Намерих го по странен начин в нета. Заговорихме се... и така цяла неделя. Готин, ведър, интелигентен мъж на около 40 години. За седем дни разказа десетки вицове, прати около 1 GB музика, скарахме се за няколко книги и установихме, че не бихме могли да пием заедно, не по друга причина, а просто защото той не пие.
За седмица Иван, както условно го наричам, не отвори нито веднъж дума за секс. Знаете как става – заговоря се някой мъж на средна възраст с девойка на годините на щерка му и започва да й обяснява колко оргазмени мига ще преживеят заедно. Отбелязах го като негов позитив. Един от многото. Както обаче се оказа по-късно не най-големия... Разказваше за децата си, жена си, бохемския си живот и прочие теми, от тези сближаващите. Натрупа още позитиви. И един ден ми съобщи лежерно, в средата на някой алкохолен разказ от близкото минало – „виж, аз съм серопозитивен”. И продължи...
Никога не съм натискала толкова ожесточено бутона „Back Space”. И никога не съм трила повече изречения в живота си, дори при най-буксуващите текстове. Иван обаче дружелюбно ме изчака да изръся глупост от типа на „ебати...” и обясни. Живее вече осем години с ХИВ-вируса. Има здраво и готино семейство, забавни приятели и пие лекарства с шепите. Лепнал вируса от гадже - мъж, но с жена му така се били разбрали – за свободна връзка. Обича я, не я е заразил, пази я, и все пак всички в дома му са преживели периода, в който се чудят „абе дали мога да се зарази от тоалетната чиния”, колкото и здрав разум да притежават.
Ако има тягостно мълчание в месинджър – овладях го именно тогава. Предприех тактиката на „ок” и „ясно”, за да не го обидя. Иван упорито ме караше да го разпитвам, за да свикна с идеята. След първоначалния ступор го подложих на няколкочасови въпроси, той отговаряше охотно, напоително и с кодоши във всяко изречение. Бъзикаше се до такава степен, че бая се замислих дали всъщност не ме гъбарка за вируса. Като единствен негатив на болестта си посочи ... напълняването, от лекарствата. И пак прати много усмивки.
Подобно запознанство е предизвикателство.Няма как, обикновено, когато хората се харесат по някакви странни обстоятелства online се виждат и на живо. Въпреки веселяшкия нрав на Иван, както се сещате, той никога не би ми предложил среща. А аз нали съм готина - веднага организирах подобна.
На следващия ден на попа цъфнах с 10 минути по-рано. Нервничих около половин час преди това. Когато Иван дойде се засили да ме прегърне и целуне, впрочем той разви бащински чувства към светлата ми личност. Цялото ми същество изтръпна. В първите няколко секунди пресметнах точно колко месеца живот ми остават още. Апропо, много добре знам как се хваща СПИН, ако някой вече ме е обявил за ментален инвалид. В следващите два часа Иван не млъкна, отначалото кашлицата му ме стресна. Замислих се отново – дали пък СПИН-ът не може да се предаде и по въздушно-капков път. После си бих два шамара на ум и се отпуснах. Висях му на врата до вечерта и се хилихме като луди. Седмица по-късно Иван каза, че ще прави купон. Питам няма ли да ме покани. „Бих искал, но ще е много позитивно парти”, отговаря ми той. Няма такова оскърбление! Аз да не би да не съм позитивна, бе?! Оказва се, че има пред вид серопозитивен купон. Събрат се „спинаджии”, както лежерно ги нарече той, позволяват си да пият, после... си позволяват секс.
Известно време с Иван си говорихме все така. После изчезна. Година по-късно се притесних за него, набрах номера му, а той вдигна ведро. Поговорихме. Знам, че е добре... и толкова. Догодина ще му звънна пак, без да си позволявам да го вадя от позитивната му изолация. Защото хората имат много позитиви, но когато имаш един основен щеш не щеш... не каниш останалите по позитивните си купони, не защото не са готини, а за да не ги подлагаш на съмнението „дали пък точно на мен не ми се случи да се заразя по въздуха, от кораба-майка или Бог знае още какво”...
Не знам дали сте контактували с толкова позитивни хора. Знам обаче, че ХИВ не се хваща от тоалетна, от кашлица или от сърдечна целувка по бузата. Знам го на теория... Хора като Иван са достатъчно „позитивни”, за уважават теоретичните ни съмнения в практиката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар