък градски хорър, от който аз своевременно се отказах.

Първо, отделените ми за стигане от точка А до точка Б 30-40 минути започнаха ужасяващо да се стапят в очакване на неизвестно возило... и второ, като се замисля нямаше. Немедлено си хванах такси и самоуверено си казах, че за да се возенето в градски транспорт в София вероятно изисква дълги проучвания, за които ще отделя време веднага след като приключа работа. И така – часът вече беше около осем вечерта, радостно се наредих на спирката и започнах усърдно да чакам неизвестен номер автобус, за който съвестно разузнах предварително, че спира около скромния ми дом. На 40-та минута /40!!!/ рейсът дойде. Изнемощяла, но все пак доволна от упоритостта си се качих победоносно на него. Чувството да стъпиш най-сетне в бленувания автобус вероятно може да се сравни само покоряването на Еверест, примерно. Естесвето обезумялата от чакане тълпа се втурна във возилото като стадо глигани. Панически устрем за докопването на седалка имаше и у младите и у по-възрастните мераклии за пътуване. Величествено си казах, че седалката е напълно излишна –я, колко място има в буса, тамън става и за разходка. Нали най-големият проблем в такситата докато се виси в задръствания е неизменната закованост на задника ти към седалката. А в автобуса – обиколки, разстъпчване, както се казва „само си викам дано”. В този момент потеглихме и моментално се халосах в стъклото, до което се бях подпряла. Въпросният удар беше повторен още няколко пъти, сякаш с цел Богът на градския транспорт да ми покаже, че не е редно да се отварям и да гледам с насмешка на традиции. Казах си „силна съм”, вкопчих се в една дръжка и се отдадох на събиране на впечатления. И тогава – О, ужас срещу мен се кипреше руса девойка, на поне 8 сантиметров ток, която геройски се държеяе изправена. В едната си ръка стискаше малка червена чантичка, а в другата ... розова възглавница. Пръстите й бяха украсени с пръстени достойни за фамилните накити на малко ромско семейство, а на главата й се мъдреше лилава панделка. Старателно гримирана, с червило, което не само излизаше от устните й, а стигаше горе-долу до веждите, тя с каменно лице се вглеждаше ш мен. А аз – с кецове и дънки. Видно, нарушила разбиранията на момичето за естетика, реших да не я дразня повече, че нищо чудно да извади малка ножичка за нокти, с която да ме прободе няколко пъти. Съсредоточих вниманието си върху момче и момиче в период на свалка. Тя мрънка, че трябва да пътуват от Окръжна до Иван Вазов, той обяснява, че това е най-добрият квартал в София, въпреки че не познавал града. Свалката продължава – той обичал да говори с приятелите си за политика и история, тя го контрира, че единият псувал. Скука. Усещам, че от друсане бъбреците ми са се превърнали в йо-йо, само дето не светкам откъм кръста. Обаче логиката в мен проговаря – идва спирка, ще слезе някой, и сядам, така и наблюдението ще ми се удава повече. Нищо подоно. Плиска. Никой не слиза. Качва се цял блок от Младост. Сега не само, че няма къде да седнеш, къде да се хванеш...а изобщо няма място за теб самия. Контролата блъска хората. Чеше се и грухти, докато нервничи чакайки някоя баба да намери картата си. Ужасяващи картини. Наистина и без превземка. Минута по-късно на следващата спирка слязох безславно и се метнах на спасително такси. Никога, никога, никога повече няма да се кача на градски транспорт. Да, ама не. Само седмица по-късно изпаднах в сексуално-финансова криза, демек – отваряш си портфейла и вътре – кур. Безпомощно се сетих за заканата ми как няма да се кача на обществевено возило и тъжно поех към спирката. Разузнах с кой тролей трябва да стигна до центъра и зачаках. Вероятно през призмата на обречеността на дълго пътуване, липса на цигари, кафе или иначе казано – пълен фалит, картините които видях ми се сториха ужасяващи. Безнадеждни лица, уморени ръце, изпънати от тежки торби и митични същества, които сякаш излизат от канала, за да пазаруват в ужасяващи количества, след което отново се прибират там. Случайни идиоти, смърдящи на бира ученици, които хванали кенче в ръка и изблъскали баба от вратата се превръщат мигом в герои. Възрастни хора, които едва качват високите стълби на тролеите. Гнусна чалга, с първоизточних шофьорската кабина. Миризма на пържено, пот, немити зъби и машинно мласло. Мътни погледи, похотливи погледи, тъжни и слепи очи. Черни нокти, маникюри, груби ръце, нежни ръце. Всичко. Като във врящ казан на преизподнята. Мръсотия, грубост и безнадеждност. Градският транспорт е малка паянтова лудница. А картините в него всяват ужас, че и ние някога ще се превърнем в това. Цената за въпросното пътуване във времето – 1 лв. Най-евтиният филм на ужасите.

Веднага питах един приятел дали се вози в подобни машаини и вижда ли страховитите гледки. „Да, по най-страческата линия”, отвърна той, но някак претръпнал. Е, какво и ние ли ще сме такива? – продължих тревожно. И ние, без съмнение, ако останем тук. Обрчени на пътуване в нечие чуждо време, с торба домати, срещу 1 лв. А иначе току що ми казаха, че в Лондон градския транспорт бил симпатичен. Сигурно отново е въпрос на пътуване във времето...

петък, 25 септември 2009 г.

Ловът на смисъл и трите степени на емиграцията

(всички те като доказателства на Теоремата на Чърчил)

Нямам никаква идея от ловуването. Честно казано обаче не ми е и притрябвала. При думата лов в съзнанието ми изникват винаги мустакати мъже, които обезателно имат малки пишки и неистово желание да се доказват с голям улов, за компенсация. А уловът е заек. Малък, безпомощен и убит. Т.е. гнусна работа. По тая причина и заешко не ям. И изобщо всякакъв дивеч. Преди години вуйчо ми си купи пушка с мерака, да се присъедини към някаква си дружинка и да упражнява въпросното мъжко занимание. Качили се в балкана, прицелили се в заек, на доктора (симпатичния брат на майка ми) му дожаляло, гръмнал във въздуха и стреснатото животно избягало. Така хуманно постъпил още няколко пъти. Ловната дружинка пила, пушила и псувала, след което без никаква плячка се прибрали в града. Повече не му се обадили, въпреки че на него му харесало особено.

Идеята е за смисъла. И най-вече за неговото тотално отсъствие в последните няколко месеца от живота ни. Досущ както косматите мъжаги от историята по-горе не са видели никакъв смисъл от понататъшното присъствие на вуйчо ми в тяхното ловуване, така и аз не виждам никаква полза от живеенето в тази държава. От няколко месеца насам. Опитвам се неистово да си намеря смисъл и да не подпаля, яхнала метлата, току що купена от магазина за домашни потреби, към по-умна държава. Или към по-богата. Или поне към по-подредена. И изобщо не мога да разбера защо не го правя. Буквално няма и пет минути преди да започна текста по нетските дебри се засякох с един приятел, който не се беше обаждал цял месец. Почти истерично му зададох въпроса да не ми е сърдит, какво прави и изобщо защо изчезна така от полезрението ми. Отговори кратко „В Копенхаген съм. Работя. На никого не звънях да си казвам „чао”. Ще се върна по Коледа за няколко дни”. Последно получих от него СМС преди по-малко от месец, дразнеше ме, че е в Созопол. Върнал се в София и така прясно починал си рязко изгубил смисъл.

Вероятно на лов за смисъл се ходи точно така. Установяваш, че го няма на мястото, където живееш, купуваш си билет и отпрашваш. България в момента е извън сезона, май така се казва. Когато е забранено да се гърми по дадени животни. Не знам по каква причина се налага въпросното ограничение, но в случая с държавата ни няма как да уловиш каквото и да било. В смисъл – дори бракониерстването е невъзможно.

Вече няколко абзаца се опитвам да не намесвам политика. Защото... няма смисъл. Но пък веднага след това идва въпросът, че ако няма смисъл в политиката ни, значи дънажът е пълен. Извън балканското вакуумно пространство политиката, освен сложна игра на логика и нерви, в крайна сметка има за задача да подобрява живота. Или ако и това звучи пресилено поне да го канализира, да му поставя някаква рамка, за да може да протича ако не друго, то поне нормално, без особени сътресения. У нас, смисълът на политиката е точно противоположния. Тя създава сътресения. Крайната цел вероятно е пълен разпад. Ако изобщо някой от политическите играчи мисли за каквато и да е било цел, камо ли крайна. За разлика от друг път в този текст, и особено в този абзац няма да изпадам в конкретика. Защото... не виждам смисъл да описвам цветно и в картинки какво ще се случи в страната след година. Пък и е редно човек да бъде малко умен и понякога да се придържа към метода на Чърчил, който винаги повтарял, че отказва да пророкува събитията преди те да са се случили. Според него 100 пъти по-хубаво било да ги пророкуваш след като вече са се случили. Този подход донякъде отговаря и на въпроса за смисъла и търсенето му, но далеч няма да се впускам в упражнения по стил.

Споменавайки Чърчил в контекста на страната ни веднага трябва да си припомним и трите групи хора, които той разделя – такива, които са притиснати от нуждата до смърт, такива, които са уплашени до смърт и такива, които са отегчени до смърт. Това се случва в България. И изкристализира в чист вид. Вече сме в третата фаза. Съответно надлежно минали през първите две. Цялата ни нова история всъщност е доказателство на тази теорема на Чърчил. И сме показали 100%-та й вярност без особени усилия.

След изчерпването на задачата заминаваме за Дания, Канада, САЩ, Германия или някъде другаде на леля си в кътния, за да търсим смисъл на съществуването си. Не знам до колко този ход е полезен. Не знам и до каква степен е смислен. Знам обаче, че наистина тук сме извън ловния сезон. Защото каквато и хайка да спретнем, дружинките винаги остават с празни ръце. Без плячкосан смисъл. Пък бил той и варварски извоюван.

Казват, че емиграцията имала три степени. Първата в чужбина, втората в интернет и последната в себе си. Сигурно не случайно почти всички мои приятели и познати говорят за напускане на страната. Ако не намерят смисъл и другаде, вероятно ще достигнат и третата степен от горното изречение. Но преди минутка се разбрахме, че ще прогнозираме събитията след техния край. А така както сме я подкарали той няма да бъде твърде отдалечен във времето. И няма да бъде щастлив. Досущ като ловджийската кариера на вуйчо ми, приключила бързо и предизвестено. Което като сравнение звучи малко налудно, но пък кой друг ако не ние самите гърмим умишлено във въздуха, за да подплашваме смисъла. В крайна сметка всичко винаги е въпрос на избор. А нуждата, страха и отегчението (до смърт) подплашват заека до ужас и той никога не се връща.

неделя, 20 септември 2009 г.

Усещане за шизофрения

Отново задръствания, реактивен дим, таксита. Тръгваш сутрин за работа и се чудиш какво правят всички тези хора по улиците рано сутрин – някои бързащи, други лениви. После със съжаление се сещаш, че не си центъра на света и не само твоята съдба е най-тежката – т.е. извършване на някаква дейност, за някакви пари и прочие.

Не това обаче е идеята. По нещастно стечение на обстоятелствата, тази година се сдобих само с двуседмична отпуска в началото на август. Печалното е, че през останалото време практикувах възпротивното действие „ходене на работа”. Вземах разстоянието, което иначе ми отнема поне 40 минути, за 10. Спях с половин час повече, събуждах се по-блага и мила и изобщо излъчвах доброта. Вечер винаги можех да си намеря място, в което и да е заведение, а във врата ми не дишаха чакащи като хищници гладни или жадни младежи и девойки, които дебнеха кой ще освободи пръв маса, за да се хвърлят към нея с настървление. По улиците не се чуваха клаксони, в моловете нямаше опашки, кината бяха празни, колата ми не се задъхваше безпомощно от ужасяващото задръстване на университета, дори маршрутките ми се струваха симпатични. Такава е София през лятото. Спокойна, за никъде не бързаща, гореща и почти празна.

И точно, когато почти се бях убедила, че в тази лятна ленност се чувствам идеално и би било чудесно градът да изглежда така през цялата година, стигнах до така дългоочакваното море. А там – лицата на същите хора, тарапаната – същата. Заведенията – клонирани. И някак си потъваш отново в своя град, на 500 км от него и докато се чудиш дали това не е малко перверзно като опит за почивка си във вихъра на купона. Естествено и във вихъра на превземката. В центъра на измисления живот, на измислени хора. И започваш да мечтаеш за Резово и селска, морска кръчма и спокойствие и знам ли какво още. А в момента, в който го получиш се изнервяш безобразно и си търсиш шума, правите хора в заведенията, които пият на крак... и не им пука, заглушаваща те музика и побутването на сервитьорката, която не може да мине от стола ти.

Малко е странно това подобно на кентавър-шизофреник разбиране за прекарване на времето. Хем ми харесва да пътувам 10 минути до редакцията ми, хем си казвам „баси, колко е пуст града”. Хем се радвам на полупразните заведения, хем констатирам тъжно „ей, един интересен човек няма”. А после като видиш всички интересни хора, когато отидеш да си почиваш... рязко получаваш диспепсия (за да не кажа, че започва да ти се драйфа от тях). Това е шизофренията на София.

Но пък есента почти дойде. Градът изглежда дебилно, улиците мръсни, а хората ядосани. Клаксоните стряскат и най-добрия шофьор. Бабите едва пресичат по пешеходните пътеки. Клошарите ровят в несвяст по контейнерите, а бездомните кучета чакат пред някоя баничарница да получат суха кора. Гъстотата на населението в заведенията води до печално произнесения извод „дааа, лятото свършва, всички са се върнали от море”. И в този момент пак започваш да псуваш колите с пернишка регистрация, побутналия те в ребрата младеж от съседната маса, таксиметровият шофьор, който прави почти туристически обиколки на града за два лева повече и изобщо цялата мерзост наречена столица.

Какво ли в града си псуват в Тутракан?

петък, 17 юли 2009 г.

Въпрос на ситуация

София мирише на Диор, Армани и Шанел. Има аромат на току що измити зъби със силно ментова паста, в комбинация с малцово уиски и кубинска пура. Мирише на кафе, тютюн, вестници и освежител за въздух. На джойнт, мурсалски чай, бира и окосена трева. София понякога смърди на конски фъшкии, пот, евтини цигару и ракия.

Има една улица в столицата, която събира всички нейни аромати. Цар Симеон. Безкрайно дълга, напълно шизофренична. Дори бгмапс се обърква, когато трябва да покаже началото и края на Симеон. От безумните магазини за авточасти, тя минава през най-голямото сборище на евтината платена любов, стига до кокетно френско бистро, полупорутени кафенета и пазар, криволичи през безброй островърхи кооперации на старата софийска аристокрация и се забива челно в лудницата на булевард Васил Левски.

Няколко години държах малка квартира на Цар Симеон. С високи тавани, дървен под, орнаменти по прозорците и вити стълби. Като цяло жилището се разпадаше безжалостно, но пък беше идеално за „тихо купони с опиум”, както го кръсти една приятелка. На няколко преки от въпросната обител се намира висока концентрация от евтини кафенета и няколко хранителни магазина, които трогателно отглеждат трима ако не просяци, то поне престарели мъже с потенциал да развият и обиколка из кофите за смет. Брадясали, миризливи и безбожно усмихнати 4 години все пиеха ракия на една пейка около църковния двор. Наскоро в някакво бясно задръстване, опитвайки се да избягам от трафика престоях около час на задръстената ул. Симеон. Колата си бучеше на едно място точно срещу пейката на тримата субекти, които към 12 часа вече бяха доволно подпили. Естествено, аз си го чувствам почти съседи и ги зяпах дълго през отворения прозорец. Решително единият стана, довлече крачоли до ъгъла на тротоара и провлачено попита „Извинете мила госпожице, имате ли възможност да ни подарите по една цигара?” Връчих му неразпечатана кутия. Така де, нали си комшии... Нашият приятел почти изтрезнял от изненада гледаше втрещено няколко секунди, след това протегна две ръце, за да се напъха в колата и превъзбудено обясни как е наложително точно в този момент да ме „цуне”.
Харесвам битниците в 21 век, персонажите на Стайнбек от улицата Консервна също будят симпатии, ама чак да се целуваме ми идва в повече. Отклонявайки набезите на любвеобилния алкохолик, горд притежател на кутия сиво Боро ме блъсна миризма на ракия, пот и спарено. Щастлив кварталния алкохолик забърза, доколкото това му бе възможно, към аверите си, за да сподели плячката. Престоях на Симеон още 20-тина минути. Малко преди да се размърда задръстването друг тип от ведрата тълпа дойде и загрижено ме попита да не би да не пуша, защото съм им дала всичките си цигари и любезно предложи да ме почери с папирос от подарената им кутия. След като и той пожела да ме целува, задръстването се отпуши можех да се спася от народната любов.

По-късно вечерта, проявявайки се като виден столичен кибик в едно заведение, симпатичен младеж запита дали мога да му дам цигара, докато му донесат. Разбира се, тренинг имам, подавам кутията, той запали, усмихна се и ... изобщо не пожела да ме „цуне”, да му се невиди! Е, по-късно ми предложи пурета и изпрати едно малко в знак на благодарност. Ама в крайна сметка животът не е съвсем справедлив...

И докато размишлявах на не до там любвеобилната благодарност на симпатичното момче, за секунда се позабавлявах с идеята, че след години мога да го потърся на онази сакрална пейка на улица Симеон. Защото лицата на София всъщност са маски, а осакатената мутра на града пулсира под тях. А пък и градуса на малцовото и гроздовата, всъщност не са много различни. Въпрос на ситуация. Не на град.

понеделник, 6 юли 2009 г.

За липсата на един паметник

Земна съм и не обичам шаманизъм. Не ми допадат астрални и възвишени обяснения, нито информация дошла свише. И изобщо мистиката ми е леко противна, защото държа всяко нещо да има своето обяснение. Този текст ще разкаже една история с много логични обяснения и ... един ритник в главата. Последният почти шамански.

Денят е събота, часът 1 след полунощ, количествата уиски - умерени. Разговорът в едно полупразно заведение се върти около изгубеното поколение. Участниците са двама – аз, която винаги много съм искала да съм част от него и една приятелка. Която е част от него.

Има нещо много романтично в това да си на 40, в този момент, в тази държава. Видял си безумието на комунизма, ритал си отчаяно срещу него, после той сам си е тръгнал, а ти поне за няколко години си живял с убеждението, че ако не друго, си малка причина за смяна на строя. Реденето по опашки, вземането назаем на съседските близнаци, за да те пуснат по-напред в редичката, за банани да кажем, скачането по площади, вестник Демокрация и безумния глад за свобода, която не знаеш точно как изглежда, ама много я искаш. После големите надежди, големите падения, адските разочарования и загубените приятелства. А после е 2009-та и знаеш, че въпреки всички заблуди, упражненията не са били напразни. Да, готино е да си от изгубеното поколение. По-добре изгубен, отколкото загубен, все пак... Та, основата на нашият разговор беше това. Хората, в чието възпитание идеята за конкуренция липсва. Хората, които и сега в 21 век действат на принципа „по-умният отстъпва”, което всъщност е най-зловещото потушаване на бунт, маскирано зад екзистенциална мъдрост. Хората, които са напълно неприложими тук и сега, заради редица изкривявания на средата. Хората, които заради липса на конкурентски хъс излезли от НАТФИЗ се качват на такси и обикалят Люлин за 5 лева. И ако тази моя приятелка умее да вижда всичко това, макар да е част от въпросното изгубено поколение, много други приятели на около нейната възраст се чудят защо средата тактично ги избутва извън своите граници. И то не по отвлечен и неразгадаем начин, който не можеш да пипнеш. Прави го с ритник и рязко. Резултатът може да се види – или обикаляш Люлин с такси за 5 лева, или умираш от свръхдоза. И да, такива случаи има. И да, това не са мургави дечица, които дишат лепило, а завършени хора, които по ред причини не са получили своето място тук и сега. Или не са поискали да го получат.

