събота, 31 октомври 2009 г.

Mute или сто дни порно филм със субтитри

Много обичам да гледам порно, възкликна преди няколко години Бръмбара – ведър приятел-алкохолик, който въпреки напредналата си възраст обитава охотно Студентски град. На тъпото ми изражение, той ентусиазирано обяви, че ще ме зариби мигом за каузата на порно индустрията, като ме снабди с пълнометражен филм, забележете, със субтитри. Докато успея да промъцам, Бръмбара вече ми беше пуснал някакво видео, в което възгрозен чичо неуморно „работеше” две конкуриращи се в ужасяващия си вид девойки. А на порно филм субтитри... субтитри, колко да са субтитри? В общи линии нито таймингът е труден за синхрон на няколкото реплики „ох” и „пъш”, които се редуваха нестройно, нито необходимите езикови умения са кой знае какви. Тъкмо когато вече извих като ранен койот по пълнолуние да спре тая гнус, на репликата „Wunderbar Schatzi” се появи феноменалният надпис „А сега ще видиш как чука Бойко Борисов”. Няма спор, вече бях спечелена за каузата на порно индустрията...
В крайна сметка порното е доста забавно развление, заяви сигурен в себе си Бръмбъра, който се заливаше от смях. И обективно погледнато си е точно така. На фона на истинския секс, този от живия живот, актовите филми (баси словосъчетанието) са неуморна сбирка на стенд ъп комедианти. То не са акробатики, прегъвания, фалшиво извити във висока октава екстазни писъци и премрежени погледи със спорна доза артистизъм. В тоя смисъл веднага се сещам за онова плоско прозрение, че животът бил сцена, а ние всички сме актьори. Честито, участваме в порно филм с реплика „А сега ще видиш как чука Бойко Борисов”. Той пък от своя страна, някак по Станиславски се впуска в ролята си на главен герой със страстта на сексуален маниак, който ей сега ще покаже на всички що е то мъжка мощ.
Повръща ми се. От недодяланите интервюта, скалъпените дописки по вестниците, „приветливите” снимки по първите страници на пресата, патетично-задъханите репортажи по телевизиите и изкуствено зачистваните му речи по радиата. Първо Той в цял ръст, а после репликата „Wunderbar Schatzi”, отправена към неизвестен адресат. Или по-точно – отправена към без значение кой. Нали все пак, всички сме в поддържащата роля.
Не броя дните на кабинета „Борисов”, защото това би означавало, че след изтичането на първите сто, толерантността ще бъде изчерпана, а срокът на годност на търпимостта към безвкусните сцени ще изтече. Истината обаче е, че стоте дни, ще станат двеста. А сроковете... те в порно филмите нямат значение. Така и така в тях винаги свършват по-бавно...
Бойко Борисов всъщност е един по-нетрадиционен прочит на цялата българска история. Той е хан Аспарух, хан Крум, цар Борис, патриарх Максим, баба Ванга, многомашинничката Найда Манчева, Сашка Васева, Боби Турбото, Тодор Живков, Златка Райкова и съседа Пешо от петия етаж в едно. От него започва държавата. После той я закриля и просвещава. Той й вещае славни бъднини. Той единствен работи за нея, досущ като герой на социалистическия труд. Само той дава благословии в нея. После сам се потупва по рамото, радва се на собствената си неотразимост. Хвали се за презипълнената петилетка. А после... се бърше в пердето и заспива с готовност за новите си подвизи. Всичко се изчерпва с едно име. Или както се пееше в песен от близките години „Само твойто име, само твоят глас”. Няма минало. За жалост няма и бъдеще.
Порнофилмът ни дори е перверзен. С един герой. А на това му се казва мастурбация. Също като тийнейджър над еротично списание - Бойко Борисов е сам в кадър...а от време на време се появява понамачканата снимка на Станишев, който той стиска в една ръка, а с другата С нея е ясно какво парви... Всичко останало е въпрос на операторско майсторство. Защото една чекия можеш да я покажеш чисто и просто като ножка... а можеш и да й дадеш цвета на най-сексапилната сцена в киното. Но пък и това си има обяснение. Нали Бойко Борисов имал две пишки – всяка от които по-голяма и красива от другата. Друг е въпросът колко е находчиво вдъхновението за екстаза ти да бъде безличната физиономия на Станишев... Днес чух как в 50 произволно подбрани изказвания на Борисов са изброени три факта. Въпросният главен герой е произнесъл 11 пъти думата България, 738 пъти думата „аз” и 690 пъти думата „Станишев”... В порно периода си Бъмбарът казваше, че държавите могат да се класират по еротичните си филми. Френските били изпипани, американските били бляскави, немките били грозни. Нашият е...скучен. И за жалост документален. Пък и той дори вече не е наш. Не знам дали помните първото съобщение на правителствената информационна служба. В него пишеше „Правителството на Бойко Борисов... бла-бла”. Не правителството на България. Така, че филмът не е наш. Негов си е. Тъжното е, че е задължителен.
Друг в въпросът, как порното стимулира сетивата. В крайна сметка – всеки вижда това, което иска. И дори най-гнусните и отвратителните сцени на един дълбоко незадоволен човек могат да му се сторят като най-атрактивното сексуално преживяване. А ние сме политически незадоволени. Той също, защото освен хан Аспарух, Крум и баба Ванга е... и съседът Пешо. А на един дълбоко незадоволен човек магистралната циганка, викната за „главната роля” в любителско порно, снимано в крайпътен мотел, може да му се види като Анджелина Джоли. По същия начин, когато Берлускони ти премери гърба с педи, можеш да се объркаш в разчитането на знака. И вместо да прозреш подигравката на живота ти, да го изтълкуваш като безспорно признание в политическата ти кариера.
И не на последно място и в порното има жанрове. Този е БДСМ. Задължително има господар и роб. Първият бие и изпитва удоволствие от това. Вторият го бият и изпива удоволствие от същото. Ясно е кой е мастарът в случая. А кой е с белезници и в недостойна поза също не е особена загадка.
Не намерих за уместно в този текст да се разпростирам в конкретни факти. Т.е. подборът им би имал значение, ако:
1) Те бяха спорадични и внимателното им поднасяне би послужило като аргумент за нетрадиционна теза, която има нужда от доказателства. Тъй като обаче във всяко изявление на Бойко Борисов личи казаното дотук, не виждам никакъв смисъл от доказателствен матераил.
2) Текстът щеше получи някаква гласност (вестник, радио etc), за да има смисъл от подкрепа на гледната точка. Но тъй като, направихме предварителната уговорка, че медиите патетично слюнкоотделят върху лявото ухо на премиера, въпросът за достигането на материалът до някаква публика не е под въпрос.


Ето че след горните изречения дойде ред и на финала. А той ще е кратък. Много обичам да гледам порно, казва Бръмбъра. А на мен то ми е скучно и грозно. Всичко е въпрос на гледна точка – някой избира неговото „Wunderbar Schatzi” да бъде преведено като „А сега ще видиш как чука Бойко Борисов” и да се залива от смях, друг решава че ако не може да изгаси телевизора, то поне може да натисне „Mute”. Трети пък с възторг си казва като в оная тъпа реклама „Ето това чукане чакахме”...

...Mute...

петък, 2 октомври 2009 г.

Страната на чудесата

Започвах този текст няколко пъти. Първо ми се стори, че удачно начало е несметно количество ругатни, псувни и прочие похвали. После се опитах да измисля нещо умно. Чудих се дали първите думи да не са и патетични и накрая реших – започвам направо.

Не САЩ, а България е страната на неограничените възможности. В страната на Бойко Борисовците каквото и да се случи не би ме учудило. Защото най-лесното нещо в света е да станеш премиер на България, когато капацитетът ти не надхвърля този на охранителя на премиер-министъра в други страни. Или пък да те обявят за „Човека глас”, когато пееш фалшиво. Или да си министър на културата с правописни умения, простиращи се до изписването на култовата дума „Збогом”. Или да си професионален шофьор, без книжка. Или да си галадна благоевградска баба, която има присъда за откраднато кебапче (едно!), а когато си истински убиец – такъв, поръчвал и отнемал човешки живот да мааш гащи гордо със самочувствието на богоизбран. Така, че няма невъзможни неща. Добре дошли в Страната на чудесата! От няколко дни съм се сетила за онзи прекрасен диалог от „Алиса в страната на чудесата” между едноименната героиня и котарака, който се усмихва. „Аз не искам да вървя сред луди хора” – каза тя. „Нямаш избор – отвърна котката. – Тук всички сме такива”. И е много правилно – тук всички сме такива. От една крайност се бухваме с ентусиазма на идиота в друга и когато се проснем на земята изтощени от всичките си налудности се чудим защо докато приритваме безпомощно ни и ебат. После вдигаме своите малки революции, докато слушаме поредната доза новини. А тези, които се показват от екраните са като Кралицата от Алиса. Решават проблеми, били те големи или малки, по един единствен начи – „Отсечете му главата – каза тя, без дори да се обърне”.

Този текст е за решенията и изборите, за грешките и здравината на задниците ни, с които трябва да понасяме всички недостойни действия върху тях от кофти преценката си. Да, аз не искам да вървя сред луди хора, както казва Алиса. И не искам страната ми да добива държавническа структура по подобие на охранителна фирма. Нито имам желание да виждам лицето на въпросната държава (не знам защо в езика си не сме възприели да използваме и други части от тялото, когато това е подходящо) по дънки и блузка на райета. Нито мога да понеса, че докато някой маха пръст заплашително от телевизора и се кани да даде на обществото политически хляб и зрелища, същото това общество не успява да проумее, че когато политическите заигравки се изчерпат, не друг, а то самото ще бъде хвърлено на лъвовете. Сиреч няма да получи така дългоочаквания хляб. Когато това се разбере, обикновено някой конвулсивно се гърчи на арената между сметки за ток и парно, чакайки поредния спасител. И тук пак идва мястото на Алиса – не мога да се сетя, кой от героите там беше заключил мъдро „обикновено съм много смел, но днес имам главоболие”. България е с мигрена. Поне това да служеше като оправдание за отказ от секс в нискобюджетен филм. Ами не стига, че ни болят главите, ами и ни таковат. Но пък при някои порастването става по възможно най-неприятния начин.

И за да не бъде всичко твърде иносказателно – няколко изречения в прав текст. В страната на чудесата всички са извратени. Те избират за премиер охранител. А за охранители на детски градини се слагат пенсионери. Шизофренично е. Охранителят бие, на него това му е работата. И голям бой ни се пише. Върху нашите задници. Ние си го избрахме, защото сме толкова умни. Колкото охранители (повтарям тази дума не заради бедния си речник, а защото към момента е основополагаща). Ние ще си го търпим, защото искаме след пенсия да пазим детски градини. Ако искахме като немски престаряващи туристи да обикаляме света – решенията ни щяха да бъдат други. Ние ще си го и свалим, защото в страната на чудесата пътят между „Осанна” и „Разпни го” е твърде кратък.

Имам усещане за край. И на държавата и на текста. Той ще бъде пак от Алиса и за двете. „Необходимо е да тичаш с всички сили, за да останеш на същото място. Ако искаш да стигнеш някъде, трябва да тичаш два пъти по-бързо”.

четвъртък, 1 октомври 2009 г.

Пътуване във времето (най-евтиния хорър )

Не харесвам текстове, които започват с обещанието за социален експеримент. Бяха доста модерни преди няколко години. Пък и имат кофти отношение към тези, с които се провежда въпросния опит. Въпреки това обаче реших – ще прекарам един цял ден в градския транспорт. Оставих ключовете за колата демонстративно на масата, малко след като си отворих очите и оттам нататък сутринта ми протече по обичайния начин. Т.е. чоплене в носа, помотване, кафе, преглеждане на няколко сайта, душ и потегляне към редакцията. В този момент започна с пълна сила един малък градски хорър, от който аз своевременно се отказах.

