И да копаме, и да не копаме, Х=мамата

Следновогодишен мъдър спор с приятел почти ме убеди, че животът като цяло се свежда до прости сметки. Аз като нежна душа се тръшках за чувства, емоции и прочие романтизми, които някак си излизат извън умножението, делението и прочие математични действия. Младежът, обаче е инженер - прагматичен и целенасочен. Аз като всеки новак в дадена област ударих късмета на начинаещия. Всъщност почти убедена съм, че успях да направя ново откритие в математиката. Тъй като псуването ми е един от любимите мотиви в народопсихологията на българина, а злият анекдот „мога да копам, мога и да не копам” е другият, на тази база открих теоремата, на която се крепи съществуването на страната ни. И така – теоремата на българския живот гласи следното: и да копам, и да не копам, Х винаги е равно на „мамата”. Резултатът е лесноразгадаем – защо да копам, като е все тая? За седмицата успях да събера достатъчно количество доказателствен материал за потвърждение.
01.01.2008 г., 11.00 ч – кварталният магазин, пиян продавач, възрастна дама и аз. Дамата към продавача: Извинете, къде са яйцата? Пияният поглежда кърваво и отговаря нагло: Работата ми е да прибирам пари, не да давам упътвания. Аз към пияния: Работата ви е да бъдете любезен, работата ви е да се усмихвате, именно докато обяснявате къде са яйцата, работата ви е и да ги мътите даже, ако госпожата пожелае. Пияният гледа тъпо. Аз излизам, ще пазарувам другаде, жената остава. И я разбирам – едва ходи, с годините изборите ни се стесняват. Проста аритметика е, колкото и да съм зле със сметките. Изводът е също толкова прост – той е там, пиян и скръбен, че работи на първи. И едва ли взима повече за това, че виси като прани гащи в магазина и трябва да се занимава с хорските претенции в момент, когато му е през оная работа за неговите собствени дори. Естествено – няма да копа.
03.01.2008 г., отново някаква ранна сутрин, телефонен звън: „Ало, дай ми телефон на Гражданска защита, защото брат ми е затиснат в снега в забравено от Бога село, чието име не мога да произнеса, а фирмата, на която е автобусът, дори не знае, че е тръгнал.” След десетки позвънявания по различни офиси на въпросния превозвач се оказа, че явно автобусът е отвлечен от НЛО, защото никой не знае тръгвал ли е този рейс, ако е тръгвал, къде е, колко хора има вътре и прочие. Покъртителното е, че звънейки и разхождайки се до централния офис аз излязох невъзпитана, затова че си позволявам да се интересувам за нещо, закоето „Съжаляваме, госпожице, информация нямаме”. И защо тези мили хора да знаят къде е автобусът, при положение че така и така е обявено бедствено положение и хората ще си стоят в „преспите” (наистина изненадващ е фактът как 30 см сняг могат да изкарат извън релси цяла една държава). Изводът е – така и така е „мамата”, защото да се копа.
04.01. 2008 г., 15.00 ч. Такси, неголямо разстояние, таксиметров шофьор, отказ. Бързам безумно, писва ми сериозно. Предлагам да не пуска апарат, само да ме закара и да каже колко иска. Пътувайки, питам мъжа как би постъпил в следната ситуация: отива на кръчма, поръчва си така знаковите за българина ракия и салата. Русата сервитьорка обаче отказва да вземе поръчката му, защото е „малка”. Ще й кажеш ли, че е кучка? – питам го аз. "Каква ти кучка - отговаря тъпакът, който още не схваща аналогията – курва ще й кажа директно, аз си плащам." "Същото е и с такситата", отговарям лаконично и подавам 5 лв., за които сме се „договорили”.
Изобщо не съм за глупавите стотинки, нито лаская интелектуалната си суета, като доказвам превъзходство над таксиджия. Просто наистина не разбирам защо понякога поне не се опитваме да копаме. Цял свят знае, че умеем и да не го правим. И изобщо започвам да стигам до извода, че живеем в държавата на оксимороните. Смешният плач е някакво перманентно налудно състояние на българина, чиято постоянна хистерия не може да бъде овладяна и от най-силните медикаменти. Защото единственият лек е „мамата”, вечер, тайничко вкъщи. И докато е тайничко, никога няма да разберем манталитета на тази половина от Европа, от която уж вече цяла година сме част. Няма да схванем защо баба-германка прави скандал в български хотел, защото в разгара на лятото климатикът в стаята й има опция само охлаждане, а тя е платила карта за двойна вентилация. Дойде ред и за мъдростта, която по право се полага да облажи читателя в края на всеки текст. В случая е съвсем прозаична – една година след приемането ни в ЕС е крайно време скечът с диалог: „тате, тате, кога ще се оправим”, „еба ли му майката, тате” да се изтърка. Крайно време е и доказателствата на разни зли теореми да бъдат оборени от също толкова логично звучащи аксиоми, за които нужда от доказателствен материал няма.