Ловът на смисъл и трите степени на емиграцията

(всички те като доказателства на Теоремата на Чърчил)

Нямам никаква идея от ловуването. Честно казано обаче не ми е и притрябвала. При думата лов в съзнанието ми изникват винаги мустакати мъже, които обезателно имат малки пишки и неистово желание да се доказват с голям улов, за компенсация. А уловът е заек. Малък, безпомощен и убит. Т.е. гнусна работа. По тая причина и заешко не ям. И изобщо всякакъв дивеч. Преди години вуйчо ми си купи пушка с мерака, да се присъедини към някаква си дружинка и да упражнява въпросното мъжко занимание. Качили се в балкана, прицелили се в заек, на доктора (симпатичния брат на майка ми) му дожаляло, гръмнал във въздуха и стреснатото животно избягало. Така хуманно постъпил още няколко пъти. Ловната дружинка пила, пушила и псувала, след което без никаква плячка се прибрали в града. Повече не му се обадили, въпреки че на него му харесало особено.

Идеята е за смисъла. И най-вече за неговото тотално отсъствие в последните няколко месеца от живота ни. Досущ както косматите мъжаги от историята по-горе не са видели никакъв смисъл от понататъшното присъствие на вуйчо ми в тяхното ловуване, така и аз не виждам никаква полза от живеенето в тази държава. От няколко месеца насам. Опитвам се неистово да си намеря смисъл и да не подпаля, яхнала метлата, току що купена от магазина за домашни потреби, към по-умна държава. Или към по-богата. Или поне към по-подредена. И изобщо не мога да разбера защо не го правя. Буквално няма и пет минути преди да започна текста по нетските дебри се засякох с един приятел, който не се беше обаждал цял месец. Почти истерично му зададох въпроса да не ми е сърдит, какво прави и изобщо защо изчезна така от полезрението ми. Отговори кратко „В Копенхаген съм. Работя. На никого не звънях да си казвам „чао”. Ще се върна по Коледа за няколко дни”. Последно получих от него СМС преди по-малко от месец, дразнеше ме, че е в Созопол. Върнал се в София и така прясно починал си рязко изгубил смисъл.

Вероятно на лов за смисъл се ходи точно така. Установяваш, че го няма на мястото, където живееш, купуваш си билет и отпрашваш. България в момента е извън сезона, май така се казва. Когато е забранено да се гърми по дадени животни. Не знам по каква причина се налага въпросното ограничение, но в случая с държавата ни няма как да уловиш каквото и да било. В смисъл – дори бракониерстването е невъзможно.

Вече няколко абзаца се опитвам да не намесвам политика. Защото... няма смисъл. Но пък веднага след това идва въпросът, че ако няма смисъл в политиката ни, значи дънажът е пълен. Извън балканското вакуумно пространство политиката, освен сложна игра на логика и нерви, в крайна сметка има за задача да подобрява живота. Или ако и това звучи пресилено поне да го канализира, да му поставя някаква рамка, за да може да протича ако не друго, то поне нормално, без особени сътресения. У нас, смисълът на политиката е точно противоположния. Тя създава сътресения. Крайната цел вероятно е пълен разпад. Ако изобщо някой от политическите играчи мисли за каквато и да е било цел, камо ли крайна. За разлика от друг път в този текст, и особено в този абзац няма да изпадам в конкретика. Защото... не виждам смисъл да описвам цветно и в картинки какво ще се случи в страната след година. Пък и е редно човек да бъде малко умен и понякога да се придържа към метода на Чърчил, който винаги повтарял, че отказва да пророкува събитията преди те да са се случили. Според него 100 пъти по-хубаво било да ги пророкуваш след като вече са се случили. Този подход донякъде отговаря и на въпроса за смисъла и търсенето му, но далеч няма да се впускам в упражнения по стил.

Споменавайки Чърчил в контекста на страната ни веднага трябва да си припомним и трите групи хора, които той разделя – такива, които са притиснати от нуждата до смърт, такива, които са уплашени до смърт и такива, които са отегчени до смърт. Това се случва в България. И изкристализира в чист вид. Вече сме в третата фаза. Съответно надлежно минали през първите две. Цялата ни нова история всъщност е доказателство на тази теорема на Чърчил. И сме показали 100%-та й вярност без особени усилия.

След изчерпването на задачата заминаваме за Дания, Канада, САЩ, Германия или някъде другаде на леля си в кътния, за да търсим смисъл на съществуването си. Не знам до колко този ход е полезен. Не знам и до каква степен е смислен. Знам обаче, че наистина тук сме извън ловния сезон. Защото каквато и хайка да спретнем, дружинките винаги остават с празни ръце. Без плячкосан смисъл. Пък бил той и варварски извоюван.

Казват, че емиграцията имала три степени. Първата в чужбина, втората в интернет и последната в себе си. Сигурно не случайно почти всички мои приятели и познати говорят за напускане на страната. Ако не намерят смисъл и другаде, вероятно ще достигнат и третата степен от горното изречение. Но преди минутка се разбрахме, че ще прогнозираме събитията след техния край. А така както сме я подкарали той няма да бъде твърде отдалечен във времето. И няма да бъде щастлив. Досущ като ловджийската кариера на вуйчо ми, приключила бързо и предизвестено. Което като сравнение звучи малко налудно, но пък кой друг ако не ние самите гърмим умишлено във въздуха, за да подплашваме смисъла. В крайна сметка всичко винаги е въпрос на избор. А нуждата, страха и отегчението (до смърт) подплашват заека до ужас и той никога не се връща.

Усещане за шизофрения

Отново задръствания, реактивен дим, таксита. Тръгваш сутрин за работа и се чудиш какво правят всички тези хора по улиците рано сутрин – някои бързащи, други лениви. После със съжаление се сещаш, че не си центъра на света и не само твоята съдба е най-тежката – т.е. извършване на някаква дейност, за някакви пари и прочие.

Не това обаче е идеята. По нещастно стечение на обстоятелствата, тази година се сдобих само с двуседмична отпуска в началото на август. Печалното е, че през останалото време практикувах възпротивното действие „ходене на работа”. Вземах разстоянието, което иначе ми отнема поне 40 минути, за 10. Спях с половин час повече, събуждах се по-блага и мила и изобщо излъчвах доброта. Вечер винаги можех да си намеря място, в което и да е заведение, а във врата ми не дишаха чакащи като хищници гладни или жадни младежи и девойки, които дебнеха кой ще освободи пръв маса, за да се хвърлят към нея с настървление. По улиците не се чуваха клаксони, в моловете нямаше опашки, кината бяха празни, колата ми не се задъхваше безпомощно от ужасяващото задръстване на университета, дори маршрутките ми се струваха симпатични. Такава е София през лятото. Спокойна, за никъде не бързаща, гореща и почти празна.

И точно, когато почти се бях убедила, че в тази лятна ленност се чувствам идеално и би било чудесно градът да изглежда така през цялата година, стигнах до така дългоочакваното море. А там – лицата на същите хора, тарапаната – същата. Заведенията – клонирани. И някак си потъваш отново в своя град, на 500 км от него и докато се чудиш дали това не е малко перверзно като опит за почивка си във вихъра на купона. Естествено и във вихъра на превземката. В центъра на измисления живот, на измислени хора. И започваш да мечтаеш за Резово и селска, морска кръчма и спокойствие и знам ли какво още. А в момента, в който го получиш се изнервяш безобразно и си търсиш шума, правите хора в заведенията, които пият на крак... и не им пука, заглушаваща те музика и побутването на сервитьорката, която не може да мине от стола ти.

Малко е странно това подобно на кентавър-шизофреник разбиране за прекарване на времето. Хем ми харесва да пътувам 10 минути до редакцията ми, хем си казвам „баси, колко е пуст града”. Хем се радвам на полупразните заведения, хем констатирам тъжно „ей, един интересен човек няма”. А после като видиш всички интересни хора, когато отидеш да си почиваш... рязко получаваш диспепсия (за да не кажа, че започва да ти се драйфа от тях). Това е шизофренията на София.

Но пък есента почти дойде. Градът изглежда дебилно, улиците мръсни, а хората ядосани. Клаксоните стряскат и най-добрия шофьор. Бабите едва пресичат по пешеходните пътеки. Клошарите ровят в несвяст по контейнерите, а бездомните кучета чакат пред някоя баничарница да получат суха кора. Гъстотата на населението в заведенията води до печално произнесения извод „дааа, лятото свършва, всички са се върнали от море”. И в този момент пак започваш да псуваш колите с пернишка регистрация, побутналия те в ребрата младеж от съседната маса, таксиметровият шофьор, който прави почти туристически обиколки на града за два лева повече и изобщо цялата мерзост наречена столица.

Какво ли в града си псуват в Тутракан?