Криворазбраната цивилизация

Текст за белите одежди, тържествената музика и... кафевия пейзаж

Тя не гледа VIP Brother, а ходи на театър. Намира Eurovision за скучна и се ядосва, че оперното изкуство у нас не е на добро ниво. Презира Music Idol, защото там зазвучава и чалга. И всичко това държи да го обясни публично. С апломб, отнесен глас и много ръкомахане. Тя е прехвърлила 50-те, а понякога и 60-те. Обикновено е била журналистка, с ресор – култура. А може да е завършила и Институт за културно просветни кадри по соца. Което автоматично, както се сещате, я прави и с „едно музикално образование”. Демек може да свири на акордеон. Обича да се показва по телевизията, да коментира общочовешки, общоморални, общополитически, общокултурни и изобщо – общи въпроси. Естествено, с експертно мнение.

Ненавижда чалга певиците, чалга политиците, чалга литературата, чалга храната, чалга заведенията, чалга секса. И тъй като само тя не е чалга, ненавижда всичко наоколо. Защото е чалга. Държи да се покаже в някой сутрешен блок по телевизията, за да обясни как е омерзена от съществуването си точно тук, в точно тази държава, с точно този начин на живот. И ни обвинява – всички нас, които естествено сме чалга, затова че четем, слушаме, пием, чукаме по начин не като нейния.

Тя решава, че ще пише в някой вестник – жълт, защото само там се дава право на глас, на истинската журналистика. Която не е чалга. Или пък ще се изказва от страниците на най-тиражния ежедневник, защото може по този начин да избави няколко загубени души. От чалгата, естествено.

Няма значение дали „тя”, както условно я наричам, е мъж или жена. Има ги и двете разновидности. Когато е той, в безкрайните си пасквили обикновено обяснява в колко „класна”компания от хора и напитки е бил. Защото не е чалга.

От толкова блясък и класа: а) се ослепява; б) се повръща; в) и двете. Тук вероятно е моментът да обявя тържествуващо, че колкото повече искаш да се дистанцираш агресивно от чалгата, толкова по фолкаджийски се случва това. Демонстрациите на класа, тези с почукването по масата с показалец, всъщност ловят ритъма на Екстра Нина. А изпълнителите им са също толкова фалшиви в блясъка си.

Тези хора, или иначе казано нашата „Тя” робуват на авторитети. Ако авторитетът си чопли в носа, това е класно. Ако чалгаджийката чете Достоевски, Достоевски е със стойността що-годе на списание за грим. Те умеят точно в рамките на няколко секунди да сменят изражението си – от това на ужасна отврат и съжаление като към мекотело, до това на огромна почит и респект. Стига само да разберат, че авторитетите им признават някое от качествата на Азис, да кажем.

Няма дефиниция за чалга. Чалгата не е музика. Чалгата не е маниер. Чалгата не е стил. Чалгата е възприятие. Тя е нашето шесто сетиво, щем не щем. Ние сме толкова част от нея, колкото просто мозъците ни отказват да възприемат. Много по-страшно е обаче на фона на и без друго нацапания пейзаж войнствено някой се обяви за белоснежно чист.

Когато от медиите се залеят едни обяснения за живота, вселената и всичко останало в превъзнесен стил винаги се сещам за онзи кадър от анекдота: „Музиката свири туш. Аз на бял кон. В бяло трико, с бели цветя. И всичко около мен в лайна”.

Да, няма дефиниция за чалга. Но има нейни символи. И един от тях е агресията. Дори интелектуалната агресия. С която група самооценили се като ментори лели и чичовци водят битката на живота си. И тази битка не е срещу опростачването на останалата част от обществото. Тази битка е лична и цели да докаже единствено на въпросните лели и чичовци, на никой друг, че те всъщност имат цена. По-висока от тази на едно участие на Глория, Азис или Камелия. А когато една цена е агресивно заявена на всички е ясно, че е завишена до степен незаконност.

Няма да посоча имената на нашите чалга-интелектуалци. Не за друго, просто не искам да тропам с пръст по масата в поп-фолк ритъм. А и криворазбраната цивилизация е стара истина...

