вторник, 10 март 2009 г.

Шушоните - начин на употреба

С наближаването на изборите политиката ни заприличва все повече на трогателен преглед на художествената самодейност. От онези, които петокласниците изнасяха всяка година по няколко пъти в актовата зала на школото. Естествено, от импровизираните спектакли, както и от политическите етюди, у нас се вълнуват само група превъзбудени майки-орлици, които бурно аплодират отрочетата си и ехидно се хихикат, когато другарчето им по чин си забрави думичките. През останалото време мамите гордо ръкопляскат на някое загладило косъм детенце, което притеснено от зяпналите го родители а-ха да се разреве, но се окопитва и казва стихче – къде сбъркано, къде не, след което се покланя пред развеселената публика, която не надхвърля 30-40 души и съвсем естествено се чувства така сякаш светът е в краката му.

В този смисъл премиерът Станишев може и да не се справя блестящо с държавническите си функции, но пък откъм соцпатос и поетика е перфектен. Предизборната осмомартенска постановката всъщност беше замислена чудесно – софийско село, читалище, 9 броя баби, 12 внучки, лалета, зюмбюли, баница, кратко слово за смисъла на жената, любовта на мъжа към майка и съпруга и… подарък шушони.

На около 10-та минута от паметното събитие в напрегнатите репортерски погледи се четеше стръвно очакване. Не за политически коментар, разбира се. А за стихче. Примерно – застава Станишев гордо, с прилепени плътно към краката ръчички, сресан на път и се провиква с тъничко гласче:

„На мама днес е празник/ на мама днес е ден./ Тя зная най-обича/ латинки и невен”…

Трогателен момент във всяка една предизборна кампания е електоралното сливане с масите избиратели, който включва китки за развълнувани баби, карамфили за превъзбудени чиновнички, вицове с техните внучки и щерки, неумели комплименти и в крайна сметка нахлузването на шарени домашно плетени шушони. Не знам защо, но от неделя, видя ли Станишев, все си мисля, че това беше най-добрият и уместен подарък, който можеше да получи премиерът. Някак „изхлузването по терлици” като акт на държавническа отговорност все повече се натрапва като модел на политическо поведение.

Но не е като да не сме свикнали преди избори да ни заливат с шумна любов, а след кулминацията на пъшкането като размислили любовници измъкването да става тихичко и на пръсти. Което всъщност не е проблем за избирателя, защото така и така е свикнал да бъде от страната на булката. Идеята е само сватбата да не става прекалено шумна и наситена с обреди, защото в един момент от радостни песни и плетени чорапи, бистришките баби ще трябва да изпълнят на Станишев да кажем „Лакримоза” от Реквиема на Моцарт. А е всеизвестно, че смесването на стиловете води до тежък кич. Пък бил той и осмомартенски.

Става малко тъжно, малко по Смирненски. Твърде кофти е за публиката да разбере, че в четирите месеца до изборите на прегледа на художествената самодейност ще се рецитира само мрачния стих, в който „малката цветарка бърза от локал в локал, де оркестрите разливат плавни звукове, ритмични и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал”.

За жалост именно така стоят нещата. Когато няма за какво конкретно да се говори в политиката, се започва с театъра, уважението на традициите, поовяхналите карамфили, възраждането на деня на жената, както самият премиер обясни, подаряването на кошници с цветя и отпечатването на цветни брошури, на които се появяваш я с каска, я без каска, или ядеш бонбони и показваш колко близо си всъщност до хората. Нищо че няма какво да им кажеш.

Когато фразите се изтъркат, а посланията звучат по-блудкаво от соцлозунги, в крайна сметка винаги можеш да се появиш в селско читалище с букет и да издействаш на 9 баби лечение в правителствена болница. А когато ти подарят шушони, е време да се сетиш, че можеш да се измъкнеш с тях. Защото следващият вариант за подарък е като изтъркания виц, в който главната героиня получава от мъжа си за осми март джапанки и вибратор. Ако чехлите не й харесат, да се "самоуважи" отзад.