Тази тема продължава и към 02 ч., когато в едно такси зазвучава Флойд, откъдето вече започва шаманският ритник в главата от първите изречения. Вкратце докато се разхвърляме по къщите си, идва и заключението, че Изгубеното поколение никога няма да успее да си намери мястото. Оцелелите ще са в Люлин, с курс от пет лева и спомена за 1-2 изиграни роли в полупразни театрални зали. За загиналите обаче паметник на Незнайния войн няма да има. Изключенията само ще потвърждават правилото. Шофьорът на таксито мълчи и кара, дори когато оставам сама в колата. Спирайки пред къщи само казва тихо: „Госпожице, аз съм завършил НАТФИЗ”. Рядко оставам без реакция. Е, в случая нямах.... Единствената мисъл, която се появи в разстоянието между първия и шестия етаж беше констатацията на Лец, че въпросът на Хамлет във всяка държава звучи по различен начин.

петък, 5 юни 2009 г.

Как София държи сламката

Той е истински софиянец. От онези, които по-често съществуват във вид на некролози по трафопостовете, отколкото между нас. Като всеки истински софиянец, прехвърлил 80-те живее в уличките зад МВР. А като всеки възрастен човек много иска да бъде значим. Видях го пред Невски, където отчаяно се опитваше да не падне, докато някой се сети да му обърне внимание. Тъмен костюм, целият лекьосан, бяла риза с почерняла яка и от онези вратовръзки, които се крепят на ластик около шията. Малко преди да се свлече в ръцете ми, се опита да ми обясни колко важно научно откритие е направил в свободното си време (не попитах кога и с какво е зает). Въпросното откритие трябваше скоростно да бъде занесено в БАН, където щели да го оценят. След тази пламенна реч, професорът припадна, а аз пропуснах доста важни неща от работния си ден в стремежа си – а) да не умре, б) да стигне до БАН и в) да бъде доставен в къщата си на улица „Шести септември”. Не знам дали академиците са оценили труда на възрастния учен, нито дали изобщо са прочели старателно подредената папка, която той стискаше здраво както може само да се стиска спасителната сламка от лафа за удавника. Знам обаче, че за професорът със свободното време София е страшна. Неговият роден град освен, че го плаши, го ненавижда. Той бави града си, пъха пръчките на годините си и научните си открития в спиците му, а таксиметровият шофьор, който ни чака пред БАН пуши нервно и гледа с погнуса капката бистра вода, която се подава от носа на иначе прилежният старец. После капката пада и оставя поредното петно върху костюмът от 1975-та, да кажем. Тогава таксиджията ме поглежда с презрение и обяснява колко голям компромис бил направил да качи „дрипльото” в колата си, която миел всеки ден (?!). Как чакал пред БАН някакъв старчок, който качил 50 метра по-нагоре от Невски и някаква луда, която се впечатлявала от простотии. Лудата, явно бях аз, а простотиите старческия инат за научното откритие и реалната опасност от летален изход в центъра на София.

Ето така този град не харесва истинските си жители. Така те забавят темпото му в иначе задръстените улици и прибирането на бакшиша от Младост до Люлин, да кажем. Така едно научното откритие, колкото и безумно да звучи конструкцията, възпрепятства „акостирането” на морния превозвач в дома му и го отдалечава поне с два часа от киселата манджа на жена му. Ето така София бърза, пухти, поти се и нервно чеше слабините си, въоръжена с цялото пренебрежение на света към мудността, сериозността, старостта и знам ли още какво. Така в София се раждат нервните клаксони, дългите псувни с подчертано шопски ударения, символ на лична карта с надпис „издадена от МВР-София” и ... новите столичани. По този начин града задушава вече ненужните си жители. Те се превръщат в парче хартия с мрачна снимка на някой стълб, а апартаментите им в центъра строени, в годините, когато „Гео Милев” не е бил център, а част от село Слатина, се превръщат в кофти подържани офиси, на някой спасил се от битието си на шофьор таксиджия.

В което вероятно няма лошо. Просто София има и друго лице, освен офиса, досадния колега и малкото питие след работа. Това лице се гърчи, припада, прави научни открития и носи лекьосан костюм, докато прави Околосветското пътуване на живота си – от Невски до БАН. Разстояние, в което аз дори не успявам да намеря запалката си, ровейки по джобове и чанти. Има и такава София, която е на път да се загуби в задръстването между Младост и Люлин.

събота, 30 май 2009 г.

Криворазбраната цивилизация

Текст за белите одежди, тържествената музика и... кафевия пейзаж

Тя не гледа VIP Brother, а ходи на театър. Намира Eurovision за скучна и се ядосва, че оперното изкуство у нас не е на добро ниво. Презира Music Idol, защото там зазвучава и чалга. И всичко това държи да го обясни публично. С апломб, отнесен глас и много ръкомахане. Тя е прехвърлила 50-те, а понякога и 60-те. Обикновено е била журналистка, с ресор – култура. А може да е завършила и Институт за културно просветни кадри по соца. Което автоматично, както се сещате, я прави и с „едно музикално образование”. Демек може да свири на акордеон. Обича да се показва по телевизията, да коментира общочовешки, общоморални, общополитически, общокултурни и изобщо – общи въпроси. Естествено, с експертно мнение.

Ненавижда чалга певиците, чалга политиците, чалга литературата, чалга храната, чалга заведенията, чалга секса. И тъй като само тя не е чалга, ненавижда всичко наоколо. Защото е чалга. Държи да се покаже в някой сутрешен блок по телевизията, за да обясни как е омерзена от съществуването си точно тук, в точно тази държава, с точно този начин на живот. И ни обвинява – всички нас, които естествено сме чалга, затова че четем, слушаме, пием, чукаме по начин не като нейния.

Тя решава, че ще пише в някой вестник – жълт, защото само там се дава право на глас, на истинската журналистика. Която не е чалга. Или пък ще се изказва от страниците на най-тиражния ежедневник, защото може по този начин да избави няколко загубени души. От чалгата, естествено.

Няма значение дали „тя”, както условно я наричам, е мъж или жена. Има ги и двете разновидности. Когато е той, в безкрайните си пасквили обикновено обяснява в колко „класна”компания от хора и напитки е бил. Защото не е чалга.

От толкова блясък и класа: а) се ослепява; б) се повръща; в) и двете. Тук вероятно е моментът да обявя тържествуващо, че колкото повече искаш да се дистанцираш агресивно от чалгата, толкова по фолкаджийски се случва това. Демонстрациите на класа, тези с почукването по масата с показалец, всъщност ловят ритъма на Екстра Нина. А изпълнителите им са също толкова фалшиви в блясъка си.

Тези хора, или иначе казано нашата „Тя” робуват на авторитети. Ако авторитетът си чопли в носа, това е класно. Ако чалгаджийката чете Достоевски, Достоевски е със стойността що-годе на списание за грим. Те умеят точно в рамките на няколко секунди да сменят изражението си – от това на ужасна отврат и съжаление като към мекотело, до това на огромна почит и респект. Стига само да разберат, че авторитетите им признават някое от качествата на Азис, да кажем.

Няма дефиниция за чалга. Чалгата не е музика. Чалгата не е маниер. Чалгата не е стил. Чалгата е възприятие. Тя е нашето шесто сетиво, щем не щем. Ние сме толкова част от нея, колкото просто мозъците ни отказват да възприемат. Много по-страшно е обаче на фона на и без друго нацапания пейзаж войнствено някой се обяви за белоснежно чист.

Когато от медиите се залеят едни обяснения за живота, вселената и всичко останало в превъзнесен стил винаги се сещам за онзи кадър от анекдота: „Музиката свири туш. Аз на бял кон. В бяло трико, с бели цветя. И всичко около мен в лайна”.

Да, няма дефиниция за чалга. Но има нейни символи. И един от тях е агресията. Дори интелектуалната агресия. С която група самооценили се като ментори лели и чичовци водят битката на живота си. И тази битка не е срещу опростачването на останалата част от обществото. Тази битка е лична и цели да докаже единствено на въпросните лели и чичовци, на никой друг, че те всъщност имат цена. По-висока от тази на едно участие на Глория, Азис или Камелия. А когато една цена е агресивно заявена на всички е ясно, че е завишена до степен незаконност.

Няма да посоча имената на нашите чалга-интелектуалци. Не за друго, просто не искам да тропам с пръст по масата в поп-фолк ритъм. А и криворазбраната цивилизация е стара истина...

Генното инженерство на предизборната кампания

Как бирата стопли кебапчето или... Чалгата това сме ние

Топла бира и студени кебапчета. Първо пее Азис, после Лили Иванова, да кажем. После пак Азис. След това излиза някой партиен лидер с разгърдена риза и небрежна прическа (нали е пред избирателите), за да си каже думичките и да произнесе около 78 пъти номера на бюлетината си. А те, избирателите топят ледените кебапчета в пластмасовите халби, пълни с жълта течност, която някога е била газирана, с идеята електоралната храна да се постопли.

Това е old school предизборна кампания. Сега вече не, че политиците не обръщат внимание на изпитаните методи, но стана много стилно да събираш шестте баби, които искат да чуят жарките и пламенни идеологически слова, не къде да е, а в читалище. Причината вероятно изобщо не е в „плътния допир” до избирателя, нито в липсата на изгладнели за хонорар певачки. Причината е още по-малко и в Световната финансова криза, която служи за народолюбиво и отговорно оправдание за липсата на площадно-провинциални „гала концерти”. Истината е, че с осем души публика гала-концерт не се прави, пък бил той и локално грандиозен. За Батак, примерно. И тогава на помощ, естествено, идва добрият оператор, който от тясната задушна заличка, прави просторно помещение със стотици развълнувани очи. А всъщност певачките са гладни, избирателят – отегчен... Дори Веско Маринов избяга от БСП при ГЕРБ, за да изтананика нещо предизборно.

Това обаче е само външната страна на вече и бездруго западащата чалга агитация. Явно отмина времето, в което поп фолкът беше по-интересен от политиката и формациите се караха за това на чия сцена ще кацне Глория. Казвам това с уговорката, че политиката все още е толкова безинтересна, колкото и преди. И с ясното съзнание, че имиджът на чалгата спадна ужасяващо заради партийните краски, които добиха палавите трели на силиконовите блондинки. Никога няма да забравя как един видно отегчен избирател на БСП, 2005 година заключи „Хубаво се представи момичето, ама как ли са я навили тия нашите да пее за тях”. Момичето с доброто представяне беше Глория, а тия техните – естествено червените. Само четири години по-късно една друга партия – НДСВ заложи в агитационната си концепция „музикални акценти”. Конструкция, която събуди много въпроси – що за животно е. Преведено на прост език горното означавало „по една песен, за да не отегчаваме хората”. Дълбоко подозирам, че певиците са отегчените и те са сложили лимита довел до загадъчните акценти.

Наскоро по някоя телевизия Георги Лозанов обясни как политиката у нас се е родила след 1989 година, а чалгата навлязла в нея, всъщност замества липсващата идеология, която трябва да се явява основния агитатор. Въпреки, че много уважавам доцента ще си позволя една корекция на казаното от него. Политиката в България тепърва ще има да се ражда. С мъки. Добрата новина е, че контракциите вече са започнали. Лошата новина е, че майката вероятно е руса, със силиконови импланти (в което лошо няма, т.е. не го казвам с пренебрежение) и пее фалшиво. Още по-лошата новина е, че политиката е зачената по предизборна кампания. Когато майката самоотвержено е пяла за любов и кинти на някой площад, а таткото (онзи с разгърдената риза и небрежната прическа от първото изречение на текста) дълго е мислил върху същата тема в следния вид – как да ме заобичат дотолкова, че да им взема кинтите?

Преди няколко дни точно заради чалга-темата възникна чуден спор – за критериите за чалга. Поп-фолкът отдавна надскочи музикалният си вариант и се засели трайно като манталитет, опонираше едната девойка. Аз дълго се тръшках, че няма критерий за чалга. И наистина няма – за мен чалга е едно, за нея друго, за Филанкишията – трето. И от този на пръв поглед съвсем плосък спор, стана ясно следното. Темата с чалгата дотолкова ни занимава, т.е. толкова много искаме да не сме чалга, че сме на милиметър от това да грабнем някой микрофон и разпалено да друснем един кючек в такта.

Толкова много се възмущаваме от фолкаджийките, които извлачват на крехките си плещи цели предизборни кампании, че силно се вълнуваме кой за коя партия ще пее. Толкова много презираме чалгата, че дори знаем как варират цените на изпълнителите от Пайнер и конкуренцията им от Ара. Толкова много се възмущаваме от пошлостта, че го правим... пошло. Може да не ни се иска да бъдем чалга. Може да ни се ще да сме възвишени и над нещата. Е... не става.

В началото на текста имах амбицията да направя един ретро преглед на политическите кампании с дати, имена и ритми. И да не казвам нищо, т.е. да се опитам максимално обективно да „спомена” какво се е случило в такта, наложила демокрацията ни. Но няма смисъл от това. Този текст, можеше да се направи и със схема. На върха, на която щеше да виси името я на Азис, я на Глория. А някъде от всичките разклонения, наред с телевизионните участия и концертите, щеше с малки букви да бъде вписано „Избори 2005”, след което „Избори 2009”. Част от нечий график. Нищо повече. А плановете подлежат на корекции. Този текст може да падне в последния момент от броя, също както нечий концерт в подкрепа на десни или леви идеи може да замине в канавката, заради друг по-висок хонорар. Чалгата е бизнес. Политиката и предизборната кампания – също.За нашия вот има хонорар. И не, това не е купуване на гласове. Това е шоу.

Качествено, некачествено – няма значение. Важното е, че се наблюдава с интерес. Не защото носи послания, а защото разтоварва. А пък кебапчетата дори и студени, когато си гладен – засищат. Простичко е – Бърнард Шоу казва, че оптимистът е измислил самолета, а песимистът парашута. У нас всички искат да са оптимисти, за да ни натоварят...и вероятно извозят. Парашутът хрумва на по-мислещия. Когато на някой му пука, че самолетът може да падне. В предизборна кампания обаче за парашути няма време. После ситуацията става като във вица – я глуха акула, я свирка без топче.

Когато политиката ни се роди, въпреки че според Георги Лозанов е около 20-годишна, вероятно чалгата няма да ни вълнува толкова. Защото тогава ще са се появили и други критерии, чисто обществени. Дотогава ни остава само да се надяваме, че в природата има мутации и понякога децата не носят белезите на родителите си. Тогава ще имаме и парашути.

сряда, 27 май 2009 г.

Таткото, който не псува

Има нощи (като тази), в които единственото спасение е прегръдката на татко. Който не пита особено. Даже не пита изобщо. Просто знае, че трябва да се протегне към дъщеря си и да я прегърне, без много въпроси - нищо че тя отдавна вече не е малка. Татко констатира, след време. Татко поставя диагнози. Татко е лекар и е ужасно добър в това, което прави. И в докторлъка, и в прегръдките.

Д-р Паунов се грижи за здравето на всичките ми приятели, дори по телефона, когато се налага. И изчислява колко бром (който се купува от хуманна аптека и притежава някакво много сложно име) трябва да погълне 3-килограмов йоркширски териер, за да престане да тероризира с любовните си пориви всички квартални псета. Татко е такъв – всеотдаен доктор, който напук на здравната реформа, не преустанови любвеобилните си набези за помощ върху хора... и върху добитък.

Д-р Паунов е хем надменен, хем състрадателен, хем мрази да го занимават с глупости. Той е от онези бащи, които никога не досаждат на безобразната си дъщеря с въпроси и наставления, но винаги знаят в кой клас е тя, колко двойки по немски има и как се казват учителите на иначе неразбраното генийче, за каквато се самоприемах ( с ударение върху „неразбрано”, без значение кой и какво точно не ми разбира). Наясно е и с битието на порасналата си дъщеря днес – кога е на работа, в колко затваря броя, и кога е прекалила с алкохола. Татко винаги знае най-важното.

Не бях чувала баща ми да псува, до 12 клас. И бях абсолютно убедена, че той тези думи не ги знае. Тъкмо когато завършвах немската гимназия в Хасково, класната ми, която изпитваше непоносимост към иначе симпатичната докторпаунова щерка, сиреч мен, за пореден път беше решила, че е крайно време да бъда изключена. Тогава баща ми не само, че побесня, а спомена и майка й. Няколко пъти. След което отиде да й го каже лично и по-възпитано. Познайте дали ме изключиха?

Моят татко никога не е имал големи мускули и някак инстинктивно не съм заплашвала децата от квартала с него. Той не е бил най-силният, не съм спрягала името му в налудните детски надпреварвания от типа „Баща ми може да вдигне цяла кола”. Моят татко беснее тихо, овладяно и културно и тогава е най-страшен. Затова не искам да знам какво е чула класната ми, когато той с цялото си възпитание на английски лорд й е казал онези неща за майката. Във всеки случай жената изглеждаше видимо облекчена, че завърших.

Непонятно ми е защо бащите изпитват слабост към дъщерите си, а майките към синовете си. И то при положение, че преди да види бял свят отрочето - мъжът гордо иска наследник, а мамата – щерка. Никога не съм питала майка ми и баща ми какъв пол тайничко са си мечтали да бъда. Освен, че не съм се вълнувала особено от копнежите на родителските тела за пола ми, в мен за секунда не се е прокрадвала онази прокобна пуберска мисъл, че съм осиновена. Защото съм била най-желаната и най-тяхната. И все още съм. Усещам го дори, когато майка ми или баща ме целуват и завиват нощем, мислейки си, че спя. Всъщност тогава най-вече...

Казвам всичко дотук, защото ако с майка ми и баща ми не сядахме винаги заедно на масата, ако не се привиквахме на семейна спявка в кухнята (впрочем и до ден днешен като чуя „Ела за малко в кухнята!” ми става лошо) и ако дори в караниците ни, те не оставаха винаги единни, аз никога нямаше да мога да напиша този текст. Никога нямаше да виждам нещата по начина, по който ги виждам сега. И никога нямаше да имам шансовете, които имам сега.

Когато мисля за баща ми се сещам за думите на един американски комик, чието име така и не успявам да запомня. Идеята му е безкрайно симпатична и обяснява следното – че когато малките момчета растат и четат за Батман, Спайдърмен и Супермен това не са фантазии, а опции. Какви обаче са опциите за малките момичета? Да бъдат прегърнати от бащите си. Които в техните очи са и Батман, и Спайдърмен, и Супермен в едно. Моят татко е точно такъв. Той винаги ще ме защити. За него винаги ще бъда най-прекрасната и успяла Полина. Той дори ще набие всеки, който дръзне да каже противното. Той винаги ще се гордее с мен. И винаги се е чувствал щастлив от всички мои постъпки. Е, вероятно двойките по немски са го потискали, но пък в гласа му се е усещала подкрепа и странен възторг от моята палавост и криворазбран артистизъм. Дори мързелът ми за баща ми означава, че аз съм много умна. Според него изключително умните хора са способни да лентяйстват толкова безобразно.

Баща ми е висок, синеок, с бяла коса и брада. Няма косми по гърба, не псува като каруцар и не излиза по мъжки с приятели. Той държи за ръка мама. И се гледат с най-голямата любов, на която двама души са способни. Баща ми говори студено и лаконично с хората, но винаги им помага. Не харесва съседите, които вдигат шум и дебнат кой с каква торба се прибира, но винаги преглежда ушите, носовете и гърлата им. Когато му се обадя с молба да чуе нечия кашлица по телефона, първо изсумтява одосадено, но след като измърмори, винаги помага на разсмърканото другарче на щерка си.

Татко се смее страхотно. И кара всички около него да се кикотят. Когато разхожда кучето понякога тайно гледам през прозореца как двуметрово се извисява над ходещата черга. Тогава няма по-грижовен и горд собственик на толкова смешно куче. Защото татко се отнася към холското животно с уважение като за санбернар или пудела на английската кралица, в зависимост от ситуацията.

И най-важното, когато види дъщеря си, баща ми винаги знае колко силно да я прегърне. Защото е Супермен и Батман в едно. А най-важното нещо за малките момиченца е някой да ги спасява. Това не е опция, а необходимост.

понеделник, 18 май 2009 г.

Нещо като Бойко, нещо като нищо на света

Ако Бойко Борисов беше жена, вероятно би бил блондинка. От онези, които като вали дъжд с гръмотевици и светкавици, се усмихват, защото си мислят, че ги снимат. Ако Бойко Борисов беше жена, вместо мускули щеше да има много силикон. Навсякъде, където медицината позволява импланти. Ако Бойко Борисов беше жена, щеше да пее чалга и да тресе силикона от горното изречение бясно. Ако пък всяка жена успяваше да симулира оргазъм по начина, по който кметът на София симулира народополезна дейност, то нямаше да има мъж без самочувствието на полов атлет. В този ред на мисли колкото повече работа споделя, че е свършил господин кметът, толкова по-рус става. В смисъл, че добива вид на едрогърда блондинка, която се хвали пред поредния мъжкар самоуверено с някое свое постижение по ядрена физика, да кажем. А мъжкарят въобще не се впряга - знае, че единствената мозъчна клетка на компаньонката му отдавна е в неплатен отпуск. Което пък изобщо не може да попречи на основното упражнение, което се изисква да свърши русата силиконка.

И тъй като силно вярвам в думите на Марк Твен, който дава най-точната рецепта за „успех в живота", а именно невежество и самоувереност, съм склонна да твърдя, че Бойко е успял в битието си. Въпреки тези си две безспорни качества, или именно заради тях, софийският градоначалник става все по-трогателен. Лично обмислям да се снабдя с много копринени носни кърпи, бели, с везба, за да мога да се просълзявам изтънчено всеки път, когато видя лицето Бойково по телевизора. Дали като участник и водещ на „Стани богат", дали като балетмайстор, основен цирков актьор, лелка от кварталната детска градина (която преди секунди е открил), чалга певица или кмет - все тая. Бойко винаги е трогателен. Той успява да плени българската домакиня, еквивалент на многомашинничката отпреди няколко десетилетия. И всяка съвременна Найда Манчева страстно желае, ако не да управлява страната є, то поне за ден да стане съпруга на кмета. Да се изправи боса, бременна и до печката, а той да се бърше в пердето и да заспива уморен от всички страшни дела, които самоотвержено е извършил.

Всъщност ако Бойко Борисов беше жена - руса, силиконова и не много умна чалга певица, както вече споменахме, той естествено щеше да изпее някоя жална песен, посветена на Станишев. Както знаете, в текстовете на този тип музикални творения има един брой изоставена самка, похотлив самец, зла любовница и вопли за вниманието на бившия, примесени с коварни закани и раздрани ризи. Е, нима трелите, посветени на премиера Станишев, които кметът извива по пресконференции, нямат всички тези така нужни за чалгата компоненти?

Градоначалникът не пропуска и ден да се оплаче от злия премиер, който му дърпа русите плитки и не вижда сочните му силиконови устни. „Ако Станишев ви каже „добър ден" - веднага си пуснете лампата" - обобщи Борисов. Излияние, което с минимална редакторска намеса може да добие вида на припев в драматично-романтична поп-фолк творба. Текстът може да бъде дообогатен с твърдението на кмета, че заради бившия вътрешен министър Румен Петков е станал лидер на ГЕРБ, а заради Станишев ще стане премиер. Е, това не е ли вопъл на прелъстена и изоставена русокоска?

Има само едно нещо по-страшно от чалгата. Желанието за чалга. Защото опитът е показал, че за не много време силиконовата чалга певица се жени за футболист, ражда две деца, остарява и пее по долнопробни кръчми в битов стил. Страшното е, когато поискаш точно тази участ. Силно вярвам, че страната ни не желае да е боса, бременна и до печката, докато някой я управлява, бърше се в пердето и заспива...

сряда, 6 май 2009 г.

No comment

Нямам коментар. Наистина, нямам. Изчерпах се да коментирам и псувам наум, че и на глас. Напоследък възмущението ми дойде малко в повечко, до степен – потрес. Или както току-що професор Вучков се произнесе по телевизора – „Нямам сили да бъда толкова време, с толкова прости хора”. Всъщност професорът е своеобразен гений и дълбоко ме респектира, но това е тема за един друг текст. Та... нямам коментар на ситуацията, в която поръчвам такси в пиков час и диспечерката ми отговаря „няма смисъл”, след което естествено затваря телефона. Нямам коментар и за онази дупка, в средата на улицата пред къщи, в която предната лява гума на колата ми всеки път тъжно се сгромолясва, по причина че не мога да прелетя. Нямам коментар за субекта, който вчера небрежно си отвори шофьорския прозорец в задръстването, смръкна с онова специфично разкривяващо носа движение, след което изплю мазна храчка с респектираща парабола. Нямам коментар за адския трафик, непостроените подземни гаражи, историческото строителство на метрото. За препълнените контейнери с боклук или за прилежното разделно сметосъбиране и извозването на трицветните кофи в един камион. Нямам коментар за новото хоби на тийнейджърите, което протича под мотото „Да разчленим другарче”, (ние поне само се биехме и чукахме в тая възраст, с което освен на някое класно на друго не успявахме да попречим). Не виждам смисъл да коментирам и препълнените контейнери с боклук, както и всички прилежащи към това ПР-акции на премиера и тръшкането стил „ощипана ученичка” на кмета Бойко Борисов. Нямам коментар за гръмкото увеличение на пенсиите с 30%, което всъщност се оказа 1.30 лв. Нямам коментар за таксиметровия шофьор, който отказа да качи 90-годишен дядо, полуприпаднал на улицата, с мотива че бил мръсен. Нямам коментар за настъпилата със страшна силна предизборна кампания, в която всяка партия и партийка се опитва да ни внуши как ще се оправям я за 800 дни, я за една коалиция време. Имам коментар обаче за изборите. Не точно в смисъла на вота, но покрай него. 20 години все не успяваме да направим крачка в правилната посока. Защото все чакаме някой да ни спаси. Да ни спаси от соца, после от Костов, после от царя, сега от Станишев. От нас самите. В това време си отваряме прозорците на колите, които няма къде да паркираме и плюем през тях със завиден успех. А после отказваме да закараме мръсен дядо до дома му, който с 1.30 лв. увеличение на пенсията може да си позволи само да върви пеш… и да припада по улиците. Няма логика в това да коментираме всичките ни кофти избори. Защото дупките, храчките, боклука, правителството не са нищо по-различно от грешни избори. Които са коментирани със стилистично издържани псувни до лудост. Ако ги констатираме по-често, кой знае, може наистина да се вбесим и да пробваме да избираме с ума си, а не с манталитета на общ работник, недоволен от всичко, който псува пред кварталния магазин, докато пие евтина бира и яде нарязан върху хартия кренвирш. А после може да се окаже, че потресите, с които се сблъскваме толкова са намалели, че ще си е цяло забавление да ги коментираме обилно. И както биха споменали в края реклама за прах за пране (абе защо някакви мъдри хора смятат, че нацията ни освен да пере и да си мие косата друго не прави?!) – „И всичко това благодарение само на един избор”.

Пицата като медена терапия

Текстовете за детски герои винаги се започват многострадално. И възвишено, разбира се. Обикновено почти с въздишка авторът заключва още в първото изречение, че макар и изскочил от книжка с приказки, предметът на неговия размисъл е мъдър, многопластов и до някаква степен екзистенциален. Този текст ще започне битово. Ще продължи битово. А как ще свърши – всички ще разберем накрая. В този текст ще става дума за една мечка, от време на време за едно прасе, бухал, може би мед за есенция и ... спрян ток. Като на половината от тези неща може да не им дойде редът.