Генното инженерство на предизборната кампания

Как бирата стопли кебапчето или... Чалгата това сме ние

Топла бира и студени кебапчета. Първо пее Азис, после Лили Иванова, да кажем. После пак Азис. След това излиза някой партиен лидер с разгърдена риза и небрежна прическа (нали е пред избирателите), за да си каже думичките и да произнесе около 78 пъти номера на бюлетината си. А те, избирателите топят ледените кебапчета в пластмасовите халби, пълни с жълта течност, която някога е била газирана, с идеята електоралната храна да се постопли.

Това е old school предизборна кампания. Сега вече не, че политиците не обръщат внимание на изпитаните методи, но стана много стилно да събираш шестте баби, които искат да чуят жарките и пламенни идеологически слова, не къде да е, а в читалище. Причината вероятно изобщо не е в „плътния допир” до избирателя, нито в липсата на изгладнели за хонорар певачки. Причината е още по-малко и в Световната финансова криза, която служи за народолюбиво и отговорно оправдание за липсата на площадно-провинциални „гала концерти”. Истината е, че с осем души публика гала-концерт не се прави, пък бил той и локално грандиозен. За Батак, примерно. И тогава на помощ, естествено, идва добрият оператор, който от тясната задушна заличка, прави просторно помещение със стотици развълнувани очи. А всъщност певачките са гладни, избирателят – отегчен... Дори Веско Маринов избяга от БСП при ГЕРБ, за да изтананика нещо предизборно.

Това обаче е само външната страна на вече и бездруго западащата чалга агитация. Явно отмина времето, в което поп фолкът беше по-интересен от политиката и формациите се караха за това на чия сцена ще кацне Глория. Казвам това с уговорката, че политиката все още е толкова безинтересна, колкото и преди. И с ясното съзнание, че имиджът на чалгата спадна ужасяващо заради партийните краски, които добиха палавите трели на силиконовите блондинки. Никога няма да забравя как един видно отегчен избирател на БСП, 2005 година заключи „Хубаво се представи момичето, ама как ли са я навили тия нашите да пее за тях”. Момичето с доброто представяне беше Глория, а тия техните – естествено червените. Само четири години по-късно една друга партия – НДСВ заложи в агитационната си концепция „музикални акценти”. Конструкция, която събуди много въпроси – що за животно е. Преведено на прост език горното означавало „по една песен, за да не отегчаваме хората”. Дълбоко подозирам, че певиците са отегчените и те са сложили лимита довел до загадъчните акценти.

Наскоро по някоя телевизия Георги Лозанов обясни как политиката у нас се е родила след 1989 година, а чалгата навлязла в нея, всъщност замества липсващата идеология, която трябва да се явява основния агитатор. Въпреки, че много уважавам доцента ще си позволя една корекция на казаното от него. Политиката в България тепърва ще има да се ражда. С мъки. Добрата новина е, че контракциите вече са започнали. Лошата новина е, че майката вероятно е руса, със силиконови импланти (в което лошо няма, т.е. не го казвам с пренебрежение) и пее фалшиво. Още по-лошата новина е, че политиката е зачената по предизборна кампания. Когато майката самоотвержено е пяла за любов и кинти на някой площад, а таткото (онзи с разгърдената риза и небрежната прическа от първото изречение на текста) дълго е мислил върху същата тема в следния вид – как да ме заобичат дотолкова, че да им взема кинтите?

Преди няколко дни точно заради чалга-темата възникна чуден спор – за критериите за чалга. Поп-фолкът отдавна надскочи музикалният си вариант и се засели трайно като манталитет, опонираше едната девойка. Аз дълго се тръшках, че няма критерий за чалга. И наистина няма – за мен чалга е едно, за нея друго, за Филанкишията – трето. И от този на пръв поглед съвсем плосък спор, стана ясно следното. Темата с чалгата дотолкова ни занимава, т.е. толкова много искаме да не сме чалга, че сме на милиметър от това да грабнем някой микрофон и разпалено да друснем един кючек в такта.

Толкова много се възмущаваме от фолкаджийките, които извлачват на крехките си плещи цели предизборни кампании, че силно се вълнуваме кой за коя партия ще пее. Толкова много презираме чалгата, че дори знаем как варират цените на изпълнителите от Пайнер и конкуренцията им от Ара. Толкова много се възмущаваме от пошлостта, че го правим... пошло. Може да не ни се иска да бъдем чалга. Може да ни се ще да сме възвишени и над нещата. Е... не става.

В началото на текста имах амбицията да направя един ретро преглед на политическите кампании с дати, имена и ритми. И да не казвам нищо, т.е. да се опитам максимално обективно да „спомена” какво се е случило в такта, наложила демокрацията ни. Но няма смисъл от това. Този текст, можеше да се направи и със схема. На върха, на която щеше да виси името я на Азис, я на Глория. А някъде от всичките разклонения, наред с телевизионните участия и концертите, щеше с малки букви да бъде вписано „Избори 2005”, след което „Избори 2009”. Част от нечий график. Нищо повече. А плановете подлежат на корекции. Този текст може да падне в последния момент от броя, също както нечий концерт в подкрепа на десни или леви идеи може да замине в канавката, заради друг по-висок хонорар. Чалгата е бизнес. Политиката и предизборната кампания – също.За нашия вот има хонорар. И не, това не е купуване на гласове. Това е шоу.

Качествено, некачествено – няма значение. Важното е, че се наблюдава с интерес. Не защото носи послания, а защото разтоварва. А пък кебапчетата дори и студени, когато си гладен – засищат. Простичко е – Бърнард Шоу казва, че оптимистът е измислил самолета, а песимистът парашута. У нас всички искат да са оптимисти, за да ни натоварят...и вероятно извозят. Парашутът хрумва на по-мислещия. Когато на някой му пука, че самолетът може да падне. В предизборна кампания обаче за парашути няма време. После ситуацията става като във вица – я глуха акула, я свирка без топче.

Когато политиката ни се роди, въпреки че според Георги Лозанов е около 20-годишна, вероятно чалгата няма да ни вълнува толкова. Защото тогава ще са се появили и други критерии, чисто обществени. Дотогава ни остава само да се надяваме, че в природата има мутации и понякога децата не носят белезите на родителите си. Тогава ще имаме и парашути.

Таткото, който не псува

Има нощи (като тази), в които единственото спасение е прегръдката на татко. Който не пита особено. Даже не пита изобщо. Просто знае, че трябва да се протегне към дъщеря си и да я прегърне, без много въпроси - нищо че тя отдавна вече не е малка. Татко констатира, след време. Татко поставя диагнози. Татко е лекар и е ужасно добър в това, което прави. И в докторлъка, и в прегръдките.

Д-р Паунов се грижи за здравето на всичките ми приятели, дори по телефона, когато се налага. И изчислява колко бром (който се купува от хуманна аптека и притежава някакво много сложно име) трябва да погълне 3-килограмов йоркширски териер, за да престане да тероризира с любовните си пориви всички квартални псета. Татко е такъв – всеотдаен доктор, който напук на здравната реформа, не преустанови любвеобилните си набези за помощ върху хора... и върху добитък.

Д-р Паунов е хем надменен, хем състрадателен, хем мрази да го занимават с глупости. Той е от онези бащи, които никога не досаждат на безобразната си дъщеря с въпроси и наставления, но винаги знаят в кой клас е тя, колко двойки по немски има и как се казват учителите на иначе неразбраното генийче, за каквато се самоприемах ( с ударение върху „неразбрано”, без значение кой и какво точно не ми разбира). Наясно е и с битието на порасналата си дъщеря днес – кога е на работа, в колко затваря броя, и кога е прекалила с алкохола. Татко винаги знае най-важното.

Не бях чувала баща ми да псува, до 12 клас. И бях абсолютно убедена, че той тези думи не ги знае. Тъкмо когато завършвах немската гимназия в Хасково, класната ми, която изпитваше непоносимост към иначе симпатичната докторпаунова щерка, сиреч мен, за пореден път беше решила, че е крайно време да бъда изключена. Тогава баща ми не само, че побесня, а спомена и майка й. Няколко пъти. След което отиде да й го каже лично и по-възпитано. Познайте дали ме изключиха?

