No comment

Нямам коментар. Наистина, нямам. Изчерпах се да коментирам и псувам наум, че и на глас. Напоследък възмущението ми дойде малко в повечко, до степен – потрес. Или както току-що професор Вучков се произнесе по телевизора – „Нямам сили да бъда толкова време, с толкова прости хора”. Всъщност професорът е своеобразен гений и дълбоко ме респектира, но това е тема за един друг текст. Та... нямам коментар на ситуацията, в която поръчвам такси в пиков час и диспечерката ми отговаря „няма смисъл”, след което естествено затваря телефона. Нямам коментар и за онази дупка, в средата на улицата пред къщи, в която предната лява гума на колата ми всеки път тъжно се сгромолясва, по причина че не мога да прелетя. Нямам коментар за субекта, който вчера небрежно си отвори шофьорския прозорец в задръстването, смръкна с онова специфично разкривяващо носа движение, след което изплю мазна храчка с респектираща парабола. Нямам коментар за адския трафик, непостроените подземни гаражи, историческото строителство на метрото. За препълнените контейнери с боклук или за прилежното разделно сметосъбиране и извозването на трицветните кофи в един камион. Нямам коментар за новото хоби на тийнейджърите, което протича под мотото „Да разчленим другарче”, (ние поне само се биехме и чукахме в тая възраст, с което освен на някое класно на друго не успявахме да попречим). Не виждам смисъл да коментирам и препълнените контейнери с боклук, както и всички прилежащи към това ПР-акции на премиера и тръшкането стил „ощипана ученичка” на кмета Бойко Борисов. Нямам коментар за гръмкото увеличение на пенсиите с 30%, което всъщност се оказа 1.30 лв. Нямам коментар за таксиметровия шофьор, който отказа да качи 90-годишен дядо, полуприпаднал на улицата, с мотива че бил мръсен. Нямам коментар за настъпилата със страшна силна предизборна кампания, в която всяка партия и партийка се опитва да ни внуши как ще се оправям я за 800 дни, я за една коалиция време. Имам коментар обаче за изборите. Не точно в смисъла на вота, но покрай него. 20 години все не успяваме да направим крачка в правилната посока. Защото все чакаме някой да ни спаси. Да ни спаси от соца, после от Костов, после от царя, сега от Станишев. От нас самите. В това време си отваряме прозорците на колите, които няма къде да паркираме и плюем през тях със завиден успех. А после отказваме да закараме мръсен дядо до дома му, който с 1.30 лв. увеличение на пенсията може да си позволи само да върви пеш… и да припада по улиците. Няма логика в това да коментираме всичките ни кофти избори. Защото дупките, храчките, боклука, правителството не са нищо по-различно от грешни избори. Които са коментирани със стилистично издържани псувни до лудост. Ако ги констатираме по-често, кой знае, може наистина да се вбесим и да пробваме да избираме с ума си, а не с манталитета на общ работник, недоволен от всичко, който псува пред кварталния магазин, докато пие евтина бира и яде нарязан върху хартия кренвирш. А после може да се окаже, че потресите, с които се сблъскваме толкова са намалели, че ще си е цяло забавление да ги коментираме обилно. И както биха споменали в края реклама за прах за пране (абе защо някакви мъдри хора смятат, че нацията ни освен да пере и да си мие косата друго не прави?!) – „И всичко това благодарение само на един избор”.