Мечо Пух не е възвишен образ като Малкия Принц. Нито е толкова надрусан като Алиса. Нито пък е войнстващ като Пипи. Не е и приключенец като Нийлс. Мечо Пух е мързелив и не много умен. Той е лаком, любвеобилно глуповат и налудно щастлив. Ако Мечо Пух ползваше услугите на ЧЕЗ, вероятно също както на мен в някакъв светъл момент щяха да му резнат тока. Мечката, вероятно обезсърчено щеше да въздъхне и да потърси гърненце с мед. Както впрочем направих и аз. Обадих се на приятелка и печално попитах „Да не би да искаш да хапнем пица и да ти използвам контакта?”. Последното, за да си заредя телефона, защото по закона за всеобщата гадост ти пада батерията точно, когато ти резнат кабела, досущ като ситуацията, в която преди заплата ти свършва кафето. В този смисъл – ако ви свършва кафето ще получите месечното си възнаграждение, ама ... друг път. Но да се върнем на тока. В подобни ситуации има вариант за законна депресия, която освен, че е потискаща и не засища. И има вариант за кратки, точни и ясни изречения, гарнирани с пица. Или както казва Пух „По-приятно е да разговаряш с някого, който не използва дълги и трудни думи, а предпочита кратки и лесни като например: „Какво ще кажеш да хапнем?”. Не че упражнението омилостивява електро-инквизиторите, но пък ... е приятно.

Мечо Пух е готин. Той има винаги с кого да хапне. И не провесва тъжно нос, защото е сит. Вероятно като мечокът се е чувствал и един приятел, който с охота си направи тениска „Дебел, но добър” и с още по-голям кеф си я носеше. Та... Пух е хем добър, хем щастлив.

Ако обичаш Мечо Пух няма как да не обичаш приятелите си. И ако той поне малко ти е оказал влияние, е изключено въпросните да не те погалват по главата нежно от време на време. Защото, както знаем от не много умната Мечка приятелствата се обещават за по-дълго от вечност. Ако поне малко сме заобичали Пух в детството си или когато и да било, то трябва да знаем, че няма нищо срамно в това да си поискаш да бъдеш харесван. И в повечето случаи тропнеш ли с лапа, кец или токче, че искаш да си симпатичен на някого – обикновено се случва.

Отново се връщаме на тока и лесните думи. Скоро спорих много напоително с приятелка, която се опитваше да ме убеди, че си заслужава да общуваш само с интелигентни и изискани хора. Тази приятелка си пада малко сноб, но й прощавам. Което не е от значение, всъщност. Идеята е, че подчертаната изисканост е силно противна. А хората, чието хоби е използването на думи, съдържащи повече от шест букви отказвам да ги разбера. В повечето случаи събитията около нас са твърде обикновени, за да подхождаме към тях необикновено. Е, вероятно ако щастието ни се усмихне и вземем, че от нищото се трансформиране в руски графини, този факт значително би оправдал сложните думи, философския уклон и трудните конструкции. Дотогава колкото повече, толкова повече. Т.е. колкото повече стоиш вкъщи на тъмно, толкова повече се убеждаваш: а) че е тъмно, б) че трябва да хапнеш пица. В което няма нищо трудно за разбиране като смисъл и стилистика. И нищо неизпълнимо като цел.

И като заговорихме за цели, да не си помислите, че Пуховците нямат такива. Напротив, имат си. Или поне винаги могат да зададат въпрос „Може ли едно мече да стане рицар?”. Важното е до теб да има някой като Кристофър Робин, който мило да отговори „разбира се, че може”. Когато приятел ти вярва, шансовете дори за рицарство скачат най-малко с 50%. Тук пак се връщаме на симпатичността. Пипи няма кого да пита, Алиса се вълнува от други казуси, а пък Малкия Принц понякога е толкова мъдър, че едва ли му идват такива простички щения на ум. Което не означава, че горните герои нямат своите си характеропатии. Важното е да искаш да станеш рицар. А може и руска графиня!

Сега е време на обобщението, което намира място във всеки текст. Обикновено към края. Докато Прасчо е нервен и развълнуван, Йори тъжен, бухалът – мъдър, Тигър – експресивен, Мечо Пух е готин. Всички тези чудати в лудостта си животни, които ни заобикалят включително в ежедневието ни са обединени от едно – обичат мечката. А тя, мечката е чаровна, приятелски настроена и... обича мед. Не се преструва на гризли, също както нормалните хора добре разбираме, че шансът да станем руски графини клони към нула, най-малкото защото не сме рускини. И най-важното от всичко – Мечо Пух умее да вярва. А в какво точно ще вярваш – дали в гърненце мед или в откриване на лекарство против рака вече е допълнение. Дори и като част от изречението. Ето – аз онзи ден вярвах силно, че пицата ще ми подейства добре на тъмнината и така и стана...

сряда, 22 април 2009 г.

Таборът отива към небето

Бай Вълчо не се страхува от земетресения, скакалци и огън. Нито от други библейски прокоби. Казва, че ако му е писано да се удави, няма как да го обесят. И е прав. Бай Вълчо пие на пластмасова маса в началото на прочулия се с палаткови лагери хасковски парк „Кенана”.

Пие с цялата челяд, която яде салата от еднократни опаковки и смуче домашна гроздова. В нощта срещу Великден, когато според прозрението на някакъв си астролог градът трябваше да се срути, бай Вълчо има рожден ден. И всички репортажи по „телевизора” го подсетили как може да изнесе пластмасова маса в парка, за да пие на теферич.

„Така ще имам голям рожден ден, който мине, ще го черпя, я виж колко еднократни чашки съм си взел, а ракията и без това е 70 градуса. Няма да остане трезвен никой от страхливците по поляните”, обяснява удивен от собствената си прозорливост Вълчо, който навършва 62 години.

След което естествено ме задължи моментално да се разпиша със сериозна глътка от гроздовия спирт. Чудно лекарство било. Пък и човек веднъж навършвал 62, как ще го обиждам така с откази, продължава с аргументацията си Вълчо.

През деня бай Вълчо продава варена царевица на същото място. От време на време подарява, като види някое разревано дете. Не печели добре, ама кой в днешно време има пари, застрахова се веднага пийналият хасковлия. Така, ако имало земетресение, нямало да загуби кой знае колко. Апартаментът му не бил застрахован. Животът му не бил застрахован. Този на жена му и децата му – също.

Добре де, не чакаш ли земетресението, целият град е притеснен – връщам го аз на актуалната тема. Какво земетресение, бе? Спасението чакам! Я-я-я да ти сипя от моята ракия, не се превземай, строява ме бай Вълчо. И ми обяснява, че ще се трогне, само ако някой предскаже спасение. Всички други дивотии били, за да се харчат пари.

Спасението обаче било друго, дори и да не се сбъдне, хората щели да се радват известно време. Хубаво де, ама сега, като не се случи никакво земетресение, хората пак ще са щастливи, опонирам му аз. Не е същото! – повишава тон Вълчо. Нямаме надежда – заявява гордо и патетично той. После се разсмива и добавя, че не му пука.

Ебал съм ти и земетресенията и черните котки, в София имат време да си мислят само глупости, а тука народът е прост – вярва на прокоби и предсказания, продължава хасковлията. На мен така ми е хубаво – с жената, сина и снахата, и ракийката – обяснява бай Вълчо. И пита с очакване – „Ама нали съм майстор?”.

Бай Вълчо е единственият човек в Хасково, който на Великден не беше забравил да чака Спасението. Той е по християнски простодушен и добър. Нищо че има възможност да подарява само царевица и ракия. И докато покрай нас минаваха със страхлива стъпка тълпи млади и стари, мъже и жени, които търсеха свободно късче небе, да не би да им падне тухла на главата от предвещаното бедствие, 62-годишният мъж беше единственият, намерил покой и сигурност.

Опорна точка в себе си. В същото време на километър-два навътре в парка тревожни в суеверието си дребни души търсиха мир в палатките си и спасение в импровизирания табор.

С очи в небето смирените преди злия среднощен час (4 ч) жители на един град се молеха по християнски и споменаваха Великден с молба за защита от бедствия. Десет минути по-късно Възкресението се изличи от паметта на табора, който вече се отказа от небето.

Лицата се изкривиха от псувни с кофти ударения, а християнските молби моментално се превърнаха в закани. Единственият, който се усмихваше щастливо, си остана 62-годишният бай Вълчо. Дали заради 70-градусовия първак или Спасението, историята мълчи.

Ясно обаче е едно, суеверията говорят за един безкрайно опростен народ. Който на Великден избира да вярва повече в Земетресение, отколкото в Спасение. И дали ще държи най-дебелата свещ, докато обикаля църквата, или ще зъзне на палатка, е горе-долу едно и също. Защото дори вярата ни е сбъркана. А таборът у нас най-често отива на майната си…

вторник, 10 март 2009 г.

Шушоните - начин на употреба

С наближаването на изборите политиката ни заприличва все повече на трогателен преглед на художествената самодейност. От онези, които петокласниците изнасяха всяка година по няколко пъти в актовата зала на школото. Естествено, от импровизираните спектакли, както и от политическите етюди, у нас се вълнуват само група превъзбудени майки-орлици, които бурно аплодират отрочетата си и ехидно се хихикат, когато другарчето им по чин си забрави думичките. През останалото време мамите гордо ръкопляскат на някое загладило косъм детенце, което притеснено от зяпналите го родители а-ха да се разреве, но се окопитва и казва стихче – къде сбъркано, къде не, след което се покланя пред развеселената публика, която не надхвърля 30-40 души и съвсем естествено се чувства така сякаш светът е в краката му.

В този смисъл премиерът Станишев може и да не се справя блестящо с държавническите си функции, но пък откъм соцпатос и поетика е перфектен. Предизборната осмомартенска постановката всъщност беше замислена чудесно – софийско село, читалище, 9 броя баби, 12 внучки, лалета, зюмбюли, баница, кратко слово за смисъла на жената, любовта на мъжа към майка и съпруга и… подарък шушони.

На около 10-та минута от паметното събитие в напрегнатите репортерски погледи се четеше стръвно очакване. Не за политически коментар, разбира се. А за стихче. Примерно – застава Станишев гордо, с прилепени плътно към краката ръчички, сресан на път и се провиква с тъничко гласче:

„На мама днес е празник/ на мама днес е ден./ Тя зная най-обича/ латинки и невен”…

Трогателен момент във всяка една предизборна кампания е електоралното сливане с масите избиратели, който включва китки за развълнувани баби, карамфили за превъзбудени чиновнички, вицове с техните внучки и щерки, неумели комплименти и в крайна сметка нахлузването на шарени домашно плетени шушони. Не знам защо, но от неделя, видя ли Станишев, все си мисля, че това беше най-добрият и уместен подарък, който можеше да получи премиерът. Някак „изхлузването по терлици” като акт на държавническа отговорност все повече се натрапва като модел на политическо поведение.

Но не е като да не сме свикнали преди избори да ни заливат с шумна любов, а след кулминацията на пъшкането като размислили любовници измъкването да става тихичко и на пръсти. Което всъщност не е проблем за избирателя, защото така и така е свикнал да бъде от страната на булката. Идеята е само сватбата да не става прекалено шумна и наситена с обреди, защото в един момент от радостни песни и плетени чорапи, бистришките баби ще трябва да изпълнят на Станишев да кажем „Лакримоза” от Реквиема на Моцарт. А е всеизвестно, че смесването на стиловете води до тежък кич. Пък бил той и осмомартенски.

Става малко тъжно, малко по Смирненски. Твърде кофти е за публиката да разбере, че в четирите месеца до изборите на прегледа на художествената самодейност ще се рецитира само мрачния стих, в който „малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове, ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал”.

За жалост именно така стоят нещата. Когато няма за какво конкретно да се говори в политиката, се започва с театъра, уважението на традициите, поовяхналите карамфили, възраждането на деня на жената, както самият премиер обясни, подаряването на кошници с цветя и отпечатването на цветни брошури, на които се появяваш я с каска, я без каска, или ядеш бонбони и показваш колко близо си всъщност до хората. Нищо че няма какво да им кажеш.

Когато фразите се изтъркат, а посланията звучат по-блудкаво от соцлозунги, в крайна сметка винаги можеш да се появиш в селско читалище с букет и да издействаш на 9 баби лечение в правителствена болница. А когато ти подарят шушони, е време да се сетиш, че можеш да се измъкнеш с тях. Защото следващият вариант за подарък е като изтъркания виц, в който главната героиня получава от мъжа си за осми март джапанки и вибратор. Ако чехлите не й харесат, да се "самоуважи" отзад.

четвъртък, 19 февруари 2009 г.

М. като избор, М. като майната ви

Тя е болезнено слаба, стръвно пияна и смъртно отегчена жена на 49. И никакъв съвет на коалицията не може да я нахрани, отрезви или да й даде смисъл. Единствената й възможност е на път към тоалетната в кръчмата на Калчев да се строполи върху моята маса и без да иска, да я почерпя водка.
М. има пет лева, пропилян талант и прагматично погледнато - безсмислен живот. Притежава намерението на едно маргинално издателство да пусне 100 бройки от новата й стихосбирка, котка на 16 години и никога необичан от нея мъж. М. няма ток и топла вода, а когато се къпе, пие за сгряване една малка (според нейните стандарти) водка, стиска очи и с почти завоевателски устрем се втурва под ледената вода.
По душа М. била комунист, ми разказва провлачено. Даже работила в Кремиковци, за да строи социализма. И така, докато строила, пила и писала стихове, от собствения й живот останали само руини. Носи къса дънкова пола, за да демонстрира единственото останало за показване, а на мястото на липсващия преден зъб свенливо конструира миничене от дъвки на дражета.
Парите си изкарва като гол модел в художествената академия и вероятно дълбоко в себе си знае, че сбръчканите тела са предпочитани за упражненията там, защото са трудни за рисуване. М. ме целува пиянски и плаче, докато рецитира Маяковски, псува два пъти по-пияния от себе си съпруг, издателя, който й дал пет лева за още ненапечатаната стихосбирка, и заявява с гордост, че на никого не е задължена в този живот.
След което бърка в чантата си и намирайки с изненада 50-ина лева, които тайно съм пъхнала там, се ококорва от възторг и решава да почерпи двете съседни маси с по едно питие. М. казва, че няма цел. Взели са й я, не помни кога, нито помни кой. Изходът бил влакът, който ще премине, свистейки, върху отегчената и пияна кремиковска поетеса.
Отдавна му се канела, ми казва, придобивайки трагично изражение, и пак цитира Маяковски. Щяла да изчака рождения си ден, да събере останалите си приятели, след което да поеме към релсите. Всички са педераси, заключва М. пламенно, след което заспива на масата. Младежът зад бара я познавал и щял да я достави в тъмния й и студен дом, обясни сервитьорката.
Рожденият ден на М. беше в петък. Не знам дали е тръгнала към влака и дали мотрисата не се е стреснала от един 50-годишен гол модел, кален от зимния студ. Знам само, че докато М. е опустошавала поредната евтина водка на едно място в София, на друго в същия град група хора се събраха уж, за да решават съдби, чисто прагматично, политически.
И не свършиха нищо, стеснявайки възможността за избор между кръчмата на Калчев и релсите на Централна гара. За пореден път хората горе тържествено обясниха, че сформират работни групи, които ще правят сума ти дълбоко ненужни анализи. Конструирането на въпросните експертни съвети е нещо като изкуствено закрепеното драже дъвка на мястото на липсващия зъб в устата на М. А анализите, които ще последват, са досущ като дънковата й пола, с която демонстрира последните и единствени възможни прелести, или в случая някакъв ход, макар и безполезен.
Истината е, че М. не се вълнува от избори, защото никакъв вот няма да й пусне тока. За нея не представлява интерес и инвестиционната програма на кабинета, защото така или иначе не може да си представи повече от пет лева накуп. Тя само знае, че цената за живота й се повишава непосилно, а шансовете й за него намаляват главоломно. Затова единственият смислен шанс, който получава, в нейните очи е водката.
Между стиховете и кремиковските пещи, до 16-годишната котка и ненужния съпруг М. има право на един-единствен вот – кръчмата или мотрисата. Нямам представа кое е избрала точно в тези дни след рождения й ден. Знам само, че може да не го празнува отново. А съвет на коалицията ще има пак.
С всички безполезно конструирани като миниуправленски ченета работни групи и безплодни анализи, които с нищо не улесняват изборите (във всякакъв смисъл). И каквото и патетично и народополезно решение да вземе властта, по никакъв начин няма да изключи Централна гара като вариант. Напротив, датата на изборите (все тая кога ще са те) ще даде шанс на някой друг назидателно и с пръст да посочи релсите, а М. точно преди да припадне, да го прати на майната си…

четвъртък, 29 януари 2009 г.

Идимидойдимизмът като философия на верването

Има една дума в българския език, която доби смисъла на псувня – дълга и напевна, и е в речника на властта. Когато политик ви каже „криза” в какъвто и да било контекст, трябва да е ясно едно – в главата му се върти сложно изречение с много подчинени, в което има най-малко пет нецензурни глагола, два полови органа (поради липсата на повече), много вметнати части и възклицания.
Кризата като явление почти със сигурност е изобретена от българин. Тя съществува у нас горе-долу от 681 г. и ще си живее до края. Т. е. това е нещо като естествено състояние на духа. Или пък направо благосъстояние, дотолкова сме свикнали. Ако не сме в икономическа криза, попадаме в газова. Ако ли пък едната още не ни е застигнала, а другата вече ни е отминала, неспокойни от липсата се оказваме в правителствена криза. И ако ви кажат, че правителството нищо не прави, хич не се хващайте на тези популистки изказвания. Прави, и то по много, и то все качествени... кризи.
В този смисъл НДСВ е партията, която може да реве и драматизира най-дълго, без да знае точно защо. И естествено в основата на драматизма винаги има кризисна ситуация. Прилежащият патос е налице, а състоянието „тревожна даскалица” смайва и най-хладнокръвните избиратели, претръпнали пред всичко.
И ако в началото на мандата на тройната коалиция Ахмед Доган изобрети думата „заедност”, а Сергей Станишев, за да не остане по-назад, стигна в полета на мисълта си до съществителното „разноговорене”, то вероятно към края на кабинетните дни царят също трябва да даде своя принос към политическия език.
Естествено, за да бъде по-величествено, пък и като за последно е добре приносът в коалиционните отношения да не бъде само думичка, както в другите два случая. Възможна опция на бившия премиер монарх е основаването на цяла политическа школа. Предлаганите проектоимена на въпросната може да са „идимидойдимизъм” или „тинтириминтиризъм”.
Лекционният курс (в конкретния случай с-то e наистина само за благозвучие) ще обхваща осемгодишен срок, разделен на два етапа. Първият раздел - „идиотизиране”, а вторият - „кризисионализиране”. Което ще рече – достигане на криза с подръчни средства.
И тъй като капацитетът на въпросния бивш премиер, не много цар и неясен партньор в едно иначе партньорско правителство, не е много голям в чисто политически план, някак опитът е обречен, комичен, да не кажа и кармичен. Ако депутатите на НДСВ бяха по-мързеливи, убедена съм, че всички щяхме да бъдем много по-щастливи.
След приемането ни в ЕС изведнъж се заговори апокрифно, после по-явно, че „мисията на НДСВ била изпълнена” и те можели да излязат от коалицията. Първа изненада – партията имала и мисия. Втора изненада – на всичко отгоре изпълнена. А третата изненада с това излизане от коалицията на равни интервали от време, с въртеливи постъпателни движения, вече стана изнервяща халтура.
Странно заболяване е това хем да си стоиш тихо и кротко във властта, хем да го играеш опозиция с мисия, хем да излизаш непрестанно от управлението, а осма година да си в него, хем неуморно да напомняш с поведението си за някаква криза. А после след която и да е такава, мъдро поклащайки глава, да казваш: „Предупредих ви”.
Да, криза вероятно има, но тя е в липсата на достатъчно силни медикаменти, ризи с дълги ръкави и стаи с меки стени. За да обуздаем политическата идиотия, вероятно ще се наложи официално да я легализираме и обложим с данък. И някак наистина е наложително поне ако ще ни занимават със собствената си глупост, върху нея да има налог, поне да пълним държавния бюджет. Защото е леко налудно една партия в управлението шест месеца преди избори да се идентифицира със за жалост бледата опозиция и да я посочва като единствен конкурент. Всъщност може и да има конкуренция между тях наистина, на база борбата кой да вземе 1 и кой 3 процента подкрепа...
Истината е обаче, че когато се прави избор, дори в политиката, или най-вече там, освен уста да го извикаш силно и гръмко, е необходимо да имаш и гъз, за да го понесеш. Всички останали примък-отмъквания като философия за управление не правят нищо друго освен с бърз и точен шут да те ритнат по това, което явно нямаш от горното изречение, и така да бъдеш изхвърлен не само от главната роля, но и от публиката на спектакъла.
А той, спектакълът, не е нищо повече от комедия с кофти диалог, лоша артикулация и некадърен режисьор. Нищо, че сцената е камерна, с три места, прашната завеса все ще падне за голямо щастие на зрителите. А дали единият актьор, който само по внушение е главен, ще си тръгне в антракта, няма особено значение. Публиката не си тръгва само защото вече е заспала.

петък, 23 януари 2009 г.

Въпрос на пиар, или как мачът свършва с или без ваза на Мин

Помните ли онзи стар виц, в който мишката силно се депресирала, че я гонят, залагат й капани, тровят я и други мерзости, докато хамстерът щастливо си живее, нахранен, напоен и на топло. Та мишокът отишъл при своя братовчед, за да му се оплаче, и тъжно и троснато казал: "Не е честно! Защо като сме толкова еднакви, теб те галят и всички ти се радват, а мен се чудят как да убият?" Хамстерът се усмихнал иронично и заключил: Въпрос на пиар.
Има проблеми, които пиарът не може да разреши, но няма проблеми, които да не може да създаде. В този смисъл БСП силно и моментално се нуждае от медиен съветник. Вярно, че такива прийоми се ползват от класовите врагове на тази партия, но пък да се самоубиваш публично, и то бавно, а на всичкото отгоре и с апломб, е малко прекалено.
Естетското око на малкото останали с разсъдък в главата си може и да понесе гащите на Елена Йончева на първа страница на няколко вестника или присъствието на премиера в риалити шоу. Дори може да приеме със снизхождение станалия вече шедьовър на съвременната българската литература „Защото сме социалисти” на Сергей Станишев и празния трамвай с тревожния ватман.
Но последната идея за календарчета на червените надминава и най-смелите и алтернативни пиар похвати. Единственото нещо, изобразено върху въпросните, е трамваят, в който само Станишев и Ламбо намират за уместно да се возят. Алюзията е директна, художественото решение - не особено интелигентно.
Ако доста дълго се опитвах да разбера какво иска да каже премиерът с книгата си, тук посланието дори не ми подейства амбициращо. Поздравления за изобретилите го, защото след злощастния клип трамваят върху календарчето за 2009 г. ми даде всички необходими отговори, които липсваха. Първият е, че с тази партия освен цветното да стане черно-бяло, друго не се случва. Освен това се видя, че мотрисата е празна, а единственият последовател е дядо Гого. Сега вече с този календар е ясно и колко време им остава... Следващият рекламен материал, който БСП може да си подготви за пълното смислово завършване на кампанията с кодово име „Самоубийство”, е сметало. На топчетата може да сложат лика на Станишев. Идеята ще бъде да сметнат какво още могат да приберат в трамвая, в който така и така има място, докато не са изтекли последните предвидени дни...
В интерес на истината е трогателна активността, с която БСП търси начин да покори сърцата на младите. И ако не бяха точно тази партия, с точно тази история, биха могли и да намерят някаква рецепта. Историческите предпоставки обаче говорят, че когато имаш точно такова минало, заигравайки се с начинания като ПР, единствената възможност за действие е тази на принципа „проба-грешка”. В случая само грешки.
Разбира се, не само в медийния образ. Грешките в политиката се съдържат в самата абревиатура на въпросната формация. Грешки в хората, с които разполага партията. Но пък там, където природата е бръкнала, и медицината е безсилна... В този смисъл, ако трябва да перифразирам Дъглас Адамс – да вкараш БСП във властта е все едно да занесеш ваза от династията Мин на футболен мач.
Хубавото обаче в цялата ситуация (нали винаги трябва да има мъдър извод) е, че въпросната ситуация си има своя край, защото, както знаем, само саламът има два. Че вазата ще се счупи, е ясно, но все някога мачът трябва да свърши. Резултатът е предизвестен – за нас нула, за тях много.
Остава успокоението, че дори накрая на полувремето календарчето с празния трамвай става все по-ненужно, защото времето започва да тече все по-истерично. Така че следващият резонен пиар ход на партията е – хронометри с трамваи или със Станишев... или Бог знае още с какво. До дузпи е ясно, че няма да се стигне.

вторник, 20 януари 2009 г.

Метаморфоза на каузите и средния пръст като протест

Ако и сексът ни беше като протестите, то след полова нощ вероятно целокупното народонаселение би било в гипс, подпряно на патерици и с общ изглед като след кофти BDSM-изпълнение. Иначе пък изключително несправедливо е да си недоволен в тази страна. Оказа се, че няма срещу какво да се протестира.Или че няма срещу кого, или пък че няма кой. Обърквам се.
Точно на 14.01 около обед забелязах една жена, изнемощяла от викове и подскоци, която през около 15 минути сменяше плакатите и лозунгите, под които изразяваше гражданската си позиция. Усилено показваше среден пръст към прозорците на парламента и в случай че забележеше съсредоточения поглед на някого върху нея, екстазът и жестовете й ставаха все по-зверски.
Малко по-късно през деня една приятелка каза, че и тя протестирала. Само че срещу въпросната запенена леля. Онази й показала среден пръст и девойката го приела толкова лично и възмутено, че набързо и много внимателно да не влезе в нечий обектив гордо от парламента й върнала милия поздрав.
Този протест май повече го разбирам…Дълбоко и първично не харесвам тройната коалиция. Но тя е пряко отражение на нашите лични решения. Нашите лични решения винаги са такива – избираме си някого смело и безотговорно, за да можем след това да му свалим гащите, всеки да ощипе голия гъз и гордо да недоволства. Забравяме обаче едно много важно правилно, което е потвърждение на световната мерзост. А именно – не всичко, което правим с гъза си, е гъзария.
Естествено следствие от горното е, че когато си изберем управници с онази сакрална част от тялото, то и въпросните лица… целите са един задник. В този смисъл ми е крайно неприятно да го кажа, но и гражданското ни общество е ориентирано от кръста надолу. И докато е там, е по-добре да си мълчи, защото знаем, че тази част от тялото, като се опита да проговори, оставя кофти аромат.
Това се случи и на 14.01. И ще продължи да се случва и тази седмица. Зловонна миризма. Причината е пак същата – ориентирана в долната половина на тялото, отзад. Тук ще цитирам една умна жена, която прозря, че миналата сряда футболни запалянковци са протестирали в подкрепа на ин витро проекта, а родителките от форума „BG мама” са декларирали необходимостта си да посетят конгреса на футболния съюз.
А сега моля всички да станат и да запазят минута мълчание. Днес се навършва една седмица от смъртта на гражданското общество у нас, което бе осакатено някъде в порастването си и окончателно изчезна на 19-годишна възраст. Защото гражданското общество (семантично много противно понятие) се самоуби с камъни и снежни топки. Нахлузило маска. Самоуби се в анонимна демонстрация на канибализъм. Няма политик, който да уважава маскиран дебил с единствена кауза и преследвана цел – потрошен прозорец на парламента.
Истината е такава, че дори да бяха сринали Народното събрание до основи, новото щеше да е също толкова обречено. Да бяха избили депутатите с викингски мъчения, следващите ще са също толкова лумпенизирани, колкото първоначално избиращите ги, а после протестиращи срещу тях. Защото тези с маските, доволни от свършеното, щяха да свалят демоничното домино и да вземат своите решения отново. И така… до края не на света, а на България. Страна, на която отдавна самите ние й видяхме сметката. Тук не са ни виновни управници, правителства и депутати.
Виновни сме ние, които пропиляхме чувството си за критичност и самокритичност. Ние, които, вместо да обършем по два шамара на децата си с възпитателна цел, когато са избягали от училище, за да мятат снежни топки по парламента, протестирайки за четиризначните таблици (?!), кой знае защо обясняваме как „полицаите са ги пребили”.
В страна, в която ученици потрошават парламента заради четиризначни таблици, а маскирани скинари на мирен протест, чули-недочули за едно отминало преди 11 години време, се опитват да го възродят заради звука от счупено, няма как да не се изберат управници, чиято попара е сърбана 45 години. Нелогично, а?
Още по-нелогично е, че тези, които имат смислена позиция, не могат да вземат думата в налудното надграчване на знайни и незнайни, изживели времето си политици. Пък и съм убедена, че именно онези със смислените позиции са именно тези, които къде по-тайно, къде по-явно протестират срещу протестиращите. Като етюда със средния пръст. Защото, когато каузите са с интензитет на промяна 15 минути, не ти остава нищо, освен да псуваш разпространителите им, но не на майка. Заради страха, че могат да се размножат.