За липсата на един паметник

Земна съм и не обичам шаманизъм. Не ми допадат астрални и възвишени обяснения, нито информация дошла свише. И изобщо мистиката ми е леко противна, защото държа всяко нещо да има своето обяснение. Този текст ще разкаже една история с много логични обяснения и ... един ритник в главата. Последният почти шамански.

Денят е събота, часът 1 след полунощ, количествата уиски - умерени. Разговорът в едно полупразно заведение се върти около изгубеното поколение. Участниците са двама – аз, която винаги много съм искала да съм част от него и една приятелка. Която е част от него.

Има нещо много романтично в това да си на 40, в този момент, в тази държава. Видял си безумието на комунизма, ритал си отчаяно срещу него, после той сам си е тръгнал, а ти поне за няколко години си живял с убеждението, че ако не друго, си малка причина за смяна на строя. Реденето по опашки, вземането назаем на съседските близнаци, за да те пуснат по-напред в редичката, за банани да кажем, скачането по площади, вестник Демокрация и безумния глад за свобода, която не знаеш точно как изглежда, ама много я искаш. После големите надежди, големите падения, адските разочарования и загубените приятелства. А после е 2009-та и знаеш, че въпреки всички заблуди, упражненията не са били напразни. Да, готино е да си от изгубеното поколение. По-добре изгубен, отколкото загубен, все пак... Та, основата на нашият разговор беше това. Хората, в чието възпитание идеята за конкуренция липсва. Хората, които и сега в 21 век действат на принципа „по-умният отстъпва”, което всъщност е най-зловещото потушаване на бунт, маскирано зад екзистенциална мъдрост. Хората, които са напълно неприложими тук и сега, заради редица изкривявания на средата. Хората, които заради липса на конкурентски хъс излезли от НАТФИЗ се качват на такси и обикалят Люлин за 5 лева. И ако тази моя приятелка умее да вижда всичко това, макар да е част от въпросното изгубено поколение, много други приятели на около нейната възраст се чудят защо средата тактично ги избутва извън своите граници. И то не по отвлечен и неразгадаем начин, който не можеш да пипнеш. Прави го с ритник и рязко. Резултатът може да се види – или обикаляш Люлин с такси за 5 лева, или умираш от свръхдоза. И да, такива случаи има. И да, това не са мургави дечица, които дишат лепило, а завършени хора, които по ред причини не са получили своето място тук и сега. Или не са поискали да го получат.

Тази тема продължава и към 02 ч., когато в едно такси зазвучава Флойд, откъдето вече започва шаманският ритник в главата от първите изречения. Вкратце докато се разхвърляме по къщите си, идва и заключението, че Изгубеното поколение никога няма да успее да си намери мястото. Оцелелите ще са в Люлин, с курс от пет лева и спомена за 1-2 изиграни роли в полупразни театрални зали. За загиналите обаче паметник на Незнайния войн няма да има. Изключенията само ще потвърждават правилото. Шофьорът на таксито мълчи и кара, дори когато оставам сама в колата. Спирайки пред къщи само казва тихо: „Госпожице, аз съм завършил НАТФИЗ”. Рядко оставам без реакция. Е, в случая нямах.... Единствената мисъл, която се появи в разстоянието между първия и шестия етаж беше констатацията на Лец, че въпросът на Хамлет във всяка държава звучи по различен начин.