Моят татко никога не е имал големи мускули и някак инстинктивно не съм заплашвала децата от квартала с него. Той не е бил най-силният, не съм спрягала името му в налудните детски надпреварвания от типа „Баща ми може да вдигне цяла кола”. Моят татко беснее тихо, овладяно и културно и тогава е най-страшен. Затова не искам да знам какво е чула класната ми, когато той с цялото си възпитание на английски лорд й е казал онези неща за майката. Във всеки случай жената изглеждаше видимо облекчена, че завърших.

Непонятно ми е защо бащите изпитват слабост към дъщерите си, а майките към синовете си. И то при положение, че преди да види бял свят отрочето - мъжът гордо иска наследник, а мамата – щерка. Никога не съм питала майка ми и баща ми какъв пол тайничко са си мечтали да бъда. Освен, че не съм се вълнувала особено от копнежите на родителските тела за пола ми, в мен за секунда не се е прокрадвала онази прокобна пуберска мисъл, че съм осиновена. Защото съм била най-желаната и най-тяхната. И все още съм. Усещам го дори, когато майка ми или баща ме целуват и завиват нощем, мислейки си, че спя. Всъщност тогава най-вече...

Казвам всичко дотук, защото ако с майка ми и баща ми не сядахме винаги заедно на масата, ако не се привиквахме на семейна спявка в кухнята (впрочем и до ден днешен като чуя „Ела за малко в кухнята!” ми става лошо) и ако дори в караниците ни, те не оставаха винаги единни, аз никога нямаше да мога да напиша този текст. Никога нямаше да виждам нещата по начина, по който ги виждам сега. И никога нямаше да имам шансовете, които имам сега.

Когато мисля за баща ми се сещам за думите на един американски комик, чието име така и не успявам да запомня. Идеята му е безкрайно симпатична и обяснява следното – че когато малките момчета растат и четат за Батман, Спайдърмен и Супермен това не са фантазии, а опции. Какви обаче са опциите за малките момичета? Да бъдат прегърнати от бащите си. Които в техните очи са и Батман, и Спайдърмен, и Супермен в едно. Моят татко е точно такъв. Той винаги ще ме защити. За него винаги ще бъда най-прекрасната и успяла Полина. Той дори ще набие всеки, който дръзне да каже противното. Той винаги ще се гордее с мен. И винаги се е чувствал щастлив от всички мои постъпки. Е, вероятно двойките по немски са го потискали, но пък в гласа му се е усещала подкрепа и странен възторг от моята палавост и криворазбран артистизъм. Дори мързелът ми за баща ми означава, че аз съм много умна. Според него изключително умните хора са способни да лентяйстват толкова безобразно.

Баща ми е висок, синеок, с бяла коса и брада. Няма косми по гърба, не псува като каруцар и не излиза по мъжки с приятели. Той държи за ръка мама. И се гледат с най-голямата любов, на която двама души са способни. Баща ми говори студено и лаконично с хората, но винаги им помага. Не харесва съседите, които вдигат шум и дебнат кой с каква торба се прибира, но винаги преглежда ушите, носовете и гърлата им. Когато му се обадя с молба да чуе нечия кашлица по телефона, първо изсумтява одосадено, но след като измърмори, винаги помага на разсмърканото другарче на щерка си.

Татко се смее страхотно. И кара всички около него да се кикотят. Когато разхожда кучето понякога тайно гледам през прозореца как двуметрово се извисява над ходещата черга. Тогава няма по-грижовен и горд собственик на толкова смешно куче. Защото татко се отнася към холското животно с уважение като за санбернар или пудела на английската кралица, в зависимост от ситуацията.

И най-важното, когато види дъщеря си, баща ми винаги знае колко силно да я прегърне. Защото е Супермен и Батман в едно. А най-важното нещо за малките момиченца е някой да ги спасява. Това не е опция, а необходимост.

Нещо като Бойко, нещо като нищо на света

Ако Бойко Борисов беше жена, вероятно би бил блондинка. От онези, които като вали дъжд с гръмотевици и светкавици, се усмихват, защото си мислят, че ги снимат. Ако Бойко Борисов беше жена, вместо мускули щеше да има много силикон. Навсякъде, където медицината позволява импланти. Ако Бойко Борисов беше жена, щеше да пее чалга и да тресе силикона от горното изречение бясно. Ако пък всяка жена успяваше да симулира оргазъм по начина, по който кметът на София симулира народополезна дейност, то нямаше да има мъж без самочувствието на полов атлет. В този ред на мисли колкото повече работа споделя, че е свършил господин кметът, толкова по-рус става. В смисъл, че добива вид на едрогърда блондинка, която се хвали пред поредния мъжкар самоуверено с някое свое постижение по ядрена физика, да кажем. А мъжкарят въобще не се впряга - знае, че единствената мозъчна клетка на компаньонката му отдавна е в неплатен отпуск. Което пък изобщо не може да попречи на основното упражнение, което се изисква да свърши русата силиконка.

И тъй като силно вярвам в думите на Марк Твен, който дава най-точната рецепта за „успех в живота", а именно невежество и самоувереност, съм склонна да твърдя, че Бойко е успял в битието си. Въпреки тези си две безспорни качества, или именно заради тях, софийският градоначалник става все по-трогателен. Лично обмислям да се снабдя с много копринени носни кърпи, бели, с везба, за да мога да се просълзявам изтънчено всеки път, когато видя лицето Бойково по телевизора. Дали като участник и водещ на „Стани богат", дали като балетмайстор, основен цирков актьор, лелка от кварталната детска градина (която преди секунди е открил), чалга певица или кмет - все тая. Бойко винаги е трогателен. Той успява да плени българската домакиня, еквивалент на многомашинничката отпреди няколко десетилетия. И всяка съвременна Найда Манчева страстно желае, ако не да управлява страната є, то поне за ден да стане съпруга на кмета. Да се изправи боса, бременна и до печката, а той да се бърше в пердето и да заспива уморен от всички страшни дела, които самоотвержено е извършил.

Всъщност ако Бойко Борисов беше жена - руса, силиконова и не много умна чалга певица, както вече споменахме, той естествено щеше да изпее някоя жална песен, посветена на Станишев. Както знаете, в текстовете на този тип музикални творения има един брой изоставена самка, похотлив самец, зла любовница и вопли за вниманието на бившия, примесени с коварни закани и раздрани ризи. Е, нима трелите, посветени на премиера Станишев, които кметът извива по пресконференции, нямат всички тези така нужни за чалгата компоненти?

Градоначалникът не пропуска и ден да се оплаче от злия премиер, който му дърпа русите плитки и не вижда сочните му силиконови устни. „Ако Станишев ви каже „добър ден" - веднага си пуснете лампата" - обобщи Борисов. Излияние, което с минимална редакторска намеса може да добие вида на припев в драматично-романтична поп-фолк творба. Текстът може да бъде дообогатен с твърдението на кмета, че заради бившия вътрешен министър Румен Петков е станал лидер на ГЕРБ, а заради Станишев ще стане премиер. Е, това не е ли вопъл на прелъстена и изоставена русокоска?

Има само едно нещо по-страшно от чалгата. Желанието за чалга. Защото опитът е показал, че за не много време силиконовата чалга певица се жени за футболист, ражда две деца, остарява и пее по долнопробни кръчми в битов стил. Страшното е, когато поискаш точно тази участ. Силно вярвам, че страната ни не желае да е боса, бременна и до печката, докато някой я управлява, бърше се в пердето и заспива...