Първо, отделените ми за стигане от точка А до точка Б 30-40 минути започнаха ужасяващо да се стапят в очакване на неизвестно возило... и второ, като се замисля нямаше. Немедлено си хванах такси и самоуверено си казах, че за да се возенето в градски транспорт в София вероятно изисква дълги проучвания, за които ще отделя време веднага след като приключа работа. И така – часът вече беше около осем вечерта, радостно се наредих на спирката и започнах усърдно да чакам неизвестен номер автобус, за който съвестно разузнах предварително, че спира около скромния ми дом. На 40-та минута /40!!!/ рейсът дойде. Изнемощяла, но все пак доволна от упоритостта си се качих победоносно на него. Чувството да стъпиш най-сетне в бленувания автобус вероятно може да се сравни само покоряването на Еверест, примерно. Естесвето обезумялата от чакане тълпа се втурна във возилото като стадо глигани. Панически устрем за докопването на седалка имаше и у младите и у по-възрастните мераклии за пътуване. Величествено си казах, че седалката е напълно излишна –я, колко място има в буса, тамън става и за разходка. Нали най-големият проблем в такситата докато се виси в задръствания е неизменната закованост на задника ти към седалката. А в автобуса – обиколки, разстъпчване, както се казва „само си викам дано”. В този момент потеглихме и моментално се халосах в стъклото, до което се бях подпряла. Въпросният удар беше повторен още няколко пъти, сякаш с цел Богът на градския транспорт да ми покаже, че не е редно да се отварям и да гледам с насмешка на традиции. Казах си „силна съм”, вкопчих се в една дръжка и се отдадох на събиране на впечатления. И тогава – О, ужас срещу мен се кипреше руса девойка, на поне 8 сантиметров ток, която геройски се държеяе изправена. В едната си ръка стискаше малка червена чантичка, а в другата ... розова възглавница. Пръстите й бяха украсени с пръстени достойни за фамилните накити на малко ромско семейство, а на главата й се мъдреше лилава панделка. Старателно гримирана, с червило, което не само излизаше от устните й, а стигаше горе-долу до веждите, тя с каменно лице се вглеждаше ш мен. А аз – с кецове и дънки. Видно, нарушила разбиранията на момичето за естетика, реших да не я дразня повече, че нищо чудно да извади малка ножичка за нокти, с която да ме прободе няколко пъти. Съсредоточих вниманието си върху момче и момиче в период на свалка. Тя мрънка, че трябва да пътуват от Окръжна до Иван Вазов, той обяснява, че това е най-добрият квартал в София, въпреки че не познавал града. Свалката продължава – той обичал да говори с приятелите си за политика и история, тя го контрира, че единият псувал. Скука. Усещам, че от друсане бъбреците ми са се превърнали в йо-йо, само дето не светкам откъм кръста. Обаче логиката в мен проговаря – идва спирка, ще слезе някой, и сядам, така и наблюдението ще ми се удава повече. Нищо подоно. Плиска. Никой не слиза. Качва се цял блок от Младост. Сега не само, че няма къде да седнеш, къде да се хванеш...а изобщо няма място за теб самия. Контролата блъска хората. Чеше се и грухти, докато нервничи чакайки някоя баба да намери картата си. Ужасяващи картини. Наистина и без превземка. Минута по-късно на следващата спирка слязох безславно и се метнах на спасително такси. Никога, никога, никога повече няма да се кача на градски транспорт. Да, ама не. Само седмица по-късно изпаднах в сексуално-финансова криза, демек – отваряш си портфейла и вътре – кур. Безпомощно се сетих за заканата ми как няма да се кача на обществевено возило и тъжно поех към спирката. Разузнах с кой тролей трябва да стигна до центъра и зачаках. Вероятно през призмата на обречеността на дълго пътуване, липса на цигари, кафе или иначе казано – пълен фалит, картините които видях ми се сториха ужасяващи. Безнадеждни лица, уморени ръце, изпънати от тежки торби и митични същества, които сякаш излизат от канала, за да пазаруват в ужасяващи количества, след което отново се прибират там. Случайни идиоти, смърдящи на бира ученици, които хванали кенче в ръка и изблъскали баба от вратата се превръщат мигом в герои. Възрастни хора, които едва качват високите стълби на тролеите. Гнусна чалга, с първоизточних шофьорската кабина. Миризма на пържено, пот, немити зъби и машинно мласло. Мътни погледи, похотливи погледи, тъжни и слепи очи. Черни нокти, маникюри, груби ръце, нежни ръце. Всичко. Като във врящ казан на преизподнята. Мръсотия, грубост и безнадеждност. Градският транспорт е малка паянтова лудница. А картините в него всяват ужас, че и ние някога ще се превърнем в това. Цената за въпросното пътуване във времето – 1 лв. Най-евтиният филм на ужасите.

Веднага питах един приятел дали се вози в подобни машаини и вижда ли страховитите гледки. „Да, по най-страческата линия”, отвърна той, но някак претръпнал. Е, какво и ние ли ще сме такива? – продължих тревожно. И ние, без съмнение, ако останем тук. Обрчени на пътуване в нечие чуждо време, с торба домати, срещу 1 лв. А иначе току що ми казаха, че в Лондон градския транспорт бил симпатичен. Сигурно отново е въпрос на пътуване във времето...