Генното инженерство на предизборната кампания

Как бирата стопли кебапчето или... Чалгата това сме ние

Топла бира и студени кебапчета. Първо пее Азис, после Лили Иванова, да кажем. После пак Азис. След това излиза някой партиен лидер с разгърдена риза и небрежна прическа (нали е пред избирателите), за да си каже думичките и да произнесе около 78 пъти номера на бюлетината си. А те, избирателите топят ледените кебапчета в пластмасовите халби, пълни с жълта течност, която някога е била газирана, с идеята електоралната храна да се постопли.

Това е old school предизборна кампания. Сега вече не, че политиците не обръщат внимание на изпитаните методи, но стана много стилно да събираш шестте баби, които искат да чуят жарките и пламенни идеологически слова, не къде да е, а в читалище. Причината вероятно изобщо не е в „плътния допир” до избирателя, нито в липсата на изгладнели за хонорар певачки. Причината е още по-малко и в Световната финансова криза, която служи за народолюбиво и отговорно оправдание за липсата на площадно-провинциални „гала концерти”. Истината е, че с осем души публика гала-концерт не се прави, пък бил той и локално грандиозен. За Батак, примерно. И тогава на помощ, естествено, идва добрият оператор, който от тясната задушна заличка, прави просторно помещение със стотици развълнувани очи. А всъщност певачките са гладни, избирателят – отегчен... Дори Веско Маринов избяга от БСП при ГЕРБ, за да изтананика нещо предизборно.

Това обаче е само външната страна на вече и бездруго западащата чалга агитация. Явно отмина времето, в което поп фолкът беше по-интересен от политиката и формациите се караха за това на чия сцена ще кацне Глория. Казвам това с уговорката, че политиката все още е толкова безинтересна, колкото и преди. И с ясното съзнание, че имиджът на чалгата спадна ужасяващо заради партийните краски, които добиха палавите трели на силиконовите блондинки. Никога няма да забравя как един видно отегчен избирател на БСП, 2005 година заключи „Хубаво се представи момичето, ама как ли са я навили тия нашите да пее за тях”. Момичето с доброто представяне беше Глория, а тия техните – естествено червените. Само четири години по-късно една друга партия – НДСВ заложи в агитационната си концепция „музикални акценти”. Конструкция, която събуди много въпроси – що за животно е. Преведено на прост език горното означавало „по една песен, за да не отегчаваме хората”. Дълбоко подозирам, че певиците са отегчените и те са сложили лимита довел до загадъчните акценти.

Наскоро по някоя телевизия Георги Лозанов обясни как политиката у нас се е родила след 1989 година, а чалгата навлязла в нея, всъщност замества липсващата идеология, която трябва да се явява основния агитатор. Въпреки, че много уважавам доцента ще си позволя една корекция на казаното от него. Политиката в България тепърва ще има да се ражда. С мъки. Добрата новина е, че контракциите вече са започнали. Лошата новина е, че майката вероятно е руса, със силиконови импланти (в което лошо няма, т.е. не го казвам с пренебрежение) и пее фалшиво. Още по-лошата новина е, че политиката е зачената по предизборна кампания. Когато майката самоотвержено е пяла за любов и кинти на някой площад, а таткото (онзи с разгърдената риза и небрежната прическа от първото изречение на текста) дълго е мислил върху същата тема в следния вид – как да ме заобичат дотолкова, че да им взема кинтите?

Преди няколко дни точно заради чалга-темата възникна чуден спор – за критериите за чалга. Поп-фолкът отдавна надскочи музикалният си вариант и се засели трайно като манталитет, опонираше едната девойка. Аз дълго се тръшках, че няма критерий за чалга. И наистина няма – за мен чалга е едно, за нея друго, за Филанкишията – трето. И от този на пръв поглед съвсем плосък спор, стана ясно следното. Темата с чалгата дотолкова ни занимава, т.е. толкова много искаме да не сме чалга, че сме на милиметър от това да грабнем някой микрофон и разпалено да друснем един кючек в такта.

Толкова много се възмущаваме от фолкаджийките, които извлачват на крехките си плещи цели предизборни кампании, че силно се вълнуваме кой за коя партия ще пее. Толкова много презираме чалгата, че дори знаем как варират цените на изпълнителите от Пайнер и конкуренцията им от Ара. Толкова много се възмущаваме от пошлостта, че го правим... пошло. Може да не ни се иска да бъдем чалга. Може да ни се ще да сме възвишени и над нещата. Е... не става.

В началото на текста имах амбицията да направя един ретро преглед на политическите кампании с дати, имена и ритми. И да не казвам нищо, т.е. да се опитам максимално обективно да „спомена” какво се е случило в такта, наложила демокрацията ни. Но няма смисъл от това. Този текст, можеше да се направи и със схема. На върха, на която щеше да виси името я на Азис, я на Глория. А някъде от всичките разклонения, наред с телевизионните участия и концертите, щеше с малки букви да бъде вписано „Избори 2005”, след което „Избори 2009”. Част от нечий график. Нищо повече. А плановете подлежат на корекции. Този текст може да падне в последния момент от броя, също както нечий концерт в подкрепа на десни или леви идеи може да замине в канавката, заради друг по-висок хонорар. Чалгата е бизнес. Политиката и предизборната кампания – също.За нашия вот има хонорар. И не, това не е купуване на гласове. Това е шоу.

Качествено, некачествено – няма значение. Важното е, че се наблюдава с интерес. Не защото носи послания, а защото разтоварва. А пък кебапчетата дори и студени, когато си гладен – засищат. Простичко е – Бърнард Шоу казва, че оптимистът е измислил самолета, а песимистът парашута. У нас всички искат да са оптимисти, за да ни натоварят...и вероятно извозят. Парашутът хрумва на по-мислещия. Когато на някой му пука, че самолетът може да падне. В предизборна кампания обаче за парашути няма време. После ситуацията става като във вица – я глуха акула, я свирка без топче.

Когато политиката ни се роди, въпреки че според Георги Лозанов е около 20-годишна, вероятно чалгата няма да ни вълнува толкова. Защото тогава ще са се появили и други критерии, чисто обществени. Дотогава ни остава само да се надяваме, че в природата има мутации и понякога децата не носят белезите на родителите си. Тогава ще имаме и парашути.