неделя, 20 септември 2009 г.

Усещане за шизофрения

Отново задръствания, реактивен дим, таксита. Тръгваш сутрин за работа и се чудиш какво правят всички тези хора по улиците рано сутрин – някои бързащи, други лениви. После със съжаление се сещаш, че не си центъра на света и не само твоята съдба е най-тежката – т.е. извършване на някаква дейност, за някакви пари и прочие.

Не това обаче е идеята. По нещастно стечение на обстоятелствата, тази година се сдобих само с двуседмична отпуска в началото на август. Печалното е, че през останалото време практикувах възпротивното действие „ходене на работа”. Вземах разстоянието, което иначе ми отнема поне 40 минути, за 10. Спях с половин час повече, събуждах се по-блага и мила и изобщо излъчвах доброта. Вечер винаги можех да си намеря място, в което и да е заведение, а във врата ми не дишаха чакащи като хищници гладни или жадни младежи и девойки, които дебнеха кой ще освободи пръв маса, за да се хвърлят към нея с настървление. По улиците не се чуваха клаксони, в моловете нямаше опашки, кината бяха празни, колата ми не се задъхваше безпомощно от ужасяващото задръстване на университета, дори маршрутките ми се струваха симпатични. Такава е София през лятото. Спокойна, за никъде не бързаща, гореща и почти празна.

И точно, когато почти се бях убедила, че в тази лятна ленност се чувствам идеално и би било чудесно градът да изглежда така през цялата година, стигнах до така дългоочакваното море. А там – лицата на същите хора, тарапаната – същата. Заведенията – клонирани. И някак си потъваш отново в своя град, на 500 км от него и докато се чудиш дали това не е малко перверзно като опит за почивка си във вихъра на купона. Естествено и във вихъра на превземката. В центъра на измисления живот, на измислени хора. И започваш да мечтаеш за Резово и селска, морска кръчма и спокойствие и знам ли какво още. А в момента, в който го получиш се изнервяш безобразно и си търсиш шума, правите хора в заведенията, които пият на крак... и не им пука, заглушаваща те музика и побутването на сервитьорката, която не може да мине от стола ти.

Малко е странно това подобно на кентавър-шизофреник разбиране за прекарване на времето. Хем ми харесва да пътувам 10 минути до редакцията ми, хем си казвам „баси, колко е пуст града”. Хем се радвам на полупразните заведения, хем констатирам тъжно „ей, един интересен човек няма”. А после като видиш всички интересни хора, когато отидеш да си почиваш... рязко получаваш диспепсия (за да не кажа, че започва да ти се драйфа от тях). Това е шизофренията на София.

Но пък есента почти дойде. Градът изглежда дебилно, улиците мръсни, а хората ядосани. Клаксоните стряскат и най-добрия шофьор. Бабите едва пресичат по пешеходните пътеки. Клошарите ровят в несвяст по контейнерите, а бездомните кучета чакат пред някоя баничарница да получат суха кора. Гъстотата на населението в заведенията води до печално произнесения извод „дааа, лятото свършва, всички са се върнали от море”. И в този момент пак започваш да псуваш колите с пернишка регистрация, побутналия те в ребрата младеж от съседната маса, таксиметровият шофьор, който прави почти туристически обиколки на града за два лева повече и изобщо цялата мерзост наречена столица.

Какво ли в града си псуват в Тутракан?

Няма коментари: