Криворазбраната цивилизация

Текст за белите одежди, тържествената музика и... кафевия пейзаж

Тя не гледа VIP Brother, а ходи на театър. Намира Eurovision за скучна и се ядосва, че оперното изкуство у нас не е на добро ниво. Презира Music Idol, защото там зазвучава и чалга. И всичко това държи да го обясни публично. С апломб, отнесен глас и много ръкомахане. Тя е прехвърлила 50-те, а понякога и 60-те. Обикновено е била журналистка, с ресор – култура. А може да е завършила и Институт за културно просветни кадри по соца. Което автоматично, както се сещате, я прави и с „едно музикално образование”. Демек може да свири на акордеон. Обича да се показва по телевизията, да коментира общочовешки, общоморални, общополитически, общокултурни и изобщо – общи въпроси. Естествено, с експертно мнение.

Ненавижда чалга певиците, чалга политиците, чалга литературата, чалга храната, чалга заведенията, чалга секса. И тъй като само тя не е чалга, ненавижда всичко наоколо. Защото е чалга. Държи да се покаже в някой сутрешен блок по телевизията, за да обясни как е омерзена от съществуването си точно тук, в точно тази държава, с точно този начин на живот. И ни обвинява – всички нас, които естествено сме чалга, затова че четем, слушаме, пием, чукаме по начин не като нейния.

Тя решава, че ще пише в някой вестник – жълт, защото само там се дава право на глас, на истинската журналистика. Която не е чалга. Или пък ще се изказва от страниците на най-тиражния ежедневник, защото може по този начин да избави няколко загубени души. От чалгата, естествено.

Няма значение дали „тя”, както условно я наричам, е мъж или жена. Има ги и двете разновидности. Когато е той, в безкрайните си пасквили обикновено обяснява в колко „класна”компания от хора и напитки е бил. Защото не е чалга.

От толкова блясък и класа: а) се ослепява; б) се повръща; в) и двете. Тук вероятно е моментът да обявя тържествуващо, че колкото повече искаш да се дистанцираш агресивно от чалгата, толкова по фолкаджийски се случва това. Демонстрациите на класа, тези с почукването по масата с показалец, всъщност ловят ритъма на Екстра Нина. А изпълнителите им са също толкова фалшиви в блясъка си.

Тези хора, или иначе казано нашата „Тя” робуват на авторитети. Ако авторитетът си чопли в носа, това е класно. Ако чалгаджийката чете Достоевски, Достоевски е със стойността що-годе на списание за грим. Те умеят точно в рамките на няколко секунди да сменят изражението си – от това на ужасна отврат и съжаление като към мекотело, до това на огромна почит и респект. Стига само да разберат, че авторитетите им признават някое от качествата на Азис, да кажем.

Няма дефиниция за чалга. Чалгата не е музика. Чалгата не е маниер. Чалгата не е стил. Чалгата е възприятие. Тя е нашето шесто сетиво, щем не щем. Ние сме толкова част от нея, колкото просто мозъците ни отказват да възприемат. Много по-страшно е обаче на фона на и без друго нацапания пейзаж войнствено някой се обяви за белоснежно чист.

Когато от медиите се залеят едни обяснения за живота, вселената и всичко останало в превъзнесен стил винаги се сещам за онзи кадър от анекдота: „Музиката свири туш. Аз на бял кон. В бяло трико, с бели цветя. И всичко около мен в лайна”.

Да, няма дефиниция за чалга. Но има нейни символи. И един от тях е агресията. Дори интелектуалната агресия. С която група самооценили се като ментори лели и чичовци водят битката на живота си. И тази битка не е срещу опростачването на останалата част от обществото. Тази битка е лична и цели да докаже единствено на въпросните лели и чичовци, на никой друг, че те всъщност имат цена. По-висока от тази на едно участие на Глория, Азис или Камелия. А когато една цена е агресивно заявена на всички е ясно, че е завишена до степен незаконност.

Няма да посоча имената на нашите чалга-интелектуалци. Не за друго, просто не искам да тропам с пръст по масата в поп-фолк ритъм. А и криворазбраната цивилизация е стара истина...