No comment

Нямам коментар. Наистина, нямам. Изчерпах се да коментирам и псувам наум, че и на глас. Напоследък възмущението ми дойде малко в повечко, до степен – потрес. Или както току-що професор Вучков се произнесе по телевизора – „Нямам сили да бъда толкова време, с толкова прости хора”. Всъщност професорът е своеобразен гений и дълбоко ме респектира, но това е тема за един друг текст. Та... нямам коментар на ситуацията, в която поръчвам такси в пиков час и диспечерката ми отговаря „няма смисъл”, след което естествено затваря телефона. Нямам коментар и за онази дупка, в средата на улицата пред къщи, в която предната лява гума на колата ми всеки път тъжно се сгромолясва, по причина че не мога да прелетя. Нямам коментар за субекта, който вчера небрежно си отвори шофьорския прозорец в задръстването, смръкна с онова специфично разкривяващо носа движение, след което изплю мазна храчка с респектираща парабола. Нямам коментар за адския трафик, непостроените подземни гаражи, историческото строителство на метрото. За препълнените контейнери с боклук или за прилежното разделно сметосъбиране и извозването на трицветните кофи в един камион. Нямам коментар за новото хоби на тийнейджърите, което протича под мотото „Да разчленим другарче”, (ние поне само се биехме и чукахме в тая възраст, с което освен на някое класно на друго не успявахме да попречим). Не виждам смисъл да коментирам и препълнените контейнери с боклук, както и всички прилежащи към това ПР-акции на премиера и тръшкането стил „ощипана ученичка” на кмета Бойко Борисов. Нямам коментар за гръмкото увеличение на пенсиите с 30%, което всъщност се оказа 1.30 лв. Нямам коментар за таксиметровия шофьор, който отказа да качи 90-годишен дядо, полуприпаднал на улицата, с мотива че бил мръсен. Нямам коментар за настъпилата със страшна силна предизборна кампания, в която всяка партия и партийка се опитва да ни внуши как ще се оправям я за 800 дни, я за една коалиция време. Имам коментар обаче за изборите. Не точно в смисъла на вота, но покрай него. 20 години все не успяваме да направим крачка в правилната посока. Защото все чакаме някой да ни спаси. Да ни спаси от соца, после от Костов, после от царя, сега от Станишев. От нас самите. В това време си отваряме прозорците на колите, които няма къде да паркираме и плюем през тях със завиден успех. А после отказваме да закараме мръсен дядо до дома му, който с 1.30 лв. увеличение на пенсията може да си позволи само да върви пеш… и да припада по улиците. Няма логика в това да коментираме всичките ни кофти избори. Защото дупките, храчките, боклука, правителството не са нищо по-различно от грешни избори. Които са коментирани със стилистично издържани псувни до лудост. Ако ги констатираме по-често, кой знае, може наистина да се вбесим и да пробваме да избираме с ума си, а не с манталитета на общ работник, недоволен от всичко, който псува пред кварталния магазин, докато пие евтина бира и яде нарязан върху хартия кренвирш. А после може да се окаже, че потресите, с които се сблъскваме толкова са намалели, че ще си е цяло забавление да ги коментираме обилно. И както биха споменали в края реклама за прах за пране (абе защо някакви мъдри хора смятат, че нацията ни освен да пере и да си мие косата друго не прави?!) – „И всичко това благодарение само на един избор”.

Пицата като медена терапия

Текстовете за детски герои винаги се започват многострадално. И възвишено, разбира се. Обикновено почти с въздишка авторът заключва още в първото изречение, че макар и изскочил от книжка с приказки, предметът на неговия размисъл е мъдър, многопластов и до някаква степен екзистенциален. Този текст ще започне битово. Ще продължи битово. А как ще свърши – всички ще разберем накрая. В този текст ще става дума за една мечка, от време на време за едно прасе, бухал, може би мед за есенция и ... спрян ток. Като на половината от тези неща може да не им дойде редът.

Мечо Пух не е възвишен образ като Малкия Принц. Нито е толкова надрусан като Алиса. Нито пък е войнстващ като Пипи. Не е и приключенец като Нийлс. Мечо Пух е мързелив и не много умен. Той е лаком, любвеобилно глуповат и налудно щастлив. Ако Мечо Пух ползваше услугите на ЧЕЗ, вероятно също както на мен в някакъв светъл момент щяха да му резнат тока. Мечката, вероятно обезсърчено щеше да въздъхне и да потърси гърненце с мед. Както впрочем направих и аз. Обадих се на приятелка и печално попитах „Да не би да искаш да хапнем пица и да ти използвам контакта?”. Последното, за да си заредя телефона, защото по закона за всеобщата гадост ти пада батерията точно, когато ти резнат кабела, досущ като ситуацията, в която преди заплата ти свършва кафето. В този смисъл – ако ви свършва кафето ще получите месечното си възнаграждение, ама ... друг път. Но да се върнем на тока. В подобни ситуации има вариант за законна депресия, която освен, че е потискаща и не засища. И има вариант за кратки, точни и ясни изречения, гарнирани с пица. Или както казва Пух „По-приятно е да разговаряш с някого, който не използва дълги и трудни думи, а предпочита кратки и лесни като например: „Какво ще кажеш да хапнем?”. Не че упражнението омилостивява електро-инквизиторите, но пък ... е приятно.

Мечо Пух е готин. Той има винаги с кого да хапне. И не провесва тъжно нос, защото е сит. Вероятно като мечокът се е чувствал и един приятел, който с охота си направи тениска „Дебел, но добър” и с още по-голям кеф си я носеше. Та... Пух е хем добър, хем щастлив.

Ако обичаш Мечо Пух няма как да не обичаш приятелите си. И ако той поне малко ти е оказал влияние, е изключено въпросните да не те погалват по главата нежно от време на време. Защото, както знаем от не много умната Мечка приятелствата се обещават за по-дълго от вечност. Ако поне малко сме заобичали Пух в детството си или когато и да било, то трябва да знаем, че няма нищо срамно в това да си поискаш да бъдеш харесван. И в повечето случаи тропнеш ли с лапа, кец или токче, че искаш да си симпатичен на някого – обикновено се случва.

Отново се връщаме на тока и лесните думи. Скоро спорих много напоително с приятелка, която се опитваше да ме убеди, че си заслужава да общуваш само с интелигентни и изискани хора. Тази приятелка си пада малко сноб, но й прощавам. Което не е от значение, всъщност. Идеята е, че подчертаната изисканост е силно противна. А хората, чието хоби е използването на думи, съдържащи повече от шест букви отказвам да ги разбера. В повечето случаи събитията около нас са твърде обикновени, за да подхождаме към тях необикновено. Е, вероятно ако щастието ни се усмихне и вземем, че от нищото се трансформиране в руски графини, този факт значително би оправдал сложните думи, философския уклон и трудните конструкции. Дотогава колкото повече, толкова повече. Т.е. колкото повече стоиш вкъщи на тъмно, толкова повече се убеждаваш: а) че е тъмно, б) че трябва да хапнеш пица. В което няма нищо трудно за разбиране като смисъл и стилистика. И нищо неизпълнимо като цел.

И като заговорихме за цели, да не си помислите, че Пуховците нямат такива. Напротив, имат си. Или поне винаги могат да зададат въпрос „Може ли едно мече да стане рицар?”. Важното е до теб да има някой като Кристофър Робин, който мило да отговори „разбира се, че може”. Когато приятел ти вярва, шансовете дори за рицарство скачат най-малко с 50%. Тук пак се връщаме на симпатичността. Пипи няма кого да пита, Алиса се вълнува от други казуси, а пък Малкия Принц понякога е толкова мъдър, че едва ли му идват такива простички щения на ум. Което не означава, че горните герои нямат своите си характеропатии. Важното е да искаш да станеш рицар. А може и руска графиня!

Сега е време на обобщението, което намира място във всеки текст. Обикновено към края. Докато Прасчо е нервен и развълнуван, Йори тъжен, бухалът – мъдър, Тигър – експресивен, Мечо Пух е готин. Всички тези чудати в лудостта си животни, които ни заобикалят включително в ежедневието ни са обединени от едно – обичат мечката. А тя, мечката е чаровна, приятелски настроена и... обича мед. Не се преструва на гризли, също както нормалните хора добре разбираме, че шансът да станем руски графини клони към нула, най-малкото защото не сме рускини. И най-важното от всичко – Мечо Пух умее да вярва. А в какво точно ще вярваш – дали в гърненце мед или в откриване на лекарство против рака вече е допълнение. Дори и като част от изречението. Ето – аз онзи ден вярвах силно, че пицата ще ми подейства добре на тъмнината и така и стана...