Букът на свободния избор

Тогава я видях - търсеше точка в асфалта, където да опре самотните си мисли. Нея. В цял ръст - аристокрацията. Сбръчкана от години, спомени, сезони и самота. Присяда плахо на ръба и пита смутено дали ще пречи. Разбира се, че няма, отговарям аз.

Изключително странно е да видиш толкова възрастна дама сама в кръчма. Сервитьорите се усмихват и обясняват дискретно, че понякога идва, тиха е и не досажда. Питам я иска ли нещо. Искала само да поседи и да погледа бука от детството й. Кръчмата преди 80 години е била двор. Играла е в него, а сега останалото дърво й дава чувството за „вкъщи”, разказва плахо. Поръчвам сок, лъжейки, че имам повод да почерпя. Баба Мария се притеснява, но все пак го изпива. В квартала й казвали „баба Бърборана”.
”Много обичам да говоря. Целият квартал, или поне тези, които ме познават, ме наричат така”, обяснява леля Мария. „Хубаво е да се чувстваш вкъщи. Ти чувстваш ли се?”, пита ме тя и почти неочаквайки отговор продължава. „Възрастна съм. На 83 години. Имам пердета и на двете очи, почти не виждам, но трябва да се разхождам. А дойда ли тук се чувствам много малка. Този бук е целият ми живот. Винаги е бил тук”, обяснява тя. Държи ме за ръка, с онзи родителски допир на меката уморена кожа и отново прескача от тема в тема. „Младите ме мислят за щура, когато вечер сядам при тях. И са сигурно прави – не приляга много на баба да обикаля заведенията като луда купонджийка”. От думите й разбирам, че не си говори с хората с заведението. Идвала само за 10-тина минути, почивала си, гледала дървото и си тръгвала, без много приказки. „Защо да ги занимавам със спомени и то с давност 80 години?! Време, отдавна отишло си, нищо незначещо за тях?!”, пита ме леля Мария. Понякога обаче, когато видела сърдити лица се опитвала да обясни, че животът е прекрасен. Единственото, което е необходимо на съвременният човек е любов, снишава глас баба Бърборана. Сега се живее много по-лесно. Не ви гонят, не ви тормозят, не спите в полицията. Имате право да мислите, да говорите и да чувствате. Това е всичко, от което се нуждае човек. Преди години всички бяхме толкова мълчаливи, колкото е букът в момента – виждаш всичко, но го пазиш в себе си, иначе играе брадвата, пали се леля Мария и ме моли да набода хапка на вилицата й защото не виждала нищо. „Със старостта се живее трудно. Човек става безпомощен, детински неоправен”, извинява се дамата. „Знаеш ли, че всяка вечер мъжът ми ме къпе?”. „Много ме обича. Чисти къщата, полива ме с душа, готви, откакто недовиждам. Въпреки, че е по-голям от мен”.

Баба Мария е чудовищно натурална и честна. В синия й премрежен поглед няма лъжа.

Тя обича Костов, без да знае защо не е за обичане. Не знае дали е крал, както сама обяснява, но знае, че й е дал свободата да избира и да мисли. Обича и мъжа си. Той сега я къпе… и е бил до нея във времето, когато мисленето е било страшно и забранено. Тя обича и дървото – защото е младостта й. В която както тя разказва са й забранявани много неща. И сега на 83 години иска да се възползва от всички тях. От тяхната „законност”, признатост и цялост. Баба Бърборана, както я наричат в квартала си иска свободата. Сега в 2008 година. И я получава, а в двора на кварталната кръчма, при 100-годишния бук я оценява. Оценява я и когато единият й син звъни от Канада, а другият й води трите си деца. И техните деца. „Радвам се, че те няма да видят глад и ограничения като нас. Радвам се, че няма да бъдат притискани и унижавани. Че задълженията им ще бъдат техен личен избор. И ще могат да викат свободно. Аз никога не съм го правила.”, обяснява леля Мария. Питам я помни ли опашките по магазините, гладните зими? „Помня ги, но не ме интересуват. Толкова ми е хубаво сега…”, казва Аристокрацията и става. Приглажда бледорозовите си пола и блуза. Намигва игриво със сините си невиждащи очи и се усмихва. И като една розово-синя история в черно тръгва към дома си бавно и куцайки. Прибира се при мъжа си, който ще е сготвил и почистил. А после ще я изкъпе и двамата свободни ще заспят, защото знаят, че могат да викат...