четвъртък, 29 януари 2009 г.

Идимидойдимизмът като философия на верването

Има една дума в българския език, която доби смисъла на псувня – дълга и напевна, и е в речника на властта. Когато политик ви каже „криза” в какъвто и да било контекст, трябва да е ясно едно – в главата му се върти сложно изречение с много подчинени, в което има най-малко пет нецензурни глагола, два полови органа (поради липсата на повече), много вметнати части и възклицания.
Кризата като явление почти със сигурност е изобретена от българин. Тя съществува у нас горе-долу от 681 г. и ще си живее до края. Т. е. това е нещо като естествено състояние на духа. Или пък направо благосъстояние, дотолкова сме свикнали. Ако не сме в икономическа криза, попадаме в газова. Ако ли пък едната още не ни е застигнала, а другата вече ни е отминала, неспокойни от липсата се оказваме в правителствена криза. И ако ви кажат, че правителството нищо не прави, хич не се хващайте на тези популистки изказвания. Прави, и то по много, и то все качествени... кризи.
В този смисъл НДСВ е партията, която може да реве и драматизира най-дълго, без да знае точно защо. И естествено в основата на драматизма винаги има кризисна ситуация. Прилежащият патос е налице, а състоянието „тревожна даскалица” смайва и най-хладнокръвните избиратели, претръпнали пред всичко.
И ако в началото на мандата на тройната коалиция Ахмед Доган изобрети думата „заедност”, а Сергей Станишев, за да не остане по-назад, стигна в полета на мисълта си до съществителното „разноговорене”, то вероятно към края на кабинетните дни царят също трябва да даде своя принос към политическия език.
Естествено, за да бъде по-величествено, пък и като за последно е добре приносът в коалиционните отношения да не бъде само думичка, както в другите два случая. Възможна опция на бившия премиер монарх е основаването на цяла политическа школа. Предлаганите проектоимена на въпросната може да са „идимидойдимизъм” или „тинтириминтиризъм”.
Лекционният курс (в конкретния случай с-то e наистина само за благозвучие) ще обхваща осемгодишен срок, разделен на два етапа. Първият раздел - „идиотизиране”, а вторият - „кризисионализиране”. Което ще рече – достигане на криза с подръчни средства.
И тъй като капацитетът на въпросния бивш премиер, не много цар и неясен партньор в едно иначе партньорско правителство, не е много голям в чисто политически план, някак опитът е обречен, комичен, да не кажа и кармичен. Ако депутатите на НДСВ бяха по-мързеливи, убедена съм, че всички щяхме да бъдем много по-щастливи.
След приемането ни в ЕС изведнъж се заговори апокрифно, после по-явно, че „мисията на НДСВ била изпълнена” и те можели да излязат от коалицията. Първа изненада – партията имала и мисия. Втора изненада – на всичко отгоре изпълнена. А третата изненада с това излизане от коалицията на равни интервали от време, с въртеливи постъпателни движения, вече стана изнервяща халтура.
Странно заболяване е това хем да си стоиш тихо и кротко във властта, хем да го играеш опозиция с мисия, хем да излизаш непрестанно от управлението, а осма година да си в него, хем неуморно да напомняш с поведението си за някаква криза. А после след която и да е такава, мъдро поклащайки глава, да казваш: „Предупредих ви”.
Да, криза вероятно има, но тя е в липсата на достатъчно силни медикаменти, ризи с дълги ръкави и стаи с меки стени. За да обуздаем политическата идиотия, вероятно ще се наложи официално да я легализираме и обложим с данък. И някак наистина е наложително поне ако ще ни занимават със собствената си глупост, върху нея да има налог, поне да пълним държавния бюджет. Защото е леко налудно една партия в управлението шест месеца преди избори да се идентифицира със за жалост бледата опозиция и да я посочва като единствен конкурент. Всъщност може и да има конкуренция между тях наистина, на база борбата кой да вземе 1 и кой 3 процента подкрепа...
Истината е обаче, че когато се прави избор, дори в политиката, или най-вече там, освен уста да го извикаш силно и гръмко, е необходимо да имаш и гъз, за да го понесеш. Всички останали примък-отмъквания като философия за управление не правят нищо друго освен с бърз и точен шут да те ритнат по това, което явно нямаш от горното изречение, и така да бъдеш изхвърлен не само от главната роля, но и от публиката на спектакъла.
А той, спектакълът, не е нищо повече от комедия с кофти диалог, лоша артикулация и некадърен режисьор. Нищо, че сцената е камерна, с три места, прашната завеса все ще падне за голямо щастие на зрителите. А дали единият актьор, който само по внушение е главен, ще си тръгне в антракта, няма особено значение. Публиката не си тръгва само защото вече е заспала.

Няма